Проклятието на Шалион

Казарил изхъмка неутрално.

— Канцлерът упорито твърди, че е било магия за смърт, но аз не бих се изненадал, ако излезе най-обикновено отровителство. Няма как да се разбере вече, нали изгориха трупа. Доста удобно за някои, бих казал.

— Но нали е бил в компанията на приятелите си. Едва ли някой от тях би го… вие бяхте ли там?

Ди Ринал направи гримаса.

— След госпожица Праска? Не. Благословено да е квиченето й, по време на убийството не бях там. — Ди Ринал се огледа, сякаш се боеше, че някой войнствен дух може и в момента да го дебне отнякъде. Фактът, че половин дузина призраци се бяха настанили на има-няма две педи от него, изглежда, му убягваше. Казарил бръсна един от лицето си, като се постара да не фокусира погледа си върху — в очите на сътрапезника му — празния въздух пред себе си.

Сер ди Марок, главният гардеробиер на царина, се приближи до масата им и каза:

— Ди Ринал! Чухте ли новините от Ибра? — Чак сега забеляза Казарил, който се беше подпрял на лакти срещу младия лорд, поколеба се, дори леко се изчерви.

Казарил се усмихна сурово.

— Да се надяваме, че напоследък подбирате по-добре източниците си на информация от Ибра, Марок.

Ди Марок сви устни.

— Чух го от личния куриер на канцлера. Влетя, докато главният ми шивач преправяше траурните одежди на Орико, които трябваше да се отпуснат с четири пръста… както и да е, информацията е официална. Наследникът на Ибра починал внзапно миналата седмица, от кашлящата треска, която върлува из Южна Ибра. Фракцията му се разпаднала и в момента бившите му поддръжници се надпреварват да сключат примирие със старата Лисица или да си спасят кожата, като се предадат един друг. Войната в Южна Ибра свърши.

— Я виж ти! — Ди Ринал поглади брадата си. — Това за добра новина ли да го смятаме, или за лоша? Добра е за бедната, изстрадала Ибра, това и боговете го знаят. Но нашият Орико отново заложи на губещата страна.

Ди Марок кимна.

— Говори се, че Лисицата е много ядосан на Шалион, задето наля масло в огъня, не че Наследникът имаше нужда от помощ, за да го поддържа.

— Може би войнственият дух на стария царин ще бъде погребан заедно с първородния му син — каза Казарил, не много обнадеждено.

— И сега Лисицата има нов Наследник, онова дете, което му се роди на стари години… как му беше името на момчето? — попита ди Ринал.

— Царевич Бергон — подсети го Казарил.

— Да — каза ди Марок. — Съвсем млад, наистина. А Лисицата може да се гътне всеки момент и да остави трона на едно неопитно момче.

— Не е чак толкова неопитен — възрази Казарил. — Видял е удържането на една обсада и падането на друга, докато е яздил с войската на покойната си майка, оцелял е и в условията на гражданска война. А и един син на Лисицата не може да е глупав.

— Първият обаче беше — заинати се ди Ринал. — Да остави поддръжниците си на произвола на съдбата.

— Смъртта от кашляща треска трудно може да се припише на нечия глупост — възрази Казарил.

— В случай, че наистина е умрял от това — отвърна ди Ринал и сви устни при това ново подозрение.

— Какво, да не би да мислите, че Лисицата би отровил собствения си син? — възкликна ди Марок.

— Шпионите му, човече.

— Щом е така, можеше да го направи по-рано и да спести на страната си много мъки…

Казарил се усмихна и стана от масата, като остави ди Ринал и ди Марок да разтягат локуми. Махмурлукът му беше преминал и след вечерята се чувстваше по-сносно, но крайното изтощение, изцедило силата от мускулите му, не се вместваше в обичайната му представа за добро здраве. Понеже царевната не беше пратила да го повикат, той се отправи обратно към леглото си.

Умората беше взела връх над страха и той скоро заспа. Но около полунощ внезапно се събуди. Нечии писъци ехтяха далечно в главата му. Писъци, накъсано хлипане и задавен, гневен вой. Той седна като ужилен в леглото; сърцето му препускаше, а главата му се въртеше да определи посоката на звука. Беше слаб и звучеше странно — отвъд клисурата ли идваше, или откъм реката под прозореца? Като че ли никой в замъка не беше обезпокоен от крясъците — не се чуваха забързани стъпки, нито стражите си подвикваха въпросително… След няколко секунди Казарил осъзна, че не чува измъчения вой с ушите си, точно както не виждаше бледите петна, поклащащи се до кревата му, с очите си. Позна и гласа.

Отпусна се назад, като си поемаше трудно дъх, сви се на топка и изтърпя още десет минути гневния рев. Какво беше намислила прокълнатата душа на Дондо — да се освободи от чудото на Дамата и да повлече Казарил със себе си към ада? Тъкмо се канеше да скочи от леглото и да хукне към менажерията, както си беше по нощница, да затропа по вратите, да събуди Умегат и да го помоли за помощ — можеше ли Умегат да направи нещо въобще? — когато писъците утихнаха.

Долу-горе в този час на нощта беше умрял Дондо, осъзна той. Може би духът придобиваше някаква по-особена сила по това време? Не можеше да каже дали и предната нощ е станало същото, толкова беше пиян тогава. Кошмарите му се бяха слели в миш-маш от фрагменти.

„Можеше да е и по-лошо“, каза си той. Сърцето му лека-полека се успокояваше. Гласът на Дондо можеше да е членоразделен. Мисълта как духът на Дондо му проговаря всяка нощ, било в пристъп на бяс, било за да го засипва с обиди или да му нашепва гадни предложения, пречупи куража му много повече от воя преди малко и той се разплака, надвит от ужаса на собственото си въображение.

„Вярвай на Дамата. Вярвай на Дамата!“ Зашепна някакви объркани молитви и бавно се овладя. Щом богинята го беше довела толкова далеч за някаква своя цел, едва ли щеше да го зареже точно сега.

Нова ужасна мисъл се настани в главата му, докато си повтаряше наум разясненията на Умегат. Щом богинята можеше да въздейства на света едва след като Казарил й е предоставил свободно волята си, можеше ли отчаяното желание да живее, само по себе си най-възвишен акт на човешката воля, да затвори прохода и да сложи край на чудото? Защитната капсула можеше да се пукне като сапунен мехур, освобождавайки един парадокс от смърт и проклятие… Мислите му се блъскаха в този омагьосан кръг и го държаха буден с часове, докато нощта бавно вървеше към края си. Квадратът на прозореца вече започваше да изсветлява, когато той най-сетне отново потъна в благословената безсъзнателност на съня.

На следващата сутрин, придружен по фланговете от призрачния си ескорт, Казарил изкачи стълбите до кабинета си в преддверието. Чувстваше се оглупял и изхабен от липсата на сън и никак не му се занимаваше с изостаналата кореспонденция и счетоводните книги, които се бяха трупали хаотично на купчини върху бюрото му от деня на злополучния Изелин годеж.

Дамите вече бяха станали и всичките им учебни карти бяха разтворени на една маса в дневната. Изел се беше навела и ги разглеждаше съсредоточено. Бетриз, скръстила ръце под гърдите си, гледаше над рамото й и се мръщеше. Както двете млади жени, така и Нан ди Врит, която седеше и шиеше кротко, носеха черното и лавандуленото на официалния придворен траур, благоразумно лицемерие, което Казарил одобри.

Влезе и погледът му попадна на някакви листчета със списъци до ръката на Изел: някои от нещата бяха задраскани, други бяха оградени с кръгчета или отбелязани с чавки. Изел навъси чело и посочи един участък на картата, отбелязан с дебела игла за шапка, после каза през рамо на Бетриз:

— Но това не е по-добро от… — Млъкна, щом видя Казарил. Тъмната невидима мантия все така я обгръщаше, само тук-там по някоя тънка нишка синя светлина проблясваше сред тежките й дипли. Петната-призраци се стрелнаха трескаво по-далеч от мантията и само отчасти за Казарилово облекчение, изчезнаха от вътрешното му зрение.

— Добре ли сте, лорд Каз? — попита Изел и го огледа с присвити вежди. — Не изглеждате добре.

Казарил поздрави с лек поклон.

— Моля да ме извините за отсъствието ми вчера, царевна. Бях повален от… колики. Вече съм добре.