Проклятието на Шалион

— Категорично не. Чрез петиция. Молба.

— Мм. Те май и миналия път протестираха, без успех. Ди Жиронал едва ли ще се откаже с лека ръка от контрола над този орден.

— Този път рицарският орден е подкрепен от целия дом.

— Аха. Ами… ами ти какво прави днес?

— Молих се за напътствия.

— И получи ли отговор?

Умеган му се усмихна двусмислено.

— Може би.

Казарил се замисли за миг как най-добре да облече в думи следващия си въпрос.

— Интересни клюки си научил. Значи да разбирам, че е излишно да сляза до храма и да си призная пред архисвещен Менденал за убийството на Дондо?

Веждите на Умегат се вдигнаха.

— Предполагам — каза той след малко, — не бива да се изненадвам, че Пролетната дама си е избрала добре наточен инструмент.

— Ти си свещен, опитен следовател. Не съм си и помислял, че би могъл да се отклониш от клетвите и задълженията си. Напи ме до безсъзнание, за да си осигуриш време да докладваш и да се консултираш. — Казарил се поколеба. — Фактът, че още не са ме арестували, би трябвало да ми подскаже нещо за тези консултации, но нямам и най-малката представа какво.

Умегат се загледа в ръцете си, опрени в коленете му.

— Като свещен, аз съм длъжен да се отчитам пред висшестоящите от ордена си. Като светец, отговарям пред своя бог. Сам. Щом той се доверява на преценката ми, то същото съм длъжен да правя и аз. Както и моите началници. — Вдигна очи и този път погледът му беше обезпокоително прям. — Това, че богинята е насочила стъпките ви в някаква своя си посока, превръщайки ви в свой куриер, става пределно ясно от самия факт, че поддържа живота ви час след час. Храмът е на… не на вашите услуги, а на Нейните. Мисля, че мога да ви обещая едно — никой да не ви се бърка.

Казарил подскочи като ужилен.

— Но какво трябва да направя?

Гласът на Умегат стана почти извинителен.

— От гледна точка на собствения си опит, бих предположил… да си гледате нормалните задължения, ден след ден, и толкоз.

— Не ми помагаш много.

— Да. Знам. — Устните на Умегат потрепнаха в нещо като горчива усмивка. — По този начин боговете учат мъдрите на смирение, така мисля. — След миг добави: — Като говорим за нормалните задължения, аз трябва да се върна към своите. Орико не е добре днес. Чувствайте се добре дошъл в менажерията всеки път, когато ви се прииска, милорд ди Казарил.

— Чакай… — Казарил протегна ръка, когато Умегат се надигна да си ходи. — Можеш ли да ми кажеш… Орико знае ли за чудото на менажерията? Разбира ли… подозира ли въобще, че е прокълнат? Мога да се закълна, че Изел няма и представа за това, нито Теидез. — „Царина Иста, от друга страна…“ — Или знае само, че се чувства по-добре от контакта с животните?

Умегат кимна.

— Орико знае. Баща му Иас му е казал, на смъртния си одър. Храмът е правил много тайни опити да развали проклятието. Засега единствено от менажерията има някаква полза.

— А вдовстващата царина Иста? И тя ли е опетнена от сянката като Сара?

Умегат подръпна опашката си и сбърчи замислено чело.

— Щях да кажа с по-голяма сигурност, ако я бях виждал лице в лице. Семейство ди Баошия я е извело от Кардегос преди да дойда тук.

— Канцлер ди Жиронал знае ли?

Рокнариецът се навъси ощи повече.

— И да знае, не го е научил от мен. Често съм предупреждавал Орико да не говори за това, но…

— Орико казва всичко на ди Жиронал.

Умегат сви рамене в знак на съгласие, но добави:

— Заради неуспехите, застигнали го в началото на неговото управление, Орико вярва, че всяко негово действие ще нанесе вреда на Шалион. Канцлерът е машата, чрез която царинът се опитва да ръководи държавата, без да я зарази с отровата на проклятието.

— Човек би се запитал дали ди Жиронал е начин да се избегне проклятието, или е част от него.

— Делегирането на права в началото изглеждаше успешно.

— А по-късно?

— По-късно… удвоихме молбите си към боговете за помощ.

— И как ви отговарят боговете?

— Изглежда… като изпратиха вас.

Казарил подскочи с подновен ужас, стиснал юргана.

— Никой не ме е изпращал! Озовах се тук случайно.

— Бих искал в някой от близките дни да ми разкажете за тези ваши случайности. Когато ви е удобно, милорд. — И Умегат, с неприкрита надежда в погледа, която уплаши Казарил не по-малко от приказките му за призраци и демони, се оттегли с поклон.

След като се кри още няколко часа под юргана, Казарил реши, че освен ако човек не може да се мотка до смърт, то едва ли ще умре точно този следобед. А и да умреше, едва ли би могъл да направи нещо по въпроса. Пък и стомахът му стържеше по определено несвръхестествен начин. Когато студената есенна светлина започна да гасне, той изпълзя от леглото, протегна схванатите си мускули, облече се и слезе за вечеря.

Замъкът беше потънал в необичайно мълчание. Целият двор беше в траур, затова тази вечер нямаше да има нито пиршества, нито музика. Банкетната зала беше полупразна — нито Теидез, нито Изел бяха тук с придворните си, царина Сара също я нямаше, а царин Орико, все така в компанията на черната си сянка, хапна набързо и си тръгна веднага след това.

Причината за отсъствието на Теидез, както скоро научи Казарил, беше, че канцлер ди Жиронал го беше взел със себе си за разследването извън града. При тази вест Казарил примигна и се умълча. Ди Жиронал едва ли би се опитал да продължи да промива мозъка на царевича с разврат и пиянство, с което брат му се беше справял толкова добре. Направо аскетичен в сравнение с Дондо, той нямаше вкус към такива пубертетски забавления. Невъзможно беше да си го представиш как лудува с един подрастващ. Беше ли прекалено смело да се надява, че канцлерът би променил стратегията си за подчиняване волята на Теидез, като се заеме с момчето по бащински, обучавайки го на държавническо изкуство? Младият царевич беше като болен от леност, притурена към развалата, и почти всеки допир с истинско мъжко занимание би му дошъл като лекарство. По-вероятно беше, уморено си помисли Казарил, канцлерът просто да не смее да изпусне и за миг от погледа си своята бъдеща марионетка в управлението на Шалион.

Лорд ди Ринал, седнал на масата срещу Казарил, изкриви устни при вида на полупразната зала и рече:

— Всички дезертират. В провинциалните си имения, ако имат такива, преди да е паднал снегът. Денят на Бащата ще е скучен празник тази година, гарантирам ви. Само шивачите и шивачките са заети да преправят траурни одежди.

Казарил се пресегна през петното-призрак, което се мотаеше до чинията му, и прокара последната хапка от вечерята си с глътка разредено вино. Четири или пет от изгубените души го бяха последвали в залата и сега се трупаха край него като измръзнали дечурлига край огнище. Самият той, без да се замисля, също се беше спрял на тъмни дрехи тази вечер. Зачуди се дали не следва и той да си направи труда и да се сдобие с пълния траурен комплект в черно и лавандулено като ди Ринал, който неизменно беше в крак с последната мода. Дали гадостта, заключена в корема му, би сметнала това за двуличие, или за жест на уважение? Би ли разбрала въобще? Новоотделена от тялото му, колко ли от гнусната си природа беше запазила душата на Дондо? Изхабените стари духове го наблюдаваха отвън. По същия начин ли го наблюдаваше и Дондо, само че отвътре? Ухили се — алтернативата беше да уплаши бедния ди Ринал, като изпадне в истерия. Успя да се поинтересува учтиво:

— Вие оставате ли, или също ще напуснете двора?

— Ще си вървя май. Ще тръгна с маршеса ди Херон, а след Херон ще мина напряко през ниските проходи към дома. Старата дама може толкова да се зарадва на още един меч в ескорта си, че току-виж ме поканила и да остана. — Отпи от виното си и сниши глас: — Щом дори и Копелето не щя да ни отърве от лорд Дондо, той трябва още да е тук някъде, нали? На теория би следвало да се ограничи до резиденцията на Жиронал, където е умрял, но на практика може да е къде ли не в Кардегос. А той си беше голям подляр и приживе — сега няма начин да не потърси отмъщение. Убит в нощта преди сватбата си, богове!