Бойно поле Земя II

На всеки двайсет секунди.

Изведнъж съжали, че от добродушие е отказал придружител при пътуването. Щеше да е много опасно, но все пак можеше да се спусне по подвижна стълба и да се озове вътре през вратата. Но трябваха най-малко двама — един да управлява самолета и още един, който знае как да парализира бомбардировача, ако изобщо бе възможно. Но пилоти нямаше, а Гленканън бе необходим в лагера.

Отваря се, затваря се, отваря се, затваря се.

Размер? Погледна вратата. Изчисли дължината и широчината на своя самолет. Та той можеше да ПРЕЛЕТИ през вратата! Беше съвсем малко по-висока от самолета, но отстрани имаше достатъчно място.

Чудно! Ще наклони самолета и ще влети вътре със скорост триста и две мили в час. А после?

Да, телепортационните двигатели позволяваха да се лети странично. Не бе необходимо, както при птиците, да има площ, която да поддържа крилата. Като спреше двигателите, самолетът спираше да се движи. Просто падаше надолу като камък. Урав-новесяването ставаше не с перки, а с малки балансиращи телепортационни двигатели.

Да, теоретично бе възможно да прелети странично, после да се спусне напред и да влезе.

Но ще улучи ли момента? Ох. Този клатещ се бомбардировач изминаваше по трийсет фута при всяко накланяне.

Ще опита.

Но първо трябва да откачи вратата. Затваряше му пътя за влизане.

Джони реши да опита да простреля пантите. Отдалечи самолета и нагласи оръдието за стрелба на „площ с размер на игла“, „огън“ и „единичен изстрел“.

Пръстите му затанцуваха по пулта, изравни самолета с бомбардировача, протегна крак към бутона за изстрел на пода — винаги трябваше да се протяга в самолет, предназначен за девет-десет фута високи психлоси. Дори Кер имаше проблеми с контролните бутони на пода.

Бе в добра позиция, вратата бе отворена, виждаше се пантата. Натисни!

Тънка струя пламък достигна пантата. Не се откъсна. Вратата отново тръгна да се затваря.

По локалния канал прогърмя:

— Какво по дяволите правиш? — разтревожено извика Нъп.

— Нямам помощник пилот, Ваше Изпълнителство. Трябва да отворя вратата, за да променя зададената посока.

— Аха.

Джони се приготви за втори опит и отново чу:

— Внимавай със собствеността на компанията, Снит! За умишлени повреди се наказва с изпаряване.

— Да, Ваше Изпълнителство — Джони стреля втори път.

Пантите за кратко просветнаха. Вратата пак ги закри, но не се откъсна. Сигурно това бяха някакви специални панти. Джони погледна в инфрачервения екран. Имаше две панти, една в горния и една в долния край.

Прицели се в долната. Вратата бе отворена, целта бе на мушка. Натисни! Огън!

Вратата пак не падна.

Дали да не ги редува — горната, долната, после пак.

Даде си малко почивка, за да се отпуснат пръстите му. Другите екрани показваха безкрайната водна шир под него. Небето бе чисто.

Отново на работа. Горната. Натисни! Огън! Долната. Натисни! Огън! Още веднъж. Но между изстрелите трябваше да има поне четирсет секунди.

Това отнемаше много ВРЕМЕ! Е, все още можеше да си го позволи. Все още.

Натисни! Огън! Пауза. Натисни! Огън! Пауза.

Пантите се нажежиха до червено, но си оставаха здрави.

Нищо не се получаваше и Джони се отказа. Внезапно го озари вдъхновение. Взе позиция над бомбардировача, леко встрани, за да може да стреля иззад вратата, докато тя се отваряше. Промени настройката на „голяма площ“, „без пламък“ и „продължително“.

Внимателно се прицели. При следващото отваряне на вратата натисна спусъка и изпрати поредица изстрели от вътрешната страна на вратата. Тя зейна. Без да прекъсва стрелбата, той бавно приближи самолета. Бомбардировачът бе започнал да се накланя обратно, но под натиска на стрелбата вратата не се затваряше и тогава, въпреки въздуха, нахлуващ със скорост триста и две мили в час, тя внезапно отскочи назад и се залепи за корпуса. Зейна огромна дупка.

Джони прекъсна стрелбата.

Вратата не се затвори. Стоеше си широко отворена, сякаш прилепнала към корпуса.

Насочи камерите към пантите и внимателно ги огледа. Бяха малко изкривени, вероятно от ударите. Тъкмо те задържаха вратата в това нестабилно положение. Дали щеше да се затвори пак? Може би. Вятърът я караше да вибрира.

Джони внимателно се оттегли. Пръстите му отново се втурнаха върху пулта, за да коригира показателите за страничен полет. Намери поредицата комбинации за целта. Приближи самолета точно срещу зеещата врата.

Отворът се клатеше равномерно ту надолу, ту нагоре. Трябваше да улучи момента!

Реши, че ще е по-добре за известно време просто да поседи и да погледа. Включи светлините на своя самолет, за да вижда по-добре. Само екраните не бяха достатъчни.

Черната яма светна. Можеше да вижда вътрешността на бомбардировача. Да, точно зад вратата имаше празна площ. Гладка площадка. Вероятно са я използвали за складиране на газови бутилки. О! Имаше купчина бутилки точно в началото на площадката. Дали ще се взривят, ако стреля по тях?

Изчисли разстоянието и прецени каква комбинация ще трябва да използва. Внезапно озарен от идея, той протегна крак към лоста за магнитните захватки. И най-малкото сътресение щеше да стовари крака му върху лоста и захватките щяха да се задействат.

Пое дълбоко въздух. Огледа се около себе си да се увери, че няма незакрепени предмети. Премести пистолета си по-встрани на колана, за да не се забие дулото в корема му, ако внезапно политне напред. Пистолетът бе привързан и с едно въженце около врата му. Дръпна и него настрани, защото ако при политането се закачеше за пулта, щеше да го задуши. Покри горната част на пулта за управление с мека обвивка от карта в случай, че си удари рязко главата при внезапното спиране.

Джони още веднъж пое дълбоко въздух. Нагласи дихателната маска.

Наблюдаваше вратата. Бързо направи последни корекции в координатите на полета и пред отвора нагласи всичко на нула. Започна да брои. Колко щеше да се вдигне отворът, след като той потегли напред?

Протегна четирите пръста на дясната ръка, които щяха да натиснат бутоните за стартиране. Протегна четирите пръста на лявата ръка, които щяха да натиснат бутоните за спиране.

Нагоре, нагоре, нагоре. Дясна ръка готова — давай!

Бойният самолет се заби в отворената врата.

Хоп, потънаха надолу пръстите на лявата ръка. Стоп.

Тряс!

Бе засегнал горната част на вратата и огромна метална плоскост се отдели със силно скърцане.

Кракът му здраво бе притиснал лоста на захватките и те се задействаха.

Главата на Джони се трясна в постелката на пулта.

Видяха му се звезди.

Тъмнина.

7

През цялото това време Зът бе връхлитан ту от надежда, ту от подозрения.

Антиките в самолета го объркваха. Съзнаваше, че няма приятели. Кой ще тръгне да го спасява? Май никой. Бе по-близък с Чар, но той бе изчезнал и без съмнение бе мъртъв, защото кой би пропуснал шанса да се върне у дома? А Чар не се бе появил при стрелбата. Търл. Сигурно Търл го е убил. Значи не е Чар. Кой друг може да бъде? Никой. И така, кой има интерес да го спаси? Всичко бе много подозрително.

Този тъпоумник Нъп явно бе кацнал отгоре на бомбардировача, за да не цопне долу в леда — а какъв лед беше! Арктически студ вееше отвсякъде. Сякаш самата атмосфера бе ледена. Ужасна планета. Не можеше да обвинява Нъп. Бе нормално един самолет да кацне върху друг, ако бе повреден или му свършеше горивото. Нъп бе постъпил правилно. Но откаченият глупак не бе кацнал в центъра и бомбардировачът не спираше да се клати. А от клатенето на Зъп ужасно му се гадеше.

Като разбра, че явно някой проявява интерес към вратата, прерови чантата си за молекулярен металорезач, но за своя огромна изненада не успя да открие. Не че щеше да свърши работа при този тип молекулярно покритие, но поне можеше да опита.

След това този някой бе стрелял напосоки вътре в бомбардировача.

Опитваха се да го убият! С основание вярваше, че няма приятели.