Бойно поле Земя II

Понечи да се качи в самолета, но ръката на Робърт пак сграбчи ръкава му.

— Случи се нещо странно, точно преди залез слънце — каза Робърт. — Един от танковете се предаде!

Джони отстъпи назад. Можеше да използва времето да си сложи топлите дрехи. Без тях щеше да замръзне на голяма височина. Започна да се облича.

— Продължавай.

Робърт пое дълбоко дъх, но преди да започне, до тях дотича куриер и съобщи, че историкът е пратил от Академията нова пратка с амуниции. Робърт му каза да се погрижи да бъдат раздадени. Лъчевите пушки безсмислено продължаваха да стрелят над главите им във вече настъпилата тъмна нощ.

— Танкът е от типа „Да си проправим път към славата“. Намира се на другия край на клисурата. Не бой се, той е в наши ръце. Излезе от портата на гаража и се насочи право към нас. Обстрелвахме го с базуки и те ни най малко не го засегнаха. Но не отвърна на огъня. Стигна до края на клисурата, извади през една атмосферна ключалка вътрешен телефон и каза, че иска да говори с „лидера на Хокнер“. Поискаха гаранция, че няма да им навредим, ако ни сътрудничат.

Джони обу топлите ботуши.

— Да, и после?

— Беше странна гледка. Като получиха гаранция, излязоха от танка. Представиха се като братята Чамко. Разпитахме ги и казаха, че знаят за предателството на Търл. Имало някакъв минен инженер, Чар, техен приятел. След като стрелбата започнала, никъде не го открили. Този Чар им казал, че е станало убийство. Търл убил директора на планетата, за да назначи на негово място някакъв Кер. И този следобед същият Кер им отказал боеприпаси за танка. Чамко твърдят/че Търл и Кер са се продали на някаква раса, наречена „хокнери, от Дюралеб“ и дори са изстреляли бомбардировача, за да унищожат другите мини.

— Предполагам, че повечето неща са верни — каза Джони. — Като изключим частта за хокнерите и бомбардировача. Психлосите имат много врагове, но според техните хроники са победили хокнерите преди два века. Слушай, сър Робърт, наистина е крайно време да тръгвам!

— Има още нещо — каза Робърт Лисицата. — Там няма гориво за танкове и самолети, а ние вече строшихме четири от техните вилазки, за да се доберем до горивото и боеприпасите. Нямаме достатъчно хора, за да атакуваме.

— Друго? — попита Джони. — Според мен това е добра новина.

— Е, не съвсем. Изглежда под нас лежат шестнайсет етажа от минния лагер. Всеки етаж се простира на акрове площ. Спални помещения, работилници, гаражи, хангари, офиси, работни зали, библиотеки, складове…

— Не знаех, че лагерът е толкова голям, но това също не е лоша новина.

— Чакай. Ако трябва да поразим с радиация цялата площ, военната техника ще хвръкне във въздуха. Воюваме върху бомба, готова всеки момент да избухне. Трябва ДА СПАСИМ самолетите и оборудването, ако ще защитаваме Земята. А ако все пак сме успели да вдигнем във въздуха Психло, те ще ни трябват за възстановителни работи.

— Не след дълго ще имате подкрепление от въздуха — каза Джони. — Можете да се оттеглите…

— Братята Чамко казват, че знаели какво ще стане там вътре. Казват, че сме щели да напълним всичко с въздух. Знаели как „ние, хокнерите“ сме си възвърнали системата Дюралеб. Нямало достатъчно дихателни маски и газови бутилки, но в циркулиращата система имало много газ. Тези Чамко били инженери по поддръжката. Обещаха да ни помогнат, ако им плащаме. От известно време цялата планета била на половин заплата и не получавали никакви премии. Освен това не искали да загинат при „обгазяване“, както го наричат.

Джони си бе облякъл топлите дрехи и довърваше сандвич от ечемичен хляб и сушено еленово месо.

— Сър Робърт, веднага щом дойде подкрепа от въздуха, можете да измислите нещо…

— Братята Чамко ни казаха, че циркулиращата система за дихателен газ е извън базата и се охлажда от въздуха. Подмамихме ги да признаят, че е нужен само един изстрел от охладителните тръби към тръбите на системата и помпите ще напълнят целият лагер с въздух.

— Значи задачата е решена.

— Да, но изстрелът трябва да се даде високо от въздуха.

— Това може да стане много скоро. Веднага щом Гленканън пристигне…

— Мисля, че ти трябва да свършиш това — каза Робърт. — Не е много опасно и ако стреляш от около една миля…

— Не мога, защото излитам.

— Но трябва да дойдеш да потвърдиш…

Изведнъж Джони разбра какво цели Робърт. Робърт Лисицата искаше да изчака, докато всички самолети стигнат до бомбардировача. А това бе голям риск. Самолетите, тръгнали към другите мини, може би също бяха в беда.

— Сър Робърт, нима се опитваш да ме спреш да не атакувам сам бомбардировача?

Старият боец разпери ръце.

— Джони, момче, направил си прекалено много, за да се оставиш да бъдеш убит точно сега!

Очите му умоляваха.

Джони се обърна към самолета.

— Тогава идвам с теб — каза Робърт.

— Ще останеш тук и ще ръководиш атаката!

Една минна кола навлезе в клисурата и спря. Шофьорът грабна автомат и затича към линията на атаката. Гленканън слезе и закуцука към тях.

— По дяволите! — изруга Робърт Лисицата.

— Какво има? — попита Гленканън, изненадан от посрещането. — Добре съм. Ако някой ми намести ребрата и ми стегне глезена, мога да летя със самолет.

Робърт обгърна с ръка раменете му.

— Нямах пред вид теб. Радвам се, че си жив. Трябва да свършиш нещо. Всъщност, много неща. Снайперите в старите помещения на чинкосите…

— Довиждане, сър Робърт — извика Джони и затвори вратата.

— Успех — тъжно каза Робърт. Знаеше, че ако всичко друго пропадне, Джони ще блъсне своя самолет в бомбардировача, а това бе сигурна смърт. Не очакваше да го види отново. След това се обърна и започна да дава заповеди на двама куриери, които чакаха. Малко трудно ги виждаше.

Самолетът на Джони с рев се издигна над клисурата, прекалено бързо, за да успее някой да се прицели в него и да го улучи. Предстоеше му да направи нещо, в което се бяха провалили обединените военни сили на цялата планета. При това трябваше да действа сам.

Да изчака, докато бомбардировачът е на — какво, на пет часа? — от Шотландия бе твърде рисковано. Ако нападенията все пак се окажеха успешни, имаше вероятност да се взривят контейнери с отровен газ и ако вятърът се случеше да духа натам, с Шотландия, а и с Швеция бе свършено. Джони знаеше много за въздушните атаки, но това в никакъв случай не му гарантираше успех. Досега никой не бе опитвал да атакува челно бомбардировача с психлоски самолет, като лети с максимална скорост и бълва огън от всички оръжия в момента на сблъсъка. Ако се наложи, ще прибегне към тази последна възможност и ще унищожи почти всичко. Нищо не бе споменал за това пред сър Робърт. Вярваше, че той не се е досетил.

3

Данълдин бе много щастлив човек. Отсега виждаше как пламва лагерът в Корнуол на Британския полуостров, окъпан в светлина, както навярно са били осветени едновремешните градове.

Бяха теглили жребий кой да иде в Корнуол. Тази мина бе прочута с това, че тамошните психлоси ходеха на лов за шотландци. Който се престрашеше да иде на юг, го очакваше почти сигурна смърт. Психлосите векове наред се бяха развличали в свободните дни, като стреляха по хора. Разказваше се една история, че веднъж някаква ловна дружинка хванала група хора, завързали ги за дърветата и цели осемнайсет дни на агония ги убавали бавно един по един. И това не бе единствният случай.

Данълдин и неговият резервен пилот Дуайт бяха спечелили жребия — за завист на другите пилоти. Малко се знаеше за тази мина, но те внимателно бяха запаметили и най-малката информация. Цяла нощ си лежаха спокойно, облечени в топлите костюми за летене в стратосферата. Чуха предупредителния сигнал преди телепортирането. Наместиха се на седалките и бяха готови за потегляне. Възбудени и с широко отворени очи наблюдаваха неистовия спринт на Джони. Когато той стигна до клетката заподозряха, че нещо не е наред и това никак не им се хареса. Не можеха да му помогнат. Но Джони бе успял да се скрие преди да стрелят с лъчевите пушки.