Бойно поле Земя II

Навсякъде ръжда. Господи, ама че старо нещо! Само около кутията за предварителни данни бе чисто. Предположи, че преди да вкарат данните, са я почистили.

Нещо смътно го тревожеше. Бе нещо странно, нямаше нищо общо с намеренията му на всяка цена да спре бомбардировача. Обърна се и погледна към самолета. Пространствата между рамките бяха съвсем тъмни.

Скрит в едно от тези пространства на не повече от шест фута, Зът се бе свил в страх и отчаяние. Умът му лудо препускаше. Какво знаеше за толнепите? Малко след като бе завършил колежа по механика на Психло той бе заминал на задължително пътуване на Арчиниабс, където компанията имаше мини. Беше в тази вселена. Понякога през зимата тази система се виждаше като двойна звезда от планетата. По-малката звезда имаше толкова плътна маса, че половин кубически инч от нея тук би тежал един тон. Една от мините там бе напълно разрушена след нападение на толнепите. Дойдоха някъде от близкото съзвездие, което той често наблюдаваше оттук. Бяха се научили да контролират времето и можеха да го спират, докато корабите им правеха дълги пиратски набези. Компанията бе анализирала няколко техни тела. Какво помни за тях? Къде бяха слабите им места? Сещаше се само за превъзходствата им. Охапването им бе смъртоносно. Плътността на тялото им бе като на желязото. Имаха имунитет срещу психлоския газ. Не можеха да умрат от обикновено лъчево оръжие. Слабости, слабости, слабости? Ако не се сетеше, никога нямаше да се измъкне жив оттук. Никога.

Точно в тозо момент толнепът мина покрай него. Прилепи се още по-плътно към самолета. В тъмнината нямаше как да го забележи.

Спомни си. Зрението им! Затова винаги носеха маски на лицето. Виждаха само в инфрачервения обхват и трябваше да гледат през специални филтри. Ако светлинните вълни бяха по-къси, ослепяваха напълно и можеха да бъдат убити с ултравиолетови оръжия. Бяха силно алергични към студа и температурата на тялото им бе около двеста градуса, или бе триста? Няма значение, вече знаеше какво да прави. Зрението. Без маската това същество щеше да ослепее.

Зът внимателно обмисляше плана си. При първа възможност щеше да му свали маската, да се хвърли напред и да избоде очите на това нещо, като избегне по някакъв начин отровните зъби. Лапата на Зът се плъзна надолу към ботуша, откъдето извади любимия си огромен гаечен ключ. Щеше да го метне като граната. Не по тялото, право в маската!

След това Зът извади от горния си джоб малкото кръгло огледало с дълга дръжка, което често използваше при ремонт. Внимателно го протегна към ръба на рамката, зад която се криеше, молейки се на гадните небеса нещото да не го забележи. Съсредоточено наблюдаваше съществото.

Джони доста трудно се придвижваше в клатещия се бомбардировач. Подът на площадката не бе предназначен да се ходи върху него и от двете страни на пътеката зееха дупки.

С доста усилия успя да стигне до края на бомбардировача. Огледа чудноватите кошери. Бяха предназначени за допълнителен товар. Пропълзя до входния отвор. Може би ще да намери някакви кабели или нещо, което бе пропуснал да забележи. Едва успя да се провре през отвора и се чудеше как ли се справяха психлосите, докато накрая разбра, че отворите бяха строени само за товарене на бутилки върху рафтовете. Несръчна изработка. Само рафтове. Лош дизайн. Отворите бяха по средтата, а вътре бе празно. Съвсем празно.

Пое обратно към предната част. Спря точно зад самолета. Умът му трескаво работеше. Не виждаше нищо, което би могло да бъде измъкнато или взривено. Даже собствения си самолет да взривеше, бомбардировачът ни най-малко нямаше да се повреди.

Нямаше команден пулт. Тази машина не бе направена за да се лети с нея — задаваха програмата и я изстрелваха. Дори дистанционното управление, което Търл му бе показал, не можеше да направи нищо.

Клатейки се като огромен и непохватен пияница, бомбардировачът продължаваше напред, стиснал смъртта между челюстите си. Нищо не чустваше, нищо не можеше да го засегне.

Джони пак не виждаше добре. Кръвта потече, когато се наведе да пропълзи в задната част и неволно удари маската. Вдигна ръце към маската, като се обърна странично, за да избегне течението от вратата. Посегна към долната част на якето си, за да се избърше.

Нещо удари маската със силата на куршумрен изстрел!

Изхвърча от ръката му.

Нещо почти успя да счупи палеца на лявата му ръка.

Долови движение на около трийсет фута.

Планинският живот и опитът на ловец мигновено задействаха реакциите на Джони.

Падна на коляно, извади лъчевия пистолет и стреля — всичко това за не повече от една трета от секундата.

Стреля още веднъж и още веднъж.

Нещото, каквото и да беше, отстъпи назад и се скри зад ребрените рамки близо до контролната кутия.

Имаше някой или нещо вътре в бомбардировача заедно с него. На път към контролната кутия на два пъти бе минал покрай него.

9

Джони малко се ядоса на себе си за това, че не се бе доверил на инстинкта си по-рано. Бе ПОЧУВСТВАЛ нечие присъствие. Това им бе най-лошото на дихателните маски. Обонянието отиваше по дяволите. Сега можеше да го подуши. Въпреки студения въздух и прашинките ръжда Джони надушваше миризмата на психлос.

Внимателно се надигна, без да изпуска пистолета и отстъпи назад към самолета, за да бъде по-далеч от нападателя си. Психлосите не само силно миришеха, но бяха прекалено силни физически за ръкопашен бой. Сети се как му се наложи да изчака Тор, преди да се осмели да доближи Търл на разстояние една ръка. Психлосите с лекота можеха да ти счупят гръбнака. Кой беше този? Познаваше ли го?

Залепен за самолета, Зът се опитваше да се овладее да не повърне от отвращение и презрение. Спираше го само мисълта на какво ще заприлича дихателната му маска, ако не се сдържи.

Не бе заради изстрелите с лъчевия пистолет. Е, да, някои го улучиха и го поодраскаха, дори щяха да го осакатят, ако бяха от няколко фута по-близо.

Причина бе собствената му реакция към заблудата. Бе треперил от ужас и заради какво? Заради едно животно. Животното на Търл!

Първо му се повдигаше, а сега го заля вълна от омраза и гняв. Искаше направо да излезе от прикритието си, но лъчът го ужили. Тъпоумникът дори не бе нагласил пистолета така, че лъчът да прониква. Само стреляше. Типично.

Не можеше да му прости на животното, че го бе накарало да изпита такъв ужас. Та той веднъж едва не го бе убил в багера с дистанционното управление. Тогава трябваше наистина да го довърши. Трябваше още през онзи ден да му пусне един лъч. Кой щеше да забележи в бъркотията?

Само едно животно! Едно гадно, меко, недорасло, отвратително-бяло, тъпо ЖИВОТНО го бе уплашило до смърт просто така! Трепереше от ярост. Гаденето се изпари.

Но за момента желанието да получи информация надделя над изкушението веднага да го убие. Може би Търл пак бе замислил нещо. Проклет Търл!

Зът се овладя достатъчно, за да говори:

— Търл ли те праща?

Джони се опита да разпознае гласа. През маската бе доста трудно. Отстрани на маските имаше високоговорители, но гласовете им съвсем се замазваха, и без това тембърът бе прекалено нисък. Защо пък да не попита? Психлосите бяха арогантни същества.

— Кой си ти? — извика Джони.

— След всичко, което ти се случи на онзи багер дори не си запомнил кой съм! Тъп идиот. Отговори ми! Търл ли те праща?

Зът! Колко пъти бе чувал Търл да го ругае. Но самият Джони имаше да оправя сметки с него.

Не можа да се сдържи:

— Дойдох да вдигна във въздуха машинарията. — каза Джони.

Всеки психло би се присмял на това. Но не и Зът.

— Това се разбира от самосебе си, животно. Отговори ми или ще…

— Ще направиш какво? — каза Джони. — Може би ще се покажеш, за да те пречукам? Нагласил съм пистолета на пронизване.

Джони бавно отстъпваше заднешком към самолета. Заобиколи го. Качи се на стъпалото, отвори вратата и извади автомата с радиоактивните куршуми. Като го зареди, прибра лъчевия пистолет обратно на колана си и пак тръгна напред по коридора.