Вуду

— Изключително интересно изследване — продължи Пендъргаст. — Препоръчвам ви го настоятелно.

— Ще го поръчам по „Амазон“ — кимна тя.

— Изследванията на Дейвис показват, че жив човек може да бъде зомбиран, като му се поставят два специални химикала, обикновено през рана. Първият прах има за основна съставка тетродотоксин — същият токсин, намиращ се в японския рибен деликатес фугу. Вторият е свързан с екстракт от подобно на татула растение. Определена комбинация от тези субстанции, вкарана в съответната доза, може да държи човек в близко до смъртта състояние дни наред, мобилен, с минимална мозъчна дейност и несамостоятелна воля. Накратко, според теорията, с определени химически съставки може да се създаде действително зомби.

— И вие открихте тези химически съставки? — попита Хейуърд с хаплив тон.

— Това е изненадата. Не ги открих — нито тук, нито в независимите тестове, които проведох във Вилата. Трябва да призная, че съм изненадан и разочарован.

Тя се обърна рязко настрана.

— Донесете следващата партида доказателства. Загубихме достатъчно време с това.

— Открих, обаче — добави Пендъргаст, — че по куката има човешка кръв.

Настъпи тишина.

Д’Агоста изсумтя, обръщайки се към сбръчканата служителка.

— Искам ДНК тест на тази кука, прекарайте я през базата данни, тест за наличие на човешка тъкан, също така. Всички тези инструменти да бъдат изследвани както за човешка, така и за животинска кръв. Уверете се, че по дръжките има отпечатъци от пръсти — трябва ми списък на всички, които са ги докосвали. — Той се обърна към Пендъргаст. — Имаш ли идея за какво може да е тази кука?

— Признавам, че съм объркан. Мосю Бертен?

Бертен изглеждаше силно развълнуван. Той направи знак на Пендъргаст да застане на една страна.

— Mon frere 30, не мога да продължа — произнесе той с нисък, напрегнат шепот. — Болен съм, казвам ти — болен! Това е работа на онзи жрец, Шариер. Магията му за смърт — ти още ли не я усещаш да действа?

— Чувствам се добре.

Хейуърд премести погледа си от тях към Д’Агоста и поклати глава.

— Трябва да тръгваме — каза Бертен. — Трябва да се приберем вкъщи. Нуждая се от сироп — трябва да сръбна сироп. От онзи слабия — знам, че имаш! Нищо друго няма да ме успокои.

— Ще се успокоите, ще се успокоите, учителю. Съвсем скоро. — След това, като се обърна към групата, Пендъргаст произнесе по-високо: — А сега, ще бъдете ли така добър да изследвате тази кука, мосю?

Бертен пристъпи напред неохотно, наведе се предпазливо към предмета и подуши. Той се потеше обилно и лицето му беше подпухнало. Дишането му прозвуча като хриптенето на стара гайда в малка стая.

— Колко странно. Никога не съм виждал нещо подобно преди.

Повторно подушване.

— И миниатюрния ковчег, който взехме от урната на Фиъринг. Това е работа на една и съща секта.

Бертен се приближи с още една крачка към малкото ковчеже. Капакът му сега бе на място: направен от кремаво оцветена хартия, украсена ръчно с черепи и дълги кости в черно мастило. Беше сложно сгъната, като оригами, за да прилепва плътно върху ковчежето от папиемаше.

— Муската, нарисувана върху този хартиен капак — каза Пендъргаст. — С какъв Лоа се идентифицира?

Бертен поклати глава.

— Не ми е позната. Бих допуснал, че е тайна, известна само на някоя единична секта оби. Каквато и да е, тя е много странна. Никога не съм виждал такава. — Той протегна ръка — и я дръпна мигновено назад, когато служителката изцъка с език, — след което я протегна отново и взе капака.

— Оставете го долу — произнесе рязко жената.

Бертен завъртя внимателно капака в ръце, като се взираше в него напрегнато и си мърмореше под нос.

— Господин Бертен — каза Лора с предупредителен глас.

Бертен изглежда не я чу. Въртеше хартиената конструкция в ръцете си, първо на една страна, после на друга, и продължаваше да си мърмори. След което с внезапен удар на пръстите си я разкъса на две.

Изпод гънките отдолу се посипа сивкав прах по панталоните и обувките му.

Той се дръпна назад от потрес и ужас, а хартиените ленти се разлетяха. Възрастната служителка направи опит да ги събере и започна да сипе забележки. Едрият мъж, който досега бе стоял мълчаливо в ъгъла, хвана Бертен за яката и го повлече навън, извеждайки го от стаята за доказателства. Пендъргаст клекна със скоростта на нападаща змия, извади малка епруветка от джоба на сакото си, започна да събира сивия прах и да я пълни с него. А Хейуърд стоеше сред всичко това и гледаше Д’Агоста, сякаш казваше: Предупредих те. Предупредих те.

43.

Проктър спря Ролса на пустия паркинг зад бейзболното игрище в края на Инууд Хил Парк и изключи фаровете. Когато Пендъргаст и Д’Агоста излязоха от колата, Проктър отиде до багажника, отвори го и извади оттам дълга брезентова торба с инструменти, пластмасово сандъче за доказателства и метален детектор.

— И мислиш, че няма никакъв проблем просто да оставим колата? — попита със съмнение Д’Агоста.

— Проктър ще я наблюдава. — Пендъргаст взе брезентовата торба и я подаде на Д’Агоста. — Да не си губим времето тук, Винсънт.

— Няма.

Той преметна торбата през рамо и те тръгнаха напряко през празните бейзболни ромбове към гората. Погледна часовника си: два след полунощ. Какво правеше? Току-що бе обещал на Хейуърд, че няма да позволи Пендъргаст да го въвлече в някакви неразумни действия — а ето го сега, посред нощ, на експедиция за отвличане на тяло в обществен парк, без разрешение или съдебна заповед. Думите на Хейуърд още звучаха в главата му: „Като знам как събира доказателства, съмнявам се, че Пендъргаст може да обвини виновниците в съдебната зала. Може би не е случайно, че умират преди процеса.“

— Припомни ми пак, ако обичаш, защо се промъкваме като крадци на гробове? — каза той.

— Защото сме крадци на гробове.

Добре поне, помисли си Д’Агоста, че Бертен не беше с тях. Беше излязъл от колата в последната минута, оплаквайки се от сърцебиене. Дребосъкът беше напълно обзет от паника, защото Шариер бе успял да отскубне няколко негови косъма. Беше невъзможно обаче свещеникът да вземе коса от него, помисли си Д’Агоста със задоволство: едно от предимствата да си плешив. Той си помисли за малката сцена, която се бе разиграла в стаята за доказателства и се намръщи.

— Какво, по дяволите, иска приятелчето ти Бертен? — попита той. — Да сръбне сиропче?

— Един коктейл, който той предпочита, когато е… прекомерно възбуден.

— Коктейл?

— Нещо такова. Сода с лимон и лайм, водка, разтворен кодеин и бонбон за смучене.

— И какво?

— Бертен предпочита от онези с вкус на диня.

Д’Агоста поклати глава.

— Исусе. Такова нещо е възможно само в Луизиана.

— Всъщност, разбрах, че тази смес произхожда от Хюстън.

Като отминаха игрището, те се промушиха през една дупка в ниската ограда от мрежа, прекосиха някаква незасята нива и влязоха в гората. Пендъргаст включи GPS устройство и слабият син блясък на екранчето озари с призрачна светлина лицето на агента.

— Къде точно е гробът?

— Няма знак. Но благодарение на Рен знам местоположението. Изглежда, че тъй като се предполагало, че пазачът се е самоубил, останките му не могли да бъдат погребани в осветения семеен парцел. Затова бил погребан близо до мястото, където било намерено тялото му. В едно описание на погребението се казва, че се намира близо до паметника Шоракопоуч.

— Кой паметник?

— Паметникът на мястото, където Питър Минът е купил Манхатън от индианците.

Пендъргаст поведе, Д’Агоста го следваше. Насочиха се към гъстите дървета и шубраци, каменистата почва ставаше все по-неравна. Д’Агоста отново се удиви, че все още са в Манхатън. Под краката им ту ставаше стръмно, ту внезапно земята се спускаше; пресякоха малък ручей със съвсем малко вода в коритото, на места се виждаше гола скала. Гората ставаше все по-гъста, клоните закриха луната и Пендъргаст извади фенерчето си. Изминаха още километър и половина, спускайки се надолу по силно каменист терен и внезапно в светлината на фенерчето изникна един голям кръгъл камък.