Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— Мислех, че няма да дойдеш! — каза тя, като залепи горещите си устни на бузата му. — Не си се бръснал!
— Бръснах се — отвърна той. — Но ми поникна брадата от напрежение.
— И как мина?
— Отвратително. Но чакай да се огледам по-напред.
Имаше какво да се гледа наистина. На една от стените бе окачено голямо корабно кормило. Стара, ръждясала котва, не по-малко от двеста-триста килограма, бе сложена край вратата. Имаше освен това компас, секстанти, развален барометър, който неизменно предсказваше бури.
— А къде е морският пътешественик? — запита Сашо.
— Преди час отиде за телешката глава — каза Донка. — Сигурно я яде по пътя.
— Запил се е някъде — обади се отегчено Кишо.
— А тая котва? Как я изкачихте?
Фифето се засмя:
— Двамата с Хари. Цяла седмица сме я тътрили по стълбите — стъпало по стъпало. Нямате представа колко е силен, най-малко колкото двама хамали.
Седнаха около софрата. Кишо отвори бутилката дюбоне, доста калпав аперитив, както Сашо немилостиво отбеляза. Но нямаше как, трябваше да го пият, тъй като му го бе донесъл белгиецът. Като глътнаха но чашка, Сашо подробно разказа какво се бе случило на събранието. Слушаше го само Кишо, разбира се, момичетата си говореха за някакъв нов естраден певец, който бил екстра, само че педераст за съжаление. Защо пък за съжаление — питаше Донка. Но Криста неочаквано се заслуша в разговора на мъжете, лицето й лекичко поруменя. Когато младежът най-сетне свърши, Кишо продължаваше да дъвче равнодушно жилавото резенче пастърма.
— Както очаквах — каза той кратко. — Азманов не е глупак.
Сашо пламна вътрешно, но не се издаде.
— А според мен — идеален глупак — отвърна той сдържано. — С тоя апломб той настрои против себе си цялото събрание.
— Много го интересува него събранието. Той се мери много по-високо, чака там да го чуят… И да го оценят.
Сашо враждебно мълчеше. Кишо беше прав, разбира се, и все пак не му се искаше да бъде прав.
— На всичко отгоре не разбира от биохимия.
— Това не е важно — отвърна с досада Кишо. — И тия, дето ще го чуят, не разбират нищо от биохимия. Но друго е, като се каже, че не се изпълняват държавни поръчения — това вече всички ще разберат.
— Предполагам, че и това не е вярно.
— А бе важното е да се направи диверсията, да се хвърли съмнението. Пък иди после се обяснявай, ако си нямаш работа.
Точно в тоя миг се чу някакъв трясък, сякаш се къртеше входната врата. В стаята нахлу голямото Фифе с някаква огромна тава в ръцете си. Мазнина бе заляла реверите му, панталоните му бяха потънали в сняг и кал. Изглеждаше така покрусен, че всички се стреснаха.
— Какво ти е? — запита уплашено малкото Фифе.
— Изпуснах телешката глава!
И той разказа историята, като все още се задъхваше от изкачването по стълбите. Главата дали не в обикновена фурна, а в някакъв ресторант, за да я приготвят, както трябва. То се знае, в ресторанта го забавили, едва я дочакал. Веднага награбил тавата, както била гореща, парела го ужасно, но нямало как — търпял. Нали знаел, че в къщи го чакат цял куп гладници. Свалил си шалчето, прихванал я с пешовете на шлифера. Но понеже тавата му пречела да вижда добре къде стъпва, подхлъзнал се и…
— … Телешката глава се изтърколи чак на паважа. Аз лежа на земята, облят в мазнини, разни дураци се хилят, а на всичко отгоре един камион лети право срещу главата…
Тогава Хари се хвърлил и измъкнал проклетата телешка глава буквално изпод гумите на камиона. И докато я носел с две ръце отново към тавата, побеснелият шофьор използувал ситуацията и му загрял два такива плесника, че едва не му изскочили очите. Но нямало как, претърпял, още повече че се чувствувал виновен.
Кишо отиде да прегледа главата.
— Нищо й няма — каза той неуверено. — Само дето шкембето е малко изкаляно.
Настъпиха нови усложнения, когато трябваше да я разчупят. Голямото Фифе намери някаква тесла и нервно хласна главата по темето. Чу се хрускащ звук, парче месо се залепи върху бялата блузка на Донка. Тогава всички жени се скриха зад тоалетната преградка на малкото Фифе. Кишо намъкна някакъв стар женски пеньоар. И с общи усилия успяха да я сломят. Разцепиха черепа, изтръгнаха ченетата, измъкнаха езика, ядките, мозъка. Едно от очетата се залепи с угасналия си поглед върху някаква созополска къща. Най-сетне, отвратени от себе си, почти покрусени, те разделиха всичко по чиниите, но дълго време не можеха да хапнат нищо. Едва когато се понахраниха, Кишо се обади доволно:
— Заслужаваше си труда!
— Остави! — каза мрачно голямото Фифе. — Няма по-отвратителен звяр от човека.
Изпиха кафето и Криста предложи да си вървят. След първоначалното оживление, сега тя изглеждаше някак посърнала, беше се оттеглила мълчаливо на диванчето. Опитаха се да я спрат, но на нейна страна застана и Сашо. Вуйчо му си лягаше много късно, винаги след полунощ. Защо пък да не се отбие, да поговори малко с него? Когато излязоха вън, поледицата бе станала гладка като стъкло, едва пълзяха по студените улици. Криста, все тъй мълчалива, се бе заловила за него като катеричка. Най-сетне и Сашо разбра, че може би нещо не е съвсем наред.
— Не си в настроение — каза той. — Какво ти е?
— Нищо — отвърна Криста. — Мисля си.
— Какво си мислиш?
— Мисля си защо доцент Азманов е постъпил тъй.
— Ами ясно защо… Да си завоюва по-добри позиции.
— Искаш да кажеш — кариерист?
— Изглежда, че това е точната дума — отвърна младежът неохотно.
Криста още по-здраво се улови за ръката му и ги погледна тъй, сякаш искаше да зърне очите му.
— Сашенка, трябва да ти кажа нещо… Доцент Азманов е мой чичо.
— Какъв чичо? — не разбра младежът.
— Ами чичо — брат на баща ми.
В тоя миг и двамата се подхлъзнаха, едва не се проснаха на заледения тротоар. Но Сашо все пак успя да запази равновесие.
— Съжалявам! — каза той леко сконфузен. — Макар че за мен това е съвсем без значение.
— Все пак трябва да знаеш — каза Криста. — Главно с какъв човек ще си имаш в бъдеще работа.
— Няма опасност да ми стане директор — отвърна младежът с едва прикрито раздразнение. — Само на мене — не!
Тъкмо минаваха край някакъв ресторант, мощният му вентилатор бълваше отвътре тежка воня на тютюн и лоши напитки.
6
На второто заседание академик Урумов отиде без никакво желание, с неясното чувство за някакво вътрешно омерзение. Макар че всички карти все още не бяха раздадени, тенденциите на играта вече се очертаха. Групата на доцент Азманов бе повела атаката не само срещу него, но срещу цялото ръководство на института. Азманов, разбира се, не можеше да очаква, че ще го направят директор, липсваше му преди всичко научна квалификация. Но до мястото на Скорчев спокойно можеше да се добере.
И тоя път салонът беше препълнен. Сега бяха отворили двукрилата задна врата и бяха наредили няколко редици столове, така че повече хора можеха да седнат. За негово учудване Сашо отново се бе разположил на първия ред. Снощи академикът добре бе забелязал неговите маневри в желанието да заеме по-задно място. А сега доброволно бе седнал отпред. Да, хубаво, нека свиква с мисълта, че ще играе важна роля в бъдещия живот на института.
Най-напред се изказаха двама души, навярно от окръжението на Скорчев. Тяхната теза беше, че досега институтът е изпълнявал най-стриктно утвърдения държавен план, два пъти е бил провъзгласяван за отличник. Тъй че напъните на доцент Азманов са безпочвени и злонамерени. И човек би могъл сериозно да се усъмни за неговите морални подбуди.
При второто изказване Азманов стана зачервен на мястото си.
— Аз говоря не само за формални планове! — каза той нервно. — Аз говоря за истинските, реални задачи, които са напълно по нашите сили и възможности.
— Не извъртай, Азманов! — каза навъсено Кънчев. — Ти каза черно на бяло, че не изпълняваме правителствените поръчения. Кажи точно, кое правителствено поръчение не сме изпълнили?
