Пророчеството

— Боли — изплака Доруун.

— Не се тревожи — каза Гарион. — Леля Поул ще се погрижи за раната.

Тя стори тъкмо това. Когато тримата се появиха пред вратата на кухнята, тя схвана какво е положението с един-единствен поглед.

— Доведете го тук — каза тя. Гласът й дори не прозвуча развълнувано. Тя накара бледото разтреперано момче да седне на стол до една от фурните и направи отвара от няколко билки, които взе от глинените понички и делвички върху най-високата полица в дъното на един от килерите.

— Изпий това — нареди тя на Доруун я му подаде димящата кана.

— Ще помогне ли на ръката ми? — попита Доруун, като хвърли изпълнен със съмнение поглед към отварата. Миришеше неприятно.

— Просто го изпий — повтори повелително тя и извади някакви шини и ивици ленен плат.

— Ух! Горчи — каза Доруун и се намръщи.

— Така трябва — отвърна му тя. — Изпий всичко.

— Не искам повече — възпротиви се той.

— Много хубаво — каза жената, избута шините настрана и взе един дълъг остър нож от окачалката на стената.

— Какво ще правиш? — запита той с треперещ глас.

— Щом не искаш да изпиеш лекарството — отговори му тя любезно, — ръката трябва да се отреже.

— Да се отреже? — изпищя Доруун с изцъклени очи.

— Вероятно някъде оттук — каза тя и замислено опря ножа над лакътя му.

Със сълзи на очи Доруун изгълта остатъка от течността и след няколко минути клюмна, унесен в сън. И все пак изпищя веднъж, когато леля Поул намести счупената кост; но след като ръката беше превързана и стегната с шините, отново заспа. Леля Поул поговори накратко с уплашената майка на момчето и по-късно помоли Дурник да го занесе до леглото.

— Нямаше да му отрежеш ръката, нали? — каза Гарион.

Леля Поул го погледна. Изразът й не се промени.

— Така ли мислиш? — рече тя и той вече не бе толкова сигурен. — Сега искам да си поговоря с госпожица Зубрет — добави тя.

— Тя избяга, когато Доруун падна от дървото — отвърна Гарион.

— Намери я.

— Ама тя се крие — възпротиви се Гарион. — Винаги се крие, когато стане някаква беля. Не знам къде да я търся.

— Гарион — каза леля Поул. — Не те попитах дали знаеш къде да я търсиш. Казах ти да я намериш и да я доведеш при мен.

— Ами ако не поиска да дойде? — започна да шикалкави Гарион.

— Гарион! — Тонът на леля Поул беше толкова строг, че момчето веднага побягна да търси Зубрет.

— Не съм виновна — излъга Зубрет още щом Гарион я заведе при леля Поул в кухнята.

— Ти — каза леля Поул и й посочи един стол — седни!

Зубрет рухна на стола със зяпнала уста и широко отворени очи.

— А ти — каза леля Поул на Гарион и посочи, кухненската врата, — вън!

Гарион бързо излезе.

След десет минути разплаканото момиче излезе от кухнята. Леля Поул застана до вратата и се вгледа в нея с очи студени като лед.

— Напердаши ли я? — попита Гарион, изпълнен с надежда.

Леля Поул го опърли с погледа си и отговори:

— Не, разбира се. Момичетата не се бият.

— Аз щях да я напердаша — рече разочаровано Гарион. — Какво й направи?

— Нямаш ли си друга работа? — попита леля Поул.

— Не — отговори Гарион. — Наистина нямам.

Това естествено беше грешка от негова страна.

— Добре — каза леля Поул и го хвана за ухото. — Време е да поработиш за прехраната си. Виждаш ли мръсните тенджери? Веднага да ти изтъркаш.

— Защо ми се сърдиш? — възрази Гарион. Не знаеше къде да се дене от смущение. — Аз не съм виновен, че Доруун се покатери на дървото.

— Тенджерите, Гарион — каза тя. — Хайде!

Останалата част на пролетта и ранното лято преминаха тихо. Доруун естествено не можеше да участва в игрите, докато ръката му не оздравя, а Зубрет бе така разтърсена от онова, което й бе казала леля Поул, че избягваше двете други момчета. Гарион можеше да си играе само с Рундориг, а Рундориг не бе достатъчно умен и игрите с него не носеха удоволствие. Понеже нямаше какво друго да правят, двете момчета често отиваха в полето, гледаха как работят ратаите и слушаха техните разговори.

Така се случи, че тъкмо това лято мъжете от фермата на Фалдор приказваха за Битката при Воу Мимбре, най-преломното събитие в историята на запада. Гарион и Рундориг слушаха очаровани, докато мъжете разказваха как ордите на Кал Торак съвсем ненадейно нахлули в западните земи преди около петстотин години.

Всичко започнало през 4865 година, според календара, по който хората пресмятаха времето в тази част на света, когато огромно множество мурги, надраки и тули нахлули през планините при стръмните източни склонове в Драсния, а след тях се разливали в безконечни вълни малореанци, които човек просто не можел да изброи.

След като жестоко смазали съпротивата на Драсния, ангараките се насочили на юг към огромните обрасли с трева земи на Алгария и обсадили огромната крепост, наречена Алгарийската твърдина. Обсадата продължила осем години, докато накрая Кал Торак отвратен я вдигнал. И едва, когато той насочил своята армия на запад към Улголандия, другите кралства осъзнали, че нашествието на ангараките не е насочено само срещу алорните, а срещу всички западни земи. През лятото на 4875 година Кал Торак се спуснал към Арендската долина и стигнал до града Воу Мимбре, където го очаквали обединените армии на западните кралства.

Сендарите, които участвали в тази битка, били част от военен отряд под командването на Бранд, пазача на Кълбото от рода на Рива. Отрядът от риванци, сендари и астуриански аренди атакувал тила на ангараките; левият фланг на битката бил поет от алгари, драсниянци и улгоси, а десният — от толнедранци и череки. В центъра на битката станало легендарното нападение на мимбратските аренди. Битката бушувала часове, докато в разгара на бойното поле Бранд се срещнал лице в лице със самия Кал Торак в смъртен двубой. От този дуел зависел изходът на битката.

Макар че двадесет човешки поколения се бяха сменили от този гигантски двубой, той беше все така жив в паметта на сендарските ратаи във фермата на Фелдор, като че се бе случил вчера. Всеки удар, всяка атака и контраатака се описваха най-подробно. Накрая, когато вече изглеждало, че Бранд неминуемо ще бъде победен, той свалил покривалото от своя щит, а Кал Торак, изпаднал в смут поради някакво моментно объркване, отслабил защитата си и бил светкавично повален.

Описанието на битката бе достатъчно за Рундориг и арендската му кръв моментално кипна. Ала Гарион реши, че разказите все пак не дават отговор на някои въпроси.

— Защо е бил покрит щитът на Бранд? — попита той Кралто, един от по-възрастните ратаи.

Кралто сви рамене.

— Просто е бил покрит — отговори той. — Всички така казват.

— Щитът вълшебен ли е бил? — упорстваше Гарион.

— Може и да е бил — отвърна Кралто. — Но не съм чувал някой да твърди такова нещо. Всичко, което зная, е, че когато Бранд открил щита си, Кал Торак изпуснал своя и Бранд забил сабята си в главата му — казват, че го уцелил в окото.

Гарион упорито поклати глава и каза:

— Не разбирам. Как може такова нещо да уплаши Кал Торак?

— Не мога да ти кажа — отвърна Кралто. — Никога не съм чувал някой да обяснява това.

Макар да не бе доволен от разказа, Гарион бързо се съгласи с простия план на Рундориг да изиграят още веднъж двубоя. След няколко дни бой с пръчки, които момчетата използваха вместо саби, Гарион реши, че се нуждаят от още неща, за да направят играта по-приятна. Два чайника и два капака от големи тенджери изчезнаха загадъчно от кухнята на леля Поул, а Гарион и Рундориг, вече с шлемове и щитове, се отправиха към едно уединено местенце, за да продължат двубоя.

Всичко вървеше прекрасно, докато Рундориг, който беше по-голям, по-висок и по-силен, нанесе зашеметяващ удар по главата на Гарион с пръчката си. Ръбът на чайника се впи във веждата на Гарион и от раната рукна кръв. Гарион чу някакъв звън, почувства напор на парещо опиянение във вените си и се надигна от земята.