Пророчеството

— Вие станахте лениви, загубихте своята бдителност и позволихте на крадец да отмъкне онова, за което аз платих така скъпо. Затова ще разруша вашия град и ще ви накарам да вървите пред мен. Ангарак ще се скита по света, докато Ктраг Яска, Горящия камък, се върне при мен.

И превърна Града на нощта в развалини и подкара жителите му в пустошта. Ктхол Мишрак престана да съществува.

Три левги на север Белгарат чу писъците в града и разбра, че Торак се е събудил.

— Сега ще започне да ни преследва — каза вълшебникът — и само могъществото на Кълбото може да ни спаси. Когато тълпите връхлетят върху нас, ти, Желязна хватка, го вдигни, за да могат да го видят.

Множество ангараки се появиха, начело с Торак, но Рива вдигна Кълбото, така че осакатеният Бог и неговите последователи да го зърнат. Кълбото позна своя враг и омразата му отново пламна, и небето заблестя от неговия гняв. Торак изкрещя и падна. Предните редици на ангараките бяха погълнати от огън, а останалите побягнаха с ужас.

Така Белгарат и неговите приятели избягаха от Малореа, пак прекосиха северните блата и върнаха Кълбото на Алдур в Западните кралства.

Като узнаха какво се е случило, Боговете се събраха на съвет и ето какви думи отправи Алдур към тях:

— Ако още веднъж поведем война срещу нашия брат Торак, спорът ни ще унищожи земята. Ето защо ние трябва да изчезнем от този свят и брат ни няма да успее да ни намери. Вече не телом, а само духом можем да останем тук, за да напътстваме и защитаваме своите народи. В деня, когато отново избухне война, светът ще бъде изпепелен.

Боговете заплакаха, защото трябваше да се разделят. Ала Чалдан, Богът Бик на арендите, попита:

— Нима докато нас ни няма, Торак ще бъде върховен господар?

— Не — отвърна Алдур. — Докато Кълбото се пази от наследниците на Рива Желязната хватка, Торак не ще бъде в състояние да установи своето господство над света.

И Боговете се разделиха, и на света остана само Торак. Ала мисълта, че Кълбото в ръцете на Рива отнема възможността му да господства, разяждаше неговата душа.

Тогава Белгарат каза на Черек и неговите синове.

— Тук трябва да се разделим, за да опазим Кълбото и да се подготвим срещу идването на Торак. Нека всеки от вас поеме по свой път, както ви казах, и да започне да се готви за отбрана.

— Така ще сторим, Белгарат — закле се Черек Мечото рамо. — От този ден Алория не съществува, но алорните не ще позволят на Торак да господства, докато на света диша поне един алорн.

Белгарат вдигна глава и извика:

— Чуй ме, Еднооки Торак! Кълбото е в сигурни ръце и ти не можеш да го надвиеш. В деня, когато тръгнеш срещу нас, аз ще поведа война срещу теб. Ще те наблюдавам денонощно и ще съм готов да посрещна идването ти отсега и до края на дните.

В пустите степи на Малореа Кал Торак чу гласа на Белгарат и яростно започна да блъска земята, защото знаеше, че Живото Кълбо остава завинаги извън властта му.

Тогава Черек прегърна своите синове и пое по своя път, за да не ги види никога повече. Драс тръгна на север и се установи сред земите, освободени от пресъхналата река Мрин. Построи град Боктор и нарече земите си Драсния. Той и неговите наследници отстояваха земите до северните блата и не допуснаха неприятеля до тях. Алгар тръгна на юг със своя народ и намери коне сред широките равнини от двете страни на река Алдур. За пръв път в историята на хората те опитомиха конете, научиха се да ги яздят и се появиха войни на коне. Нарекоха своята държава Алгария и станаха номади, и следваха своите стада. Черек скръбно се завърна във Вал Алорн и нарече своето царство Черек, защото беше сам и нямаше синове. Той построи големи бойни кораби, с които кръстосваше моретата и не допускаше неприятеля до тях.

Ала върху оногова, който носеше Кълбото, падна бремето на най-дългото пътуване. Рива поведе своя народ и се установи с него на западния бряг на Сендария. Там построи кораби и заедно със своите хора прекоси морето и стигна до Острова на ветровете. И изгориха корабите си, и построиха крепост и град, опасан с дебели стени. Нарекоха града Рива, а крепостта — Замъка на Краля. Тогава Белар, Богът на алорните, накара две железни звезди да паднат от небето. Рива взе звездите, от едната изкова острие, от другата дръжка и постави Кълбото в долната й част като украшение. Толкова огромен беше мечът, че никой освен Рива не можеше да си служи с него. И Кал Торак за пръв път усети страх в душата си.

Рива сложи меча до черната скала над трона си и Кълбото заблестя, а мечът се срасна със скалата и никой освен Рива не можеше да го изтръгне от нея. Кълбото блестеше със студена светлина, когато Рива седеше на трона, а когато вземеше меча и го вдигнеше над главата си, около острието засилваше огън.

А най-чудното беше белегът, с който се раждаха наследниците на Рива. Във всяко поколение едно от децата в рода на краля носеше върху дланта на дясната си ръка знака на Кълбото. И отвеждаха детето в тронната зала, и слагаха ръката му върху Кълбото, и така Живият камък го опознаваше. И с всяко детско докосване блясъкът на Кълбото ставаше все по-силен, а връзката между Живото Кълбо и рода на Рива укрепваше с всяко ново поколение.

А Белгарат се раздели с приятелите си и забърза към Долината на Алдур. Ала когато пристигна, разбра, че жена му Поледра е родила две дъщери близначки и е умряла. В скръбта си той нарече по-голямата Поулгара. Косата й беше черна като гарваново крило. Той протегна ръка и я постави върху челото й както правеха всички вълшебници, и един кичур върху детското челце стана бял като скреж. И бащата се разтревожи, защото белият кичур беше белегът на вълшебниците, а Поулгара беше първото момиче, което получаваше такъв знак.

Втората му дъщеря — със светла кожа и златисти коси — не носеше никакъв белег. Той я нарече Белдаран. Бащата и тъмнокосата й сестра я обичаха повече от всичко на света и се бореха помежду си за нейната обич.

Когато Поулгара и Белдаран станаха на шестнадесет години, духът на Алдур се яви на Белгарат по време на сън и рече:

— Мой любими ученико, искам да съединя твоя род с рода на човека, който пази Кълбото. Затова избери коя от твоите две дъщери ще дадеш за жена на краля на Рива — коя от тях ще бъде майка на неговите синове, защото в този род е съсредоточена надеждата на света и мрачната мощ на Торак не бива да надделее над нея.

Дълбоко в душата си Белгарат чувстваше изкушение да избере Поулгара. Ала понеже знаеше какво бреме лежи върху плещите на краля на Рива, изпрати Белдаран и плака, когато тя напусна дома му. Поулгара също плака дълго и горчиво, защото предусещаше, че сестра й ще стане тленна и ще умре. Ала след време двамата се утешиха.

И вълшебникът и неговата дъщеря Поулгара обединиха силите си, за да наблюдават действията на Торак. Някои хора казват, че са още живи и продължават бдението си през всичките неизброими столетия оттогава до днес.

ПЪРВА ЧАСТ

СЕНДАРИЯ

ГЛАВА 1

Първото нещо, което Гарион бе запомнил, беше кухнята във фермата на Фалдор и през целия си живот той изпитваше особено топло чувство към кухните и онези странни звуци и миризми, които, изглежда, по някакъв неведом начин се свързваха с жизненоважната значимост на храната, любовта, утехата, сигурността и преди всичко с усещането за дом. Независимо от висините, които Гарион достигна в живота си, той никога не забравяше, че всичките му спомени започват от тази кухня.

Кухнята във фермата на Фалдор беше обширна, с нисък, опрян върху множество греди таван. Бе пълна с тенджери, чайници, котли и огромни прави лопати, които бавно се обръщаха в подобни на пещери фурни с красиво извити сводове. Имаше дълги тежки маси, където месеха хляб и го оформяха на многобройни самуни; тук нарязваха пилетата и кълцаха на кубчета морковите и керевиза с бързи, сръчни, отсечени движения. Когато Гарион беше много малък, той си играеше под масите и много скоро се научи да пази ръцете и краката си от нозете на кухненските работници, които се трудеха около тях. А понякога късно следобед, когато беше уморен, се сгушваше в някой ъгъл и се взираше в потрепващите пламъчета, които блестяха и се отразяваха от стотиците излъскани тенджери, ножове и лъжици с дълги дръжки, наредени върху окачалки по варосаните стени; и съвсем замаян, полека се унасяше в сън, обзет от пълен покой и хармония със заобикалящия го свят.