Пророчеството

Най-интересните истории естествено се пазеха за трапезарията, където след като вечерята приключеше и вдигнаха празните чинии, старецът пренасяше своите слушатели в омагьосания свят на легендите.

— Разкажи ни за началото на света, стари приятелю — каза една вечер както винаги набожният Фалдор. — И за Боговете.

— За началото на света и за Боговете — размисляше на глас старецът. — Интересна тема, Фалдор, ала суха и потънала в прах.

— Забелязал съм навика ти да заявяваш, че всички теми са сухи и потънали в прах, Стари вълко — каза леля Поул и се насочи към бъчвата, за да му налее халба пенлива бира.

Той прие халбата с величествен поклон и обясни:

— Това е една от опасностите в моята професия, госпожо Поул. — Отпи дълга глътка, след това отмести халбата встрани. За миг наведе глава, потънал в размисъл, след това се взря, или поне така изглеждаше, единствено в Гарион. После извърши нещо странно, което не бе правил никога, когато разказваше историите си в трапезарията на Фалдор — зави се в пелерината си и се изправи в целия си ръст.

— Слушайте — започна той с плътен, звучен глас. — В самото начало на дните Боговете сътворили света, моретата и земната твърд. После захвърлили звездите сред нощното небе и поставили слънцето и неговата жена, луната, сред небесния свод, за да дават светлина на света. И Боговете накарали земята да създаде зверовете, водата да се напълни с много риба, а небето — с птици. И сътворили и хората и ги разделили на народи. Боговете били седем на брой и всички били равни, и техните имена са Белар, Чалдан, Недра, Иса, Мара, Алдур и Торак.

Гарион естествено знаеше тази история, всеки в Сендария беше запознат с нея, понеже тя разкриваше произхода на Алорн, а земите до трите граници на Сендария бяха алорнски кралства. Макар че историята му беше известна, той никога не бе чувал някой да я разказва по такъв начин. Умът му се възвиси, въображението му отлетя в онези мрачни, далечни дни, когато самите Богове са крачели по току-що създадения свят; в душата на момчето се промъкваше хлад всеки път, когато се споменаваше името на Торак.

Гарион слушаше напрегнато, докато разказвачът описваше как всеки Бог избрал своя народ — Белар предпочел алорните, Иса — найсаните, Чалдан — арендите, Недра — толнедранците, Мара — марагите, които вече не съществуваха, а Торак — ангараките. Той чу как бог Алдур живеел отделно от всички и в самотата си мислел за звездите, как приел само малцина мъже за свои ученици и последователи.

Гарион погледна към мъжете, които слушаха легендата. Лицата им изразяваха унес и изострено внимание. Очите на Дурник бяха широко отворени, Кралто бе сплел пръсти — ръцете му бяха отпуснати на масата. Лицето на Фалдор беше бледо, погледът му бе помътен от сълзи. Леля Поул стоеше в дъното на стаята. Въпреки че не беше студено, тя също се бе загърнала в мантията си и стоеше, изправена като струна, вперила напрегнат поглед в стареца.

— Случило се тъй — продължи разказвачът, — че бог Алдур сътворил скъпоценен камък във формата на кълбо и о, чудо — в камъка била уловена светлината на някои от звездите, които блещукали в северното небе. Огромни били магическите способности на този камък, който хората нарекли Кълбото на Алдур, защото с Кълбото Алдур можел да види онова, което вече се било случило, онова, което ставало в момента, и всичко останало, което предстояло да дойде на света.

Гарион осъзна, че е притаил дъх. Разказът изцяло го бе завладял. Той удивен слушаше как Торак откраднал Кълбото и как останалите Богове повели война срещу него. Торак принудил Кълбото да разцепи земята и да накара морето да удави със своите води сушата, а Кълбото му нанесло ответен удар, за да прекрати ужасния начин, по който го използвал Торак, и стопило лявата част на лицето му, лявата му ръка и лявото му око.

Старецът млъкна и пресуши халбата. Леля Поул, все още завита в мантията си, му донесе още една; в движенията й се долавяше величие, очите й блестяха.

— Никога не съм чувал да разказват така тази история — тихо каза Дурник.

— Това е Книгата на Алорн 1. Разказват я само пред крале — също така тихо добави Кралто. — Познавах един мъж, който я бе чувал в кралския двор в Сендар и бе запомнил част от нея. Ала самият аз по-рано не бях я чувал.

Разказът продължи, разкривайки как след две хиляди години Белгарат вълшебникът повел Черек и неговите трима синове да си възвърнат Кълбото, как западните земи били заселени и отбранявани срещу пълчищата на Торак. Боговете напуснали света, като оставили Рива да пази Кълбото в своята крепост на Острова на ветровете. И как той изковал огромния меч и поставил Кълбото върху дръжката му. Докато Кълбото оставало там и потомците на Рнва се възкачвали на трона, Торак нямало да може да завладее света.

— Тогава Белгарат изпратил своята любима дъщеря при Рива, за да стане майка на крале, а другата му дъщеря останала с него и изучила неговото изкуство, защото тя носела белега на вълшебниците.

Гласът на стария разказвач беше станал много тих, древната приказка се приближаваше към своя край.

— Те двамата — каза той, — Белгарат и неговата дъщеря, вълшебницата Поулгара, направили магии, за да бдят дали няма да дойде Торак. Някои разправят, че те двамата ще дочакат идването му, дори ако то бъде в самия край на дните, защото предсказанието гласи, че един ден осакатеният Торак ще нападне кралствата в западните земи, за да си възвърне Кълбото, което придобил на такава висока цена. Битката ще бъде между Торак и последния крал от рода на Рива. И в този двубой ще се реши съдбата на света.

Старецът млъкна, размърда рамене и мантията му се свлече. Краят на историята бе дошъл.

В трапезарията за дълго се възцари тишина, нарушавана единствено от слабия пукот на угасващия огън и безконечната песен на жабите и щурците в лятната нощ.

Накрая Фелдор се изкашля и се размърда, пейката му изскърца шумно по дървения под.

— Направи ни голяма чест тази вечер, стари приятелю — каза той с прегракнал от вълнение глас. — Това е събитие, което ще помним до края на дните си. Разказа ни история за крале, каквато обикновено не достига до ушите на простосмъртните.

Старецът се засмя, сините му очи заблещукаха.

— Напоследък нямам много вземане-даване с крале, Фалдор. — Смехът му весело отекна в стените. — Те, изглежда, са прекалено заети, за да слушат старите приказки, а една история трябва да се разказва от време на време, иначе ще бъде забравена — освен това кой в наши дни знае къде ли се спотайва някой крал?

Всички се разсмяха при тези думи и започнаха да стават от пейките, защото вече беше късно и за онези, които на сутринта трябваше да станат с първите лъчи на слънцето, бе време за сън.

— Ще ми посветиш ли до плевника, момче? — помоли разказвачът Гарион.

— На драго сърце — отвърна Гарион, скочи, взе от кухнята един квадратен стъклен фенер, запали свещта му от огъня в едно от огнищата и се върна в трапезарията.

Фалдор разговаряше с разказвача. Когато фермерът си тръгна, Гарион видя, че старецът хвърли странен поглед към леля Поул, която все още стоеше в дъното на стаята.

— Готов ли си, момчето ми? — попита старецът, когато Гарион се приближи до него.

— Тръгваме веднага, щом кажете — отговори Гарион. Двамата се обърнаха към вратата и напуснаха трапезарията.

— Защо историята не е завършена? — попита Гарион. Едва сдържаше любопитството си. — Защо прекъсна преди да разберем какво се е случило, когато Торак е срещнал краля на Рива?

— Това е друга история — обясни разказвачът.

— Ще я разкажеш ли някога? — настоя Гарион.

Старецът се засмя.

— Торак и кралят на Рива все още не са се срещнали — отвърна той. — Така че не бих могъл да разкажа за това, нали? Не и преди тяхната среща да се състои.

— Но това е само приказка — възрази Гарион. — Нали?

— Така ли? — Старецът измъкна плоска бутилка вино изпод туниката си и отпи голяма глътка. — Кой би могъл да твърди какво е само приказка и какво е истина, изказана под формата на някаква история?