Градт и звездите

Но те не знаеха нищо за Черното слънце. Скоро въпросите им започнаха да се оформят в ума му.

— Какво си ти?

Той даде единствения възможен отговор.

— Аз съм Ванамонде.

Настъпи пауза (колко бавно се оформяха схемите на мислите им!) и сетне въпросът се повтори. Не бяха разбрали — странно, щом помнеше своето име още от рождението си, значи техният род му го бе дал. Тия ранни спомени бяха малко на брой и започваха

удивително рязко в една и съща точка от времето, но за сметка на това бяха кристално чисти.

В съзнанието му отново проникнаха крехките им мисли:

— Къде са създателите на Седемте слънца? Какво е станало с тях?

Ванамонде не знаеше; те просто не можеха да повярват и през бездната, разделяща умовете им, долетя ясно и отчетливо отчаяние. Но те бяха търпеливи и той с радост им помогна, защото търсенето им наподобяваше неговото, и за пръв път, откакто се помнеше, му предлагаха дружба.

Алвин не вярваше да преживее някога по-странно нещо от този безмълвен разговор. С мъка приемаше, че е едва ли не само зрител, защото дори пред себе си не искаше да признае, че в някои отношения умът на Хилвар е далеч по-надарен от неговия. Сега можеше само да чака и да се чуди, полузамаян от потока мисли, които се лееха нейде отвъд границите на разбирането му.

Пребледнял и изтощен, Хилвар прекъсна контакта и се обърна към приятеля си.

— Алвин — уморено каза той, — тук има нещо странно. Не разбирам всичко.

Новината донякъде възстанови самочувствието на Алвин и задоволството навярно се изписа на лицето му, защото изведнъж Хилвар се усмихна съчувствено.

— Не мога да открия какво е този… Ванамонде — продължи той. — Изглежда същество, надарено с чудовищни познания, но сякаш има много малко разум. Разбира се — добави той, — умът му може да е толкова различен, че да не сме в състояние да го разберем… но не ми се вярва в това.

— Добре де, какво успя да научиш? — малко нетърпеливо запита Алвин. — Знае ли нещо за Седемте слънца?

Умът на Хилвар все още се рееше нейде надалече.

— Построили са ги много народи, включително и нашият — разсеяно каза той. — Ванамонде може да ми поднася подобни факти, но като че не разбира смисъла им. Смятам, че може да осъзнава миналото, без да е способен да го тълкува. В ума му сякаш е наблъскано всичко, което е ставало някога.

Той помълча замислено, после лицето му се проясни.

— Можем да направим само едно: по един или друг начин трябва да отведем Ванамонде на Земята, са да го изучат нашите философи.

— Дали ще е безопасно? — запита Алвин.

— Да — отговори Хилвар, мислейки колко нетипична за Алвин е подобна забележка. — Ванамонде е дружелюбен. Нещо повече, изглежда почти влюбен в нас.

И съвсем внезапно Алвин улови мисълта, която през цялото време се въртеше на крайчеца на съзнанието му. Припомни си Криф и всички дребни животинки, които непрекъснато се изплъзваха от клетките си за досада и тревога на приятелите на Хилвар. Припомни си още — колко отдавна изглеждаше това! — зоологическата цел на експедицията им до Шалмиран.

Хилвар си имаше нов любимец.

XXII

Колко невероятна, мислеше Джесерак, би изглеждала тази конференция само преди няколко дни. Шестимата посетители от Лис седяха с лице към съвета край маса, разположена откъм отворения край на подковата. Насмешливо си припомни, че неотдавна от същото място Алвин изслуша заповедта на Съвета Диаспар отново да се откъсне от света. Сега светът нахлуваше за отмъщение… и заедно с него — Вселената.

Самият Съвет вече беше променен. Поне петима от членовете му липсваха. Неспособни да поемат новите отговорности и проблеми, те бяха последвали Хедрон. Това бе доказателство, помисли Джесерак, че Диаспар се е провалил, щом толкова много от гражданите му не бяха в състояние да приемат първото истинско предизвикателство от милиони години насам. Хиляди от тях вече избягаха в кратката забрава на Информационните хранилища, с надеждата, когато се събудят, кризата да е отминала и Диаспар отново да е старият познат град. Но реалността щеше да ги разочарова.

Джесерак бе поканен да запълни едно от вакантните места в Съвета. Макар като настойник на Алвин да имаше поразклатена репутация, нуждата от присъствието му бе тъй явна, че никой не предложи да го изключат. Той седеше в единия край на полукръглата маса — тази позиция му даваше няколко предимства. Не само можеше да изучава посетителите в профил, но и виждаше лицата на останалите Съветници, а техните изражения бяха твърде поучителни.

Алвин несъмнено се оказваше прав и Съветът бавно осъзнаваше необратимата истина. Делегатите от Лис мислеха далеч по-бързо от най-големите умове на Диаспар. И това не бе единственото им предимство. Те проявяваха изключително висока степен на координация и Джесерак се досещаше, че това навярно се дължи на телепатичните им способности. Питаше се дали четат мислите на Съветниците, но реши, че едва ли биха нарушили тържественото обещание, без което тази среща изобщо нямаше да се състои.

Джесерак не смяташе, че е постигнат особен напредък, всъщност не виждаше как би могъл да се постигне. Съветът просто бе приел съществуването на Лис, но все още не изглеждаше в състояние да осъзнае какво се е случило. Съветниците явно бяха изплашени… и също тъй изплашени, досещаше се Джесерак, бяха посетителите, макар да го прикриваха по-добре.

Самият Джесерак не беше толкова ужасен, колкото очакваше, страховете му не бяха изчезнали, но най-после ги гледаше в лицето. Нещичко от Алвиновото безразсъдство — или смелост? — започваше да променя неговите възгледи и да му разкрива нови хоризонти. Не вярваше, че някога ще дръзне да пристъпи извън стените на Диаспар, но сега разбираше какво е тласнало Алвин да го направи.

Въпросът на Председателя го завари неподготвен, но той бързо се опомни.

— Според мен — каза той — това, че ситуацията възникна едва сега, е чиста случайност. Знаем, че до наше време е имало четиринадесет Единствени и зад тяхното създаване трябва да се крие някакъв конкретен план. Смятам, че този план е целял да предотврати вечното разделяне на Лис и Диаспар. Алвин се справи с това, но той постигна още нещо, което не вярвам да е влизало в първоначалната схема. Може ли да го потвърди Централният компютър?

Безличният глас отговори веднага.

— Съветникът знае, че не мога да коментирам инструкциите на моите създатели.

Джесерак прие мекия укор.

— Каквато и да е причината, ние не можем да оспорваме фактите. Алвин отлетя в космоса. Когато се завърне, можете да му попречите да потегли отново… макар че не ми се вярва да успеете — дотогава ще е научил много неща. И ако се е случило онова, от което се боите, никой от нас не ще може да направи нищо. Земята е абсолютно беззащитна… милиони векове е била такава.

Джесерак помълча и огледа масите. Думите му не се нравеха никому, пък и той не очакваше нищо друго.

— Но аз не виждам защо трябва да се тревожим. Сега Земята не е в по-голяма опасност, отколкото когато и да било. Защо да смятаме, че двама мъже в един мъничък кораб трябва отново да стоварят върху ни гнева на Завоевателите? Ако сме честни със себе си, ще се съгласим, че Завоевателите биха могли да унищожат нашия свят още преди милиони години.

Настъпи неодобрително мълчание. Това бе ерес — сам Джесерак би я осъдил някога.

Гневно намръщен, Председателят го прекъсна.

— Нали има легенда, че Завоевателите пощадили Земята при условие Човекът никога да не се връща в космоса? Не нарушихме ли това условие?

— Легенда, да — каза Джесерак. — Приемаме безусловно много неща и това е едно от тях. Обаче то не се подкрепя от доказателства. Трудно ми е да повярвам, че толкова важен факт няма да е записан в паметта на Централния компютър и все пак той не знае нищо за този договор. Вече го питах, макар и само чрез информационните системи. Нека Съветът си направи труда да зададе въпроса пряко.