Градт и звездите
![Градт и звездите](/uploads/posts/books/184375/184375.jpg)
Градт и звездите читать книгу онлайн
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Две от колоните бяха пречупени ниско над земята и лежаха проснати върху скалите отвън. Но това не бе всичко — някаква неудържима сила бе извила навън двете колони край пробива.
Страхотният извод бе неизбежен. Сега Алвин знаеше над какво са летели, често беше виждал нещо подобно в Лис, но до този момент поразителните мащаби му пречеха да го познае.
— Хилвар — каза той, едва смеейки да облече мислите си в думи, — знаеш ли какво е това?
— Изглежда трудно за вярване, но сме летели около кошара. Това нещо е ограда… недостатъчно здрава ограда.
— Щом държат домашни любимци — произнесе Алвин с нервния смях, с който хората понякога прикриват страха си, — собствениците би трябвало да са сигурни, че ще могат да ги опазят.
Хилвар не обърна внимание на пресилено лекомисления тон, замислен и смръщен, той гледаше разрушената ограда.
— Не разбирам — каза той най-сетне. — Къде може да намери храна на подобна планета? И защо е избягало от клетката си? Много бих дал, за да разбера що за животно е било.
— Може да е било изоставено тук и да е избягало от глад — предположи Алвин. — Или пък нещо го е изплашило.
— Да слезем по-ниско — каза Хилвар. — Искам да видя почвата.
Спуснаха се надолу, докато корабът едва не докосна голата скала, и сега забелязаха, че равнината е покрита с безброй дупчици, не по-широки от един-два инча. Извън стобора обаче нямаше нито един от тези загадъчни белези по почвата, те рязко спираха на линията на оградата.
— Прав си — каза Хилвар. — Огладняло е. Но не е било животно, по-точно ще е да го наречем растение. Изтощило е почвата в кошарата си и е трябвало да намери свежа храна другаде. Вероятно се е движело съвсем бавно, може би е изгубило години, докато пречупи тези укрепления.
Въображението на Алвин бързо попълни подробностите, които никога нямаше да узнае със сигурност. Не се съмняваше, че по принцип анализът на Хилвар е правилен и че някакво ботаническо чудовище, движещо се може би прекалено бавно за човешкото око, е водило мудна, безмилостна борба с преградите, които го удържали вътре. Може би след всичките тия хилядолетия то още живееше и бродеше волно по повърхността на планетата. Ала да го търсят би било безнадеждно начинание — би трябвало да претърсят цялата планета. Безпорядъчно огледаха няколко квадратни мили около пробива и откриха кръгла зона с белези, широка около петстотин стъпки. Съществото явно бе спирало тук да се нахрани… ако можеше да се употреби тази дума за организъм, който по някакъв начин извлича храната си.
Когато отново се издигнаха в космоса, Алвин усети как го изпълва странна умора. Бе видял толкова много, но узна тъй малко. Всички тези планети криеха безброй чудеса, ала онова, което търсеше, ги бе напуснало отдавна. Знаеше, че няма смисъл да посещава другите светове на Седемте слънца. Дори да имаше още разум във Вселената — къде да го дири сега? Той погледна звездите, пръснати като прашинки по екрана, и разбра, че цялото бъдеще не ще му стигне, за да изследва всичките.
Сякаш потъваше в неизпитвана до днес самота и отчаяние. Сега разбираше страха на Диаспар от необятните простори на Вселената, ужаса, който беше заставил неговия народ да се струпа в нищожния микрокосмос на града. Не искаше да повярва, че в края на краищата те ще се окажат прави.
Обърна се към Хилвар за подкрепа. Но Хилвар стоеше със здраво стиснати юмруци и изцъклен поглед. Навел глава на една страна, той сякаш напрягаше всички сетива, за да се вслуша в сетивата наоколо.
— Какво има? — напрегнато запита Алвин.
Трябваше да повтори въпроса, преди Хилвар да даде признак, че го е чул. Все така загледан в пустотата, той най-сетне бавно произнесе:
— Нещо идва. Нещо, което не разбирам.
На Алвин му се стори, че кабината внезапно се вледенява и расовият кошмар за Завоевателите отново изплува, изправя се пред него в целия си ужас. С отчаяно усилие на волята той се застави да отхвърли паниката.
— Дружелюбно ли е? — запита той. — Да бягаме ли към Земята?
Хилвар не отговори на първия въпрос — само на втория. Гласът му едва звучеше, но не издаваше тревога или страх. По-скоро в него се криеха нотки на безгранично удивление и любопитство, сякаш бе срещнал нещо толкова невероятно, че нямаше време да се разсейва с тревожния въпрос на Алвин.
— Късно е — каза той. — То вече е тук.
Откакто съзнанието на Ванамонде проблесна за пръв път, Галактиката не веднъж се бе завъртяла около оста си. Той си припомняше отчасти тези първи хилядолетия и съществата, които се грижеха тогава за него… но си спомняше и самотата, когато те си заминаха и го оставиха сам сред звездите. Оттогава ера подир ера той скиташе сред слънцата, бавно растеше и развиваше способностите си. Някога мечтаеше отново да намери онези, които присъствуваха при раждането му. Макар и избледняла сега, тази мечта беше още жива.
На безбройни светове намираше изоставени от живота обломки, но разум откри само веднъж и ужасен избяга от Черното слънце. Ала Вселената беше безкрайна, а търсенето едва започваше…
Ванамонде беше много далеч в пространството и времето, но мощният изблик на енергия в центъра на Галактиката, го призова през безбройните светлинни години. Избухването не приличаше на звездните лъчения и се появи в обхвата на съзнанието му внезапно, като метеорна следа в безоблачно небе. Олющвайки се от мъртвите вечни схеми на миналото, той се втурна през пространството и времето към този изблик, към последния миг от съществуванието му.
Не можеше да разбере дългата метална форма с безкрайно сложна структура — тя му бе толкова чужда, колкото почти всичко във физическия свят. По нея все още полепваше излъчената енергия, която го привлече през Вселената, но сега това не го интересуваше. Предпазливо, с нервната деликатност на готово да побегне диво животно, той посегна към двата разума, които бе открил.
И разбра, че дългото му търсене е завършило.
В опит да върне приятеля си към реалността, Алвин сграбчи Хилвар за раменете и грубо го разтръска.
— Кажи ми какво става! — помоли той. — Какво да правя?
Неземният разсеян поглед в очите на Хилвар бавно се стопи.
— Все още не разбирам — каза той, — но съм сигурен, че няма от какво да се боим. Каквото и да е, то няма да ни навреди. Изглежда просто… заинтригувано.
Алвин се канеше да отговори, когато го разтърси усещане, неизпитвано досега. По тялото му сякаш се разливаше топло трепетно сияние, то трая само няколко секунди, но когато изчезна, той вече не бе просто Алвин. Нещо споделяше мозъка му и отчасти съвпадаше с него, както един кръг може да покрива част от друг. Съвсем наблизо усещаше и съзнанието на Хилвар, също оплетено от загадъчното същество, което се бе спуснало над тях. По-скоро странно, отколкото неприятно, това чувство за пръв път показа на Алвин що е истинска телепатия — една способност, западнала толкова много у неговия народ, че сега можеше да се използува само за контрол над машините.
Когато Серанис опита да овладее ума му, Алвин се разбунтува веднага, ала този път не опита да се бори против нахлуването. Съпротивата би била безполезна, а той разбираше, че неизвестното същество не е враждебно настроено. Отпусна се и покорно прие факта, че нечий разум, безгранично по-мощен от неговия, изследва съзнанието му. Но донякъде грешеше в убеждението си.
Ванамонде веднага разбра, че един от тези умове е по-приветлив и достъпен от другия. Откри, че и двата са изпълнени с удивление от неговото присъствие, и това много го изненада. Не можеше да повярва, че са забравили — забравата и смъртта бяха извън разбирането му.
Едва успяваше да поддържа връзката, част от мислите образи в умовете им бяха тъй странни, че Ванамонде ги разпознаваше с мъка. Непрекъснатото повтаряне на страшния образ на Завоевателите го озадачаваше и дори го плашеше, това му напомняше собствените му чувства, когато за пръв път обхвана Черното слънце в полето на познанието си.