Градт и звездите

Науката крачела нагоре, систематично опровергавала космологиите на пророците, раждала непостижими за тях чудеса и в края на краищата унищожила всички тези вярвания. Ала не премахнала нито страхопочитанието, нито преклонението и смирението, което изпитват всички тези разумни същества при гледката на своята изумителна Вселена. Тя само успяла да изтощи и да отхвърли в забравата безбройните религии, всяка от които надменно претендирала да бъде единствено хранилище на истината след грешките на милионите си съперници.

Но макар и лишени от каквато и да било реална мощ, след като човечеството достигнало най-елементарно ниво на цивилизация, отделните култове продължавали да възникват век след век. Колкото и фантастични вярвания да имали, те винаги успявали да подмамят шепа привърженици. Особено силно процъфтявали в периоди на безредици и смут — нищо чудно, че тъкмо Преходните векове се ознаменували с чудовищно избухване на невежеството. Когато реалността ставала тягостна, хората търсели утешение в митовете.

Въпреки спешното си бягство, Учителя не напуснал своя свят неподготвен. Седемте слънца били център на галактическата наука и мощ, а той навярно имал влиятелни приятели. Потеглили в изгнание с малък, но скоростен кораб — един от най-бързите, създавани някога. В изгнанието го придружавало и друго от върховните постижения на галактичната наука — роботът, който сега се взираше в Алвин и Хилвар.

Никой не успял изцяло да опознае талантите и функциите на тази машина. Всъщност тя станала почти второ „аз“ на Учителя — без нея религията на Великите вероятно би рухнала след смъртта на създателя си. Двамата заедно бродили сред звездните облаци и едва ли било случайност, че този зигзаг накрая свършил със света, от който се възвисили прадедите на Учителя.

За тази епопея били изписани цели библиотеки и всяко съчинение в тях вдъхновявало купища коментари, докато по законите на верижната реакция първоначалните томове изчезнали под планини от тълкования и коментари. Учителя спирал в много светове и откривал апостоли сред редица раси. Навярно имал невероятно могъщ характер, за да вдъхновява еднакво силно човеци и нечовеци, а толкова широко разпространена религия несъмнено е криела много красота и благородство. Вероятно Учителя бил най-преуспяващият — и последният — от всички месии на човечеството. Никой от неговите предшественици не успял да спечели толкова широко паство, нито да прехвърли учението си през такива пропасти във времето и пространството.

Алвин и Хилвар не разбираха в какво точно се е състояло това учение. Огромният полип правеше отчаяни опити да им втълпи, ала много от думите му бяха безсмислени, а той имаше навика да повтаря изречения или цели речи в механична скороговорка и ставаше почти невъзможно да ги проследят. След малко Хилвар се постара да отклони разговора от безсмислените тресавища на теологията, за да го насочи към достоверните факти.

Учителя и група от най-верните му последователи пристигнали на Земята в дните преди изчезването ма градовете. Космодрумът на Диаспар все още бил открит към звездите. Изглежда, те летели с най-различни кораби; корабът на полипите например бил пълен с вода от морето — техният естествен дом. Не се изясняваше дали Земята приела движението благосклонно — но поне не срещнало бурна съпротива и след нови скитания окончателно се оттеглило сред горите и планините на Лис.

В края на дългия живот Учителя отново обърнал мисли към дома, от който бил изгонен, и помолил приятелите си да го изнесат на открито, та да погледне звездите. Със стени сили изчакал изгрева на Седемте слънца и към края избъбрил много неща, които през бъдещите ери щели да вдъхновяват още повече техни тълкуватели. Той отново и отново повтарял за Великите, които сега са напуснали тая пространствено-материална Вселена, но един ден непременно ще се върнат; поръчал на учениците си да останат, за да им се поклонят, когато пристигнат. Това били последните му смислени думи. Сетне престанал да осъзнава обкръжението си, но точно преди края произнесъл една фраза и тя прекосила хилядолетията, за да вълнува мислите на всеки, който я чуел: „Прекрасно е да гледаш цветните сенки върху планетите на вечната светлина“. И издъхнал.

След смъртта на учителя много от учениците му се разпръснали, но други останали верни на учението и бавно го развили през хилядолетията. Отначало вярвали, че които и да са тези Велики, те скоро ще се завърнат, ала век след век надеждата увяхвала. Тук историята се объркваше, истината и легендата изглеждаха безнадеждно преплетени. Алвин само смътно си представяше поколения от фанатици, очакващи незнайно кога да се състои някакво неразбираемо за тях велико събитие.

Великите не се завърнали. Силите на движението бавно изтичали, смъртта и разочарованието отнемали привържениците му. Недълговечните ученици от човешкия род изчезнали първи, Имаше някаква върховна ирония във факта, че последният привърженик на един човешки пророк се оказваше изключително далечно от човека същество.

Огромният полип бе останал последен ученик на Учителя по много проста причина. Той беше безсмъртен. Милиардите индивидуални клетки, изграждащи неговото тяло, умираха, но преди това се възпроизвеждаха. За дълги периоди чудовището се разпадаше на безброй отделни части — в подходяща среда те живееха свой живот и се размножаваха чрез делене. През тази фаза полипът не съществуваше като съзнателна, мислеща единица — при това обяснение Алвин неволно си припомни как жителите на Диаспар прекарват бездейните си хилядолетия в Информационните хранилища на града.

Когато дойдеше времето, някаква загадъчна биологична сила отново събираше разпръснатите части и полипът започваше нов жизнен цикъл. Съзнанието му се връщаше и той си припомняше предишния живот — макар и често несъвършено, защото понякога нещастни случаи унищожаваха клетките, носещи крехките образи на паметта.

Навярно никое друго живо същество не би могло тъй дълго да остане вярно на религия, забравена от милиард години. В известен смисъл огромният полип бе станал безпомощна жертва на своята биологична същност. Безсмъртието не му позволяваше да се промени и го заставяше безконечно да повтаря една и съща закостеняла схема.

През последните си фази религията на Великите се превърнала в преклонение пред Седемте слънца. След като Великите упорито не се появявали, били направени опити да се изпратят сигнали до далечната им родина. Тези сигнали отдавна се бяха превърнали в безсмислен ритуал, поддържан сега от едно животно, забравило как да се учи, и от един робот, който не се бе научил да забравя.

Сърцето на Алвин се сви от жалост, когато неизмеримо древният глас замря в спокойния въздух. Тази незаслужена преданост, тази вярност, продължаваща по безсмисления си път, докато наоколо изчезват слънца и планети… никога не би повярвал в подобна легенда, ако не я виждаше пред очите си. Собственото му невежество го натъжаваше повече от всякога. За миг над нищожното късче от миналото проблясваше светлина, но сега мракът отново се спускаше над него.

Навярно историята на Вселената се изплиташе от подобни отделни нишки и никой не би могъл да реши кои са важни, а кои — несъществени. Тази фантастична приказка за Учителя и Великите беше още едно от безбройните предания, оцелели от от цивилизацията на Началото. Ала самото съществуване на огромния полип и безмълвно бдящия робот пречеше на Алвин да отхвърли цялата история като басня, основана върху безумие и изградена върху самоизмами.

Какво ли свързваше, запита се той, тия две създания, та въпреки всички възможни разлики помежду им, бяха запазили необикновената си дружба невъобразимо дълго.? Нещо му подсказваше, че роботът е много по-важен от полипа. Той беше довереникът на Учителя и сигурно още помнеше всичките му тайни.

Алвин вдигна очи към загадъчната машина. Тя го гледаше все тъй втренчено. Защо не говореше? Какви мисли минаваха през този сложен и вероятно чужд разум? Но ако е била предназначена да служи на Учителя, умът и едва ли бе напълно чужд. Навярно щеше да се подчинява на човешки заповеди.