Градт и звездите

Мълчание.

— Контролира ли те някой?

Отново мълчание.

— Махни се. Ела. Нагоре. Надолу.

Нито една от общоприетите мислени команди не даде ефект. Машината пренебрежително стоеше на място. Имаше две възможности. Тя бе или прекалено глупава, за да го разбере, или пък извънредно умна, надарена със собствена вола и свободен избор. В такъв случай трябваше да се държи с нея като с равен. Дори и така можеше да се окаже, че я подценява, но тя нямаше да се обиди — самолюбието не бе от често срещаните пороци сред роботите.

Пред явното объркване на Алвин, Хилвар не успя да сдържи смеха си. Той тъкмо се канеше да предложи сам да поеме задачата по общуването, когато думите застинаха на устните му. В тишината на Шалмиран се раздаде зловещ и ясен звук — бълбукащият плясък на огромно тяло, изплуващо от водата.

За втори път, откакто напусна Диаспар, Алвин изпита желанието да се завърне у дома. После си припомни, че с такива мисли не се посреща приключение, и бавно, но решително тръгна към езерото.

Съществото, което сега изплуваше от тъмната вода, изглеждаше чудовищна жива пародия на робота, който продължаваше мълчаливо да ги обследва. Еднаквото равностранно разположение на очите не можеше да бъде съвпадение, възпроизвеждана бе дори формата на пипалата и малките членести крайници. Но приликата свършваше дотук. Роботът не притежаваше — и явно не се нуждаеше от тях — ивиците нежни перести ресни, разпенващи равномерно водата, многобройните тромави крака, върху които животното се прегърбваше над брега, или дихателните отвори, които хриптяха конвулсивно в редкия въздух.

Съществото остави по-голямата част от тялото си във водата — само първите десет стъпки от него се издигаха в явно чуждата среда. Целият звяр бе дълъг около петдесет стъпки и дори невежа в биологията би разбрал, че нещо в него е сериозно объркано. Той навяваше мисли за импровизация и небрежен замисъл, сякаш частите му са били изработени без особена координация и небрежно слепени една с друга, когато това се е наложило.

Въпреки огромните му размери и първоначалния си страх, щом разгледаха ясно езерния обитател, Алвин и Хилвар се освободиха от напрежението. Някаква чаровна недодяланост в съществото не им позволяваше да гледат на него като на сериозна заплаха, дори ако имаха някакъв повод да предполагат, че може да бъде опасно. Човечеството отдавна бе преодоляло детинския си ужас пред странната външност. Подобен страх не можеше да оцелее след първия контакт с приятелски настроени извънземни маси.

— Остави това на мен — спокойно каза Хилвар. — Свикнал съм да се занимавам с животни.

— Но това не е животно — шепнешком отвърна Алвин. — Сигурен съм, че то е разумно и притежава този робот.

— Може роботът да притежава него. Във всеки случай трябва да има много странен ум. Все още не долавям признаци за мисъл. Привет… но какво става?

Чудовището не бе помръднало. Изглежда, доста усилия му струваше да се задържа надигнато над ръба на водата. Но сред триъгълника от очи бе започнала да се оформя полупрозрачна мембрана — тя пулсираше, трептеше и скоро от нея долетяха звуци. Съществото явно се опитваше да проговори, но ниският, отекващ бръм не можеше да се свърже с членоразделна реч.

Болезнено бе да гледат този отчаян опит за общуване. Няколко минути съществото напразно се бори, внезапно то разбра, че е сгрешило. Пулсиращата мембрана се смали и честотата на звуците и се повиши с няколко октави, докато влезе в спектъра на нормалната реч. Сред нечленоразделните звуци започнаха да се оформят ясни думи. Сякаш съществото си припомняше речник, който е знаело отдавна, ала години наред не е имало възможност да използува.

Доколкото можеше, Хилвар се опита да помогне.

— Сега те разбираме — произнесе той бавно и отчетливо. — Можем ли да направим нещо за теб? Видяхме твоята експлозия. Тя ни доведе от Лис дотук.

При думата „Лис“ съществото се отпусна, сякаш под товара на горчиво разочарование.

— Лис — повтори то, звукът „с“ не му се отдаваше и думата прозвуча като „Лид“. — Все от Лис. Никой друг не идва. Ние зовем Великите, ала те не чуват.

— Кои са Великите? — запита Алвин и енергично прекрачи напред.

Нежните неспиращи пипала се надигнаха към небето.

— Великите — каза съществото. — От планетите на вечния ден. Те ще дойдат. Учителя обеща.

Това не изясняваше нищо. Преди Алвин да продължи кръстосания си разпит, Хилвар отново се намеси. Той разпитваше тъй търпеливо, тъй съчувствено и в същото време толкова проницателно, че въпреки нетърпението си, Алвин предпочете да не го прекъсва. Не му се искаше да признае, че Хилвар го надминава по интелект, но нямаше съмнение, че неговият нюх в отношенията с животните се простира дори върху това фантастично същество. Нещо повече, изглеждаше, че симпатията е взаимна. В хода на разговора речта на съществото се изясни и въпреки че в началото бе рязко до грубост, сега то обмисляше отговорите си и с готовност предлагаше информация.

Докато Хилвар сглобяваше късче по късче невероятната история, Алвин изгуби всякаква представа за време. Не можеха да разкрият цялата истина, оставаше безкрайно поле за догадки и спорове. Съществото отговаряше все по-охотно на въпросите на Хилвар и същевременно външността му започна да се променя. То се свлече назад в езерото и тромавите крака, които го поддържаха, сякаш се разтвориха в туловището. Скоро настъпи още по-необикновена промяна — трите грубо оформени очи бавно се затвориха, свиха се до размерите на иглени дупчици и напълно изчезнаха. Като че съществото бе видяло всичко, което желаеше засега, и следователно нямаше нужда от очи.

Една по една следваха други, по-дълбоки промени и накрая над водата остана само вибриращата диафрагма, чрез която то говореше. Несъмнено, когато станеше непотребна, и тя щеше да се разтвори в първичната маса от аморфна протоплазма.

Алвин едва бе в състояние да повярва, че разумът може да се засели в толкова нестабилна обвивка, а най-голямата изненада предстоеше тепърва. Макар да бе явен извънземният произход на съществото, мина доста време, преди даже Хилвар с обширните си познания по биология да разбере с какъв тип организъм се срещат. Това не бе едно цяло, през целия разговор то винаги се наричаше „ние“. Всъщност то не беше нищо друго освен колония от независими същества, организирани и ръководени от незнайни сили.

Животни от сроден вид — медузи например — са процъфтявали някога в древните океани на Земята. Някои от тях са били огромни, влачели са прозрачните си тела и гъсталаци от отровни пипала през петдесет или сто стъпки вода. Но никоя от тях не достигнала и до най-слабата искрица разум отвъд способността да реагира на елементарни дразнители.

Това същество, без съмнение, имаше разум, макар и отслабнал, почти изроден. Алвин никога нямаше да забрави тази неземна среща — как Хилвар бавно сглобяваше историята на Учителя, как мекотелият полип търсеше непривичните думи, а тъмното езеро се плискаше под руините на Шалмиран и триокият робот ги наблюдаваше с немигащ поглед.

XIII

Учителя пристигнал на Земята сред хаоса на Преходните векове, когато Галактичната империя се разпадала, но връзките между звездите все още не били напълно прекъснати. Макар и роден на планета, обикаляща едно от Седемте слънца, той имал човешки произход. Още на младини бил принуден да напусне родния си свят и спомените за него го измъчвали цял живот. За изгнанието си обвинявал отмъстителни врагове, но фактите говорят, че той страдал от неизлечима болест, нападаща, изглежда единствено Хомо сапиенс сред всички разумни същества във Вселената. Тази болест се наричала религиозна мания.

В зората на своята история човечеството родило безкрайни тълпи от пророци, ясновидци, месии и евангелисти, които внушавали на себе си и на своите последователи, че само на тях са разкрити тайните на Вселената. Религиите на някои от тях траели дълги поколения и разтърсили милиарди хора, за други забравили още преди смъртта им.