Името на розата

— Защо?

— Защото аз се занимавам с риторика, чета мнозина поети езичници и знам… или по-точно мисля, че техните слова предават и истини, които по своята същност са християнски… С една дума, доколкото си спомням, Венанций спомена други книги и Хорхе се разгневи страшно…

— Кои книги? Бенций се поколеба.

— Не си спомням. Толкова ли е важно за какви книги сме разговаряли?

— Дори много важно, защото сега се опитваме да разберем какво се е случило между хора, които живеят сред книгите, с книгите, от книгите; следователно от значение е и това, което те казват за книгите.

— Така е — съгласи се Бенций, като се усмихна за пръв път, а лицето му сякаш засия. — Ние живеем за книгите. Чудесна мисия в този свят, където господстват безредие и упадък. Може би така ще разберете какво се случи този ден. Венанций, който знае… който знаеше много добре гръцки, рече, че Аристотел бил посветил на смеха втората книга на Поетиката и че щом такъв велик философ е посветил на смеха цяла книга, смехът трябва да е много важно нещо. Хорхе възрази, че мнозина светци били посветили цели книги на греха, нещо, което е важно, но непристойно, а Венанций рече, че доколкото му било известно, Аристотел говорел за смеха като за нещо добро, като средство за казване на истината; тогава Хорхе го запита подигравателно дали е чел тази книга на Аристотел. Венанций отвърна, че няма човек, който да я е чел, тъй като била изчезнала, може би се е загубила. Защото никой не е могъл да прочете втората книга на Поетиката, тя не е попадала в ръцете на Уилям Мьорбек. Тогава Хорхе каза, че щом не я е намерил, това означавало, че такава книга изобщо не е писана, защото провидението не е пожелало да бъдат увековечени неверни неща. Аз понечих да успокоя духовете, защото Хорхе лесно се гневи, а Венанций говореше така, че да го предизвика, та рекох, че в тази част от Поетиката, която познаваме, както и в Риториката, се срещат много мъдри мисли относно остроумните загадки; Венанций се съгласи с мен. Трябва да кажа, че с нас бе и Пачифико от Тиволи, който познава твърде добре поетите езичници; той се обади и каза, че колкото до остроумните енигми, никой не може да се сравнява с африканските поети. И ни цитира гатанката за рибата от Симфозий:

Тогава Хорхе възрази, че Иисус препоръчвал да казваме само „да“ или „не“, че излишните приказки се дължали на нечестивия; за да спомене човек рибата, било достатъчно да каже „риба“, без да забулва това понятие с други лъжовни слова. Добави, че според него не било уместно да се вземат за образец африканците… Тогава…

— Тогава?

— Тогава стана нещо, което не можах да разбера, Беренгарий се разсмя, Хорхе му се скара, а той обясни, че се засмял, защото се досетил, че ако човек седне да се рови у африканците, ще намери съвсем други гатанки, по-трудни от гатанката за рибата. Малахий, който беше там, побесня, дръпна Беренгарий за качулката и го отпрати да си гледа работата… Нали знаете, Беренгарий е неговият помощник…

— А после?

— После Хорхе престана да спори и се отдалечи. Всеки отиде да си гледа работата, но докато работех, видях как отначало Венанций, а след него и Аделмо отидоха при Беренгарий да го питат за нещо. Отдалеч видях, че той отказваше, ала по-късно те отново отидоха при него. Същата вечер видях Беренгарий и Аделмо да разговарят във вътрешния двор, преди да отидат в трапезарията. Това е всичко, което знам.

— Значи знаеш, че двама души, загинали неотдавна при тайнствени обстоятелства, са искали нещо от Беренгарий — рече Уилям.

Бенций възрази с неохота:

— Не съм казал подобно нещо! Разказах какво се случи този ден, така, както поискахте… — Поразмисли, после побърза да добави: — Но ако ви интересува какво е моето мнение, ще ви кажа, че Беренгарий им е говорил за нещо, което се намира в библиотеката, там трябва да търсите.

— Защо мислиш за библиотеката? Какво е искал да каже Беренгарий с думите да се потърси у африканците? Да не би да е искал да каже, че трябва да се четат по-внимателно африканските поети?

— Може би, така поне ми се стори; но тогава защо Малахий се разгневи толкова? В края на краищата той решава дали да даде за прочит книга от африкански поет, или не. Но аз знам едно: всеки, който прелисти каталога на ръкописите, ще намери сред сиглите, които са известни само на библиотекаря, една, която се среща често — „Africa“; дори съм се натъквал и на обозначението „finis Africae“ 88. Веднъж поисках книга с такова обозначение — не си спомням за коя ставаше дума, просто заглавието й ме бе заинтересувало, — но Малахий ми каза, че книгите с това обозначение били изгубени. Това знам. Затова ви казвам: наблюдавайте Беренгарий, наблюдавайте го, когато се качва в библиотеката. Ей така, за всеки случай.

— За всеки случай — заключи Уилям и го отпрати.

Почнахме да се разхождаме из двора и той отбеляза, че Беренгарий отново станал прицел на недомлъвките на своите събратя — това на първо място. И второ — Бенций явно се стремеше да ни насочи към библиотеката. Възразих, че той може би иска да открием там неща, които и той иска да знае; Уилям отвърна, че може би е така, но е възможно и друго — като ни насочва към библиотеката, той иска да отклони вниманието ни от някакво друго място.

— Кое? — запитах аз.

Уилям отвърна, че не знае; може би става дума за скриптория, може би за кухнята или хора, или спалните, или болницата. Казах, че предния ден именно той, Уилям, бе очарован от библиотеката, а той възрази, че желаел да бъде очарован от нещата, които му харесват, а не от тези, които му препоръчват другите. Но, така или иначе, трябвало да държим под око библиотеката, пък и нямало да бъде зле, ако се опитаме да проникнем в нея. Обстоятелствата вече били такива, че му разрешавали да проявява любопитство в рамките на учтивостта и зачитането на нравите и правилата в манастира.

Излязохме от вътрешния двор. След службата ратаите и послушниците напускаха църквата. Докато вървяхме край западната стена на църквата, видяхме Беренгарий; той излезе от портала на страничния кораб и се запъти през гробището към Зданието. Уилям го извика, той се спря и ние го настигнахме. Беше още по-разстроен, отколкото когато го видяхме в хора; Уилям явно реши да се възползва от душевното му състояние, както постъпи и с Бенций.

— Ти май си последният, който е видял Аделмо, докато е бил още жив — рече му той.

Беренгарий се олюля, аха да изпадне в несвяст.

— Аз ли? — измънка той.

Уилям му подхвърли въпроса си случайно, вероятно защото Бенций му бе казал, че е видял двамата да си приказват на двора след вечерня. Но трябва да беше попаднал в целта, а Беренгарий явно се сети за още една, наистина последна среща, защото започна да говори с глас, пресекващ от вълнение:

— Как можете да твърдите подобно нещо; та аз се видях с него, преди да си легна, както всички останали!

Тогава Уилям реши, че се налага да го притисне.

— Не, ти си се видял с него още веднъж и знаеш много повече, отколкото искаш да ме накараш да повярвам. Сега става дума за двамина мъртъвци, не можеш повече да мълчиш. Ти знаеш много добре, че има много начини да бъде принуден човек да заговори!

Уилям ми бе казвал, и то неведнъж, че и когато бил инквизитор, винаги избягвал да си служи с изтезания, но Беренгарий изтълкува неправилно думите му — или пък Уилям залагаше на това и постигна целта си.

— Да, да — отвърна Беренгарий и се разплака, — видях Аделмо онази вечер, но той вече бе мъртъв!

— Къде? — запита Уилям. — Под склона ли?

— Не, не, видях го тук, в гробището, вървеше сред гробовете като червей сред червеите. Срещнах го и разбрах веднага, че пред мен не стоеше жив човек; лицето му приличаше на лице на мъртвец, а очите му бяха втренчени във вечните мъки. Едва на следната утрин, когато научих за смъртта му, ми стана ясно, че съм срещнал неговия призрак, но още тогава си дадох сметка, че имам видение, че пред мен стои прокълната душа, един лемур… Господи, Боже мой, с какъв гробовен глас ме заговори той.