Името на розата

След вечерята монасите се наканиха да се отправят към хора за повечерие. Те отново забулиха лицата с качулките си и се наредиха край вратата. После дългата редица се отправи през гробището към хора, където влезе през северната врата. Ние тръгнахме заедно с абата.

— Сега ли се затварят вратите на Зданието? — попита Уилям.

— Щом слугите почистят трапезарията и кухнята, библиотекарят лично трябва да затвори вратите, като ги залости отвътре.

— Отвътре ли? А той откъде ще излезе?

Абатът се втренчи за миг в Уилям и отвърна рязко:

— Няма да спи в кухнята. — И забърза.

— Много добре — прошепна Уилям, — значи има още един вход, но ние не бива да знаем къде е. — Аз се усмихнах, горд от неговия извод, и той ми се скара: — Не се смей. Нали разбра, че сред тези стени смехът не се ползва с добро име.

Влязохме в хора. На бронзов триножник, висок колкото двама души, гореше един-единствен светилник. Монасите насядаха мълчаливо по своите тронове, докато четецът зачете откъс от проповед на свети Григорий.

После абатът даде знак и четецът запя „Tu autem Domine miserere nobis“ 78. Абатът отвърна „Djutorium nostrum in nomine Domini“ и всички подеха в хор „qui fecit coelum et terram“ 79. След това започнаха да пеят псалмите: „Когато призовавам, отговори ми, Господи, за моята праведност“; „Господи, ще ти благодаря с пялото си сърце“; „Слуги господни, благословете Господа“. Ние не седнахме на троновете, а се оттеглихме в главния кораб. Именно оттам зърнахме Малахий, който изникна от мрака откъм един страничен параклис.

— Наблюдавай това място — рече Уилям. — Може би оттам има проход до Зданието.

— Под гробището ли?

— Защо не? Дори мисля, че някъде трябва да има и костница; не е възможно умрелите монаси в продължение на векове да се заравят в това късче земя.

— Наистина ли искате да проникнете в библиотеката през нощта?

— запитах го ужасен.

— Там, където са мъртвите монаси, змиите и тайнствените светлини ли? Не, драги ми Адсон. Мислех за това днес, и то не от любопитство, а защото се питах как ли е загинал Аделмо. Сега, както ти казах, съм склонен да приема едно по-логично обяснение и затова предпочитам да спазвам правилата, приети тук.

— Но защо искате да знаете?

— Защото науката не се изразява единствено в това да знаем какво трябва или можем да правим, но и да знаем онова, което би могло да бъде направено и което може би не бива да бъде правено. Именно поради това днес казах на стъкларя, че ученият трябва по някакъв начин да мълчи за тайните, които открива, та други да не ги използват за лоши цели; но те трябва да бъдат разкрити, а тази библиотека ми се струва място, където тайните биват прикривани.

След тия думи той тръгна към изхода, защото службата бе завършила. И двамата бяхме много уморени и се прибрахме в килията. Свих се в нишата, която Уилям нарече на шега моята „килийка“, и заспах веднага.

ДЕН ВТОРИ

Ден втори

УТРЕНЯ

Когато краткотрайното мистично щастие бива прекъснато от едно кърваво събитие

Няма животно, по-коварно от петела, символ понякога на демона, а понякога и на възкръсналия Христос. Нашият орден познава мнозина коварни люде, които не пееха при изгрев-слънце. А от друга страна, особено в зимните дни, утринната служба се провежда, когато все още цари дълбок мрак, а природата спи; така че монахът трябва да става по тъмно и да се моли продължително на тъмно, като очаква деня и разсейва мрака с пламъка на предаността. Затова много мъдро е възприет обичаят да има бдящи, които да не си лягат по времето, когато си лягат техните събратя, а цяла нощ да четат равномерно необходимото число псалми, за да могат да отмерят точно изминалото време, та като изтекат часовете, отредени за сън за другите, да ги събудят.

Затова тази нощ бяхме събудени от монасите, които минаваха из спалните помещения и дома на послушниците, дрънкайки със звънец, докато един от тях се отбиваше от килия в килия и викаше „Да благословим Бога“, а всеки отвръщаше „Хвала Богу“.

Уилям и аз спазихме обичая на бенедиктинците; за по-малко от половин час се приготвихме за настъпващия ден и слязохме в хора; тук монасите, проснали се на пода, изричаха първите петнайсет псалма, докато влязоха послушниците, водени от техния наставник. След това всеки седна на мястото си и хорът поде „Domine labia mea aperitas et os meum annuntiabit laudem tuam“ 80. Този призив литна към сводовете на църквата като вопъл на дете. На амвона се изкачиха двамина монаси и запяха деветдесет и четвъртия псалм „Venite exultemus“ 81; последваха другите предписани псалми. Бях обзет от пламъка на една обновена вяра.

Монасите седяха на троновете си — шестдесет фигури, които расото и качулката правеха да си приличат като две капки вода, шестдесет сенки, едва осветени от пламъка, горящ на големия триножник, шестдесет гласа, отдаващи възхвала на Всевишния. Слушайки това вълнуващо съзвучие, предвестник на насладата в рая, аз се запитах дали наистина този манастир е средище на скрити тайни, на непристойни опити да бъдат разкрити, на зловещи заплахи. Защото сега ми приличаше на приют на светци, на средище на добродетелност, мощехранителница на знанието, ковчег на разума, кула на мъдростта, кошара на кротостта, бастион на могъществото, кадило, ухаещо на светост.

След шест псалма започна четенето от Светото писание. Някои монаси клюмаха от умора, та един от бдящите през нощта обикаляше с малък светилник, за да събужда тия, дето бяха заспали. Този, който биваше заварен, унесен в дрямка, за наказание поемаше светилника и продължаваше да обикаля. Изпяха още шест псалма. После абатът изрече своята благословия, монахът, натоварен с тази служба, каза молитвите, всички се обърнаха към олтара и се поклониха с минутно мълчание — действие, чиято наслада не може да бъде изпитвана от човек, неизпитвал мистичен плам и дълбок вътрешен покой. После всички си наложиха качулките, седнаха и подхванаха тържествено „Te Deum“ 82. И аз възхвалих Бога, защото ме бе освободил от моите съмнения, бе ме освободил от онова неприятно усещане, породило се у мен след първия ден от престоя ми в манастира. Ние сме крехки твари, рекох си аз, сред тези учени и предани монаси нечестивият разпалва дребни завиеш, подмолни вражди, но това е дим, който се разсейва от буйния повей на вярата, щом всички се съберат в името на отца и Христос отново слезе сред тях.

В интервала между утреня и изобразителни монахът не се прибира в килията си, ако и да е все още посред нощ. Послушниците тръгнаха след своя наставник към заседателната зала, за да изучават псалмите, неколцина монаси останаха в църквата да подредят украсата за богослужението, но повечето почнаха да се разхождат мълчаливо, отдадени на размисъл, във вътрешния двор; така направих и аз с Уилям. Ратаите все още спяха и продължаваха да спят, когато — небето още не бе почнало да просветлява — се върнахме в хора за изобразителни.

Отново започнаха да пеят псалми; един от тях — от тия, дето се пеят в понеделник — събуди у мен предишните ми страхове: „Вината е стигнала дълбоко в сърцето на грешника — в очите му не личи страх от Бога-той го мами — така, че езикът му става омразен.“ Обстоятелството, че правилото предвижда подобно ужасно предупреждение именно за този ден, ми се стори лоша поличба. А обичайното четене на Апокалипсиса — последвало хвалебствените псалми, не успя да укроти тревожните ми пориви; и отново си спомних фигурите от портала, които предния ден ме бяха поразили и развълнували толкова много. Но след респонзориума 83, химна и стиха тъкмо когато започваше четенето на Евангелието, през прозорците на хора, точно над олтара, зърнах бледа светлина, от която разноцветните стъкла, доскоро погълнати от мрака, започнаха да блестят в пъстрата си украса. Още не се зазоряваше — това щеше да стане по време на първия час, когато щяхме да пеем „Deus que est sanctorum splendor mirabilis“ 84и „Iam lucis orto sidere“ 85. Това беше първият плах белег на зимната зора, но бе достатъчен, а лекият полумрак, който сега изместваше нощната тъма, също бе достатъчен, за да отърси от тревоги сърцето ми.