Името на розата

Пеехме словата от Светата книга и докато споменавахме Словото, дошло да просветли хората, стори ми се, че дневното светило нахлува в храма с целия си блясък. Стори ми се, че все още липсващата светлина се излъчва от словата на химна — мистична лилия, разтваряща се с ухание сред преплетените сводове. „Благодаря ти, Боже, за този миг на неизразимо ликуване“ — изрекох мълчаливо аз и запитах сърцето си: „А ти, глупчо, от какво се боиш?“

Изведнъж откъм северната врата долетя глъчка. Как е възможно — рекох си — ратаите, готвейки се за работа, да си позволяват да нарушават светото богослужение. В този момент влязоха трима свинари — по лицата им бе изписан ужас, — доближиха се до абата и му прошепнаха нещо. Абатът най-напред ги успокои с жест, сякаш не искаше да прекъсне службата; но влязоха и други ратаи, завикаха по-силно:

— Там има човек, той е мъртъв! — викна някой, а други добавиха: — Монах е, не видя ли обувките?

Молещите се млъкнаха, абатът се втурна към изхода, като даде знак на ключаря да го последва. Уилям тръгна след тях, монасите също се надигнаха от троновете и се спуснаха навън.

Небето просветляваше, а платото блестеше от падналия сняг. Зад хора, пред кочините, още предния ден бяха поставили големия съд с кръвта от свинете; сега от него стърчеше някакъв странен, почти кръстат предмет — сякаш бяха побити два кола, които трябваше да бъдат покрити с парцали, та да плашат птиците.

А всъщност бяха два човешки крака — краката на човек, забучен с главата надолу в делвата с кръвта.

Абатът заповяда да измъкнат трупа от тази гадост (защото, уви, жив човек никога не би могъл да се задържи в подобно положение). Свинарите пристъпиха плахо до делвата и измъкнаха прогизналия от кръв труп, като и те се изпомазаха. Както ми бяха обяснили вчера, кръвта още не се беше съсирила, защото бе разбъркана добре веднага след като бе изсипана в делвата и бе оставена на студа; но кръвта, която бе полепнала по трупа, започваше да се втвърдява, тя бе просмукала дрехите, а лицето бе просто неузнаваемо. Доближи се ратай — носеше кофа вода и я изля върху главата на нещастния мъртвец. Друг се наведе и избърса с парче плат лицето. Пред нас се появи бялото лице на Венанций от Салвемек, познавачът на гръцките въпроси, с когото бяхме разисквали предния следобед пред ръкописите на Аделмо.

— Аделмо може и да се е самоубил — рече Уилям, вперил поглед в мъртвеца, — но този не; пък и не можем да допуснем, че се е покачил до ръба на делвата и е паднал вътре погрешка.

Абатът се доближи.

— Брате Уилям, както виждате, в манастира става нещо, нещо, което налага да впрегнете ума си. Заклинам ви — действайте бързо!

— Беше ли в хора по време на службата? — запита Уилям, сочейки трупа.

— Не — отвърна абатът. — Забелязах, че мястото му бе свободно.

— Отсъстваше ли някой друг?

— Мисля, че не. Не забелязах.

Преди да зададе следващия си въпрос, Уилям се поколеба и го зададе шепнешком, за да не чуят другите:

— Беренгарий беше ли на мястото си?

Абатът го погледна с безпокойство, сякаш искаше да подчертае изненадата си от това, че моят учител изпитва същото подозрение, което по обясними причини бе минало и на него през ума. После отвърна припряно:

— Беше. Той седи на първата редица, почти вдясно от мен.

— Разбира се — рече Уилям, — всичко това не означава нищо. Не вярвам някой да е влязъл в хора, минавайки зад абсидата; следователно трупът може да е бил тук отдавна, поне веднага след като всички си легнаха.

— Така е. Ратаите стават призори, затова са го намерили едва сега. Уилям се наведе над трупа, сякаш бе свикнал да се оправя с мъртъвци. Натопи във водата парчето плат, хвърлено до кофата, и изчисти отново лицето на Венанций. Изплашени, другите монаси се скупчиха наоколо в кръг, развикаха се, та абатът им кресна да млъкнат. Северин, чието задължение бе да се грижи за мъртъвците в манастира, се промуши сред монасите и се наведе редом с моя учител. Аз, за да чуя какво говорят и за да помогна на Уилям, който се нуждаеше от чисто парче плат, натопено във водата, се доближих до тях, като надвих страха и погнусата.

— Виждал ли си удавник? — запита Уилям.

— Много често — отвърна Северин. — И ако съм отгатнал въпроса ти, ще ти кажа, че те не изглеждат така; лицата им са подпухнали.

— Значи е бил вече мъртъв, когато са го хвърлили в делвата.

— Защо е трябвало да постъпят така?

— А защо е трябвало да бъде убит? Имаме си работа с извратен ум. Сега трябва да видим дали по тялото има рани или контузии. Предлагам да бъде отнесен в банята, да бъде съблечен и измит и след това да го огледаме. Идвам веднага.

Докато Северин с разрешението на абата каза на свинарите да пренесат трупа, моят учител помоли абата да нареди монасите да се върнат в хора по същия път, по който бяха дошли; пожела ратаите да се приберат по същия начин, та мястото да остане празно. Абатът не го попита защо иска това и задоволи желанието му. Останахме сами край делвата; като вадеха трупа, от нея се бе изляла кръв, снегът наоколо бе почервенял, а на места бе стопен от излятата вода; там, където бяха доложили трупа, зееше голямо черно петно.

— Ама че бъркотия — рече Уилям, като посочи следите, оставени от монасите и ратаите. — Снегът, драги ми Адсон, е чудесен пергамент, по който човешките тела оставят лесни за разчитане следи. Но това е зле изтрит стар ръкопис, върху който е положен нов текст, та може да не разчетем нищо интересно. Оттук до църквата са следите от втурналите се монаси, а от свинарниците и оборите се стекоха сума ти ратаи. Единственото непокътнато място е между свинарниците и Зданието. Я да го огледаме, може да открием нещо интересно.

— Какво се надявате да откриете? — запитах аз.

— Ако не се е хвърлил сам в делвата, някой трябва да го е донесъл дотук, вече труп. А който пренася чужд труп, оставя дълбоки следи в снега. Затова огледай наоколо; да видим дали ще откриеш следи, различни от следите на тия кресливи монаси, дето ни развалиха пергаментовия лист.

Така и направихме. Ще кажа веднага, че именно аз — нека Бог ме опази от суета — открих нещо между делвата и Зданието. Бяха следи от човешки крака, доста дълбоки, и то на място, където все още никой не бе стъпвал; както забеляза веднага моят учител, бяха по-плитки от тия, оставени от монасите и ратаите; това означаваше, че върху тях бе навалял сняг, значи бяха оставени отдавна, й друго, което ни се стори твърде интересно — между тези следи личеше още една, почти непрекъсната следа, сякаш този, който бе оставил следите, бе влачил нещо. С една дума — следата водеше от делвата към вратата на трапезарията, намираща се на тая страна на Зданието, между южната и източната кула.

— Трапезарията, скриптория, библиотеката — рече Уилям. — Отново библиотеката. Венанций е умрял в Зданието, най-вероятно в библиотеката.

— Защо точно в библиотеката?

— Опитвам се да се поставя на мястото на убиеца. Ако Венанций е умрял или е бил убит в трапезарията или в кухнята, или в скриптория, защо да не го оставят там? Но ако е умрял в библиотеката, се е наложило да бъде пренесен другаде, било защото в библиотеката никога нямаше да открият трупа (а може би убиецът е искал да го открият), било защото убиецът вероятно не желае да насочи нашето внимание към библиотеката.

— А защо пък убиецът да е искал да открият трупа?

— Не знам, това са само предположения. Кой твърди, че убиецът е убил Венанций, понеже го е ненавиждал? Може да го е убил така, както би могъл да убие и друг, за да остави някакъв знак, означаващ нещо друго.

— Omnis mundi creatura, quasi liber et scriptura… — промърморих аз. — Но за какъв ли знак става дума?

— Точно това не знам. Не бива да забравяме, че има знаци, които са привидно такива, а всъщност са лишени от всякакъв смисъл, все едно да кажеш ала-бала или бъра-бъра…

— Жестоко е — рекох — да убиеш човек само за едно ала-бала.

— Жестоко е — възрази Уилям — и да убиеш човек, за да кажеш „Credo in unum Deum…“ 86.