Името на розата

Спомних си спора с Убертино. Уилям без съмнение му подметна — опита се да му каже, — че между неговата мистична (и ортодоксална) вяра и неправоверната вяра на еретиците няма кой знае каква разлика. А Убертино се бе засегнал, защото смяташе, че вижда много добре разликата. Останах с впечатлението, че е различен именно защото е човек, който е в състояние да долови различията. Уилям пък се беше отказал от задълженията си като инквизитор, защото бе изгубил способността да разграничава. Затова не съумяваше да ми разкаже за този тайнствен Долчино. Щом е така (мислех си аз), очевидно Уилям се е лишил от Божията закрила, защото Бог не само ни учи да виждаме разликата, но така да се каже, дарява своите избраници с тази способност, Убертино и Киара от Монтефалко (която е била заобиколена от грешници) са си останали светци тъкмо защото са можели да разграничават. А светостта се състои именно в това и в нищо друго.

Но защо Уилям не можеше да разграничава? Нали беше с такъв остър ум, а колкото до природните явления, винаги съумяваше да долови и най-малката разлика и най-незначителната прилика между нещата… Докато размишлявах така, а Уилям допиваше млякото си, някой ни поздрави. Беше Аймаро от Алесандрия, с когото се бяхме запознали в скриптория, той ми бе направил впечатление с изписаната по лицето му гримаса — все се подхилваше, сякаш не можеше да се примири със суетата на човешките твари, но без да придава кой знае какво значение на тази всемирна трагедия.

— Е, брате Уилям, свикнахте ли вече с нашата бърлога на безумци?

— Струва ми се, че тук живеят хора, достойни за възхищение заради тяхната светост и ученост — отвърна предпазливо Уилям.

— Било е. Ама едно време, когато абатите са били абати, а библиотекарите — библиотекари. А сега сигурно сте забелязали, че там — и той посочи горния етаж — онзи полумъртъв немец с очи на слепец слуша почтително брътвежите на слепия испанец с очи на мъртвец, като че ли всяка сутрин трябва да очакваме пришествието на Антихриста, драскат по пергаментите, а постъпват много малко нови книги… Ние си седим тук, а в градовете хората работят… Едно време нашите манастири са управлявали света. А сега — сам виждате — императорът ни използва и праща тук своите приятели да се срещнат с неговите врагове (аз съм все пак осведомен за вашата мисия, монасите говорят, говорят, нямат друга работа), но рече ли да упражнява контрол над събитията в тази страна, си стои в градовете. Ние тук прибираме жито и отглеждаме кокошки, там хората разменят аршини коприна с ленени платове, ленените платове — с чували, пълни с различни подправки, и всичко това — срещу добри пари. Ние пазим нашето съкровище, а там трупат съкровища. И книги. При това по-хубави от нашите.

— Така е, в света наистина стават много нови неща. Но защо мислите, че за това е виновен абатът?

— Защото предаде библиотеката на чужденците и ръководи манастира така, сякаш е крепост, издигната, за да брани библиотеката. А един бенедиктински манастир в този италиански край би трябвало да бъде средище, където италианските работи да се решават от италианци. А какво правят днес италианците, след като нямат дори и папа? Търгуват, произвеждат и са по-богати от краля на Франция. Щом е така, нека и ние правим същото; щом можем да правим хубави книги, нека правим книги за университетите и да се заловим с това, което става там долу, в равнините; нямам предвид императора, казвам това с най-голямо уважение към вашата мисия, брате Уилям, имам предвид онова, дето вършат жителите на Болоня или Флоренция. Оттук бихме могли да упражняваме контрол над поклонниците и търговците, които отиват от Италия за Прованс и обратно. Нека отворим библиотеката за книгите на простонароден език; тогава тук ще дойдат и хора, дето вече не пишат на латински език. А ние сме надзиравани от група чужденци, които ръководят библиотеката така, сякаш Одийон е все още абат на Клюни…

— Но абатът е италианец — възрази Уилям.

— Тук никой не бръсне абата за нищо — отвърна Аймаро, като продължаваше да се хили. — Вместо глава на раменете си носи шкаф от библиотеката. Той е покварен. За да прави напук на папата, дава приют в манастира на просещите монаси… имам предвид ония, еретиците, братко, тия, дето излязоха от вашия пресвети орден… а за да достави удоволствие на императора, вика монаси от всички манастири от Севера, сякаш ние си нямаме изкусни преписвани или хора, владеещи гръцки и арабски, сякаш във Флоренция и Пиза няма да се намерят синове на богати и щедри търговци, които биха постъпили на драго сърце в ордена, ако орденът допринесе за силата и авторитета на бащата. Но тук гледат със снизхождение на светските неща само когато става дума да разрешат на немците… Господи боже мой, порази моя език, за да не разправям неща, които не бива да разправям…

— Нима в манастира стават неща, дето не бива да стават? — попита разсеяно Уилям, като си доля още мляко.

— И монасите са хора — изрече Аймаро. После добави: — Но тук по-малко в сравнение с другаде. Да сме наясно — това, дето казах, все едно, че не съм го казал.

— Много интересно — рече Уилям. — Това само ваше мнение ли е, или на мнозина други, които мислят като вас?

— На мнозина, на мнозина. На мнозина, които сега страдат заради нещастието, сполетяло клетия Аделмо, но ако в пропастта беше паднал някой, дето обикаля из библиотеката повече, отколкото трябва, нямаше да бъдат недоволни.

— Какво искате да кажете?

— Много се разприказвах. Тук — сигурно сте забелязали — говорим прекалено много. От една страна, никой вече не спазва правилото на мълчанието. От друга страна, го спазват дори повече, отколкото трябва. Тук вместо да говорят или мълчат, би трябвало да действат. В златното време на нашия орден работите са се оправяли така: ако някой абат не притежавал нужните качества, чаша отровено вино и готово — търси му заместник. Разбира се, брате Уилям, не ви разказах всичко това с намерение да подмятам разни неща по адрес на абата или на други събратя. Опазил ме Бог, за щастие порокът да клюкарствам не ми е присъщ. Но не бих желал абатът да ви е натоварил да разследвате мен или други, като Пачифико от Тиволи или Пиетро от Сант Албано. Нямаме нищо общо със случките в библиотеката. Но бихме искали да надзърнем малко повече в тях. Затова вие, дето сте изгорили толкова еретици, разбутайте това змийско гнездо.

— Не съм изгорил никого — отвърна рязко Уилям.

— Казах го ей така — рече Аймаро, като се ухили. — Наслука, брате Уилям, но си отваряйте очите нощем.

— А защо не и денем?

— Защото денем тук лекуват тялото с добри билки, а нощем възбуждат умовете с лоши треви. Не вярвайте, че Аделмо е бил бутнат от някого в пропастта или че нечии други ръце са потопили Венанций в кръвта. Тук някой просто не желае монасите сами да решават къде да ходят, какво да правят, какво да четат. И използва силите на пъкъла или на магьосниците, приятели на нечестивия, за да обърква умовете на любопитните…

— Да не би да имате предвид монаха билкар?

— Северин от Санкт Емеран е човек на място. Разбира се, и той е немец като Малахий… — И след като доказа още веднъж, че не желае да се занимава с клюки, Аймаро отиде да работи.

— Какво ли искаше да ни каже? — запитах аз.

— Всичко и нищо. В един манастир монасите винаги се борят помежду си, за да си осигурят власт над братството. Така е и в Мелк, но ти, може би защото си послушник, не си имал възможност да се увериш в това. В твоята страна да поемеш управлението на манастир значи да си извоюваш място, откъдето можеш да се свържеш пряко с императора. Тук обаче положението е различно; императорът е далеч дори и тогава, когато слиза до Рим. Няма никакъв двор, дори и папски. Но както сигурно си забелязал, тук на преден план излизат градовете.

— Разбира се, и това ме порази. В сравнение с моята страна тук, в Италия, градът е съвсем друго нещо… Той не е само място за живеене, той е място, където се вземат решения; всички са винаги по площадите, градските управници имат по-голяма власт от императора или папата. Всеки град е… нещо като отделно кралство.