Игрите на Вор

Грегор изправи глава.

— И ти самият си в навалицата, знаеш това.

— С това тяло? — изсумтя Майлс. — Трябва… наистина да мразят някого, за да обявят мен. При това положение ще е крайно време да избягам от къщи. Бързо и надалече. Направи ми една услуга. Ожени се, улегни и си направи шест малки ворбарчета. Но наистина бързо.

— Е, това е идея — Грегор изглеждаше дори още по-потиснат. — Бягството от къщи. Чудя се, колко ли надалече ще стигна, преди Илиян да ме настигне?

И двамата неволно погледнаха нагоре, въпреки че Майлс не беше сигурен къде са разположени микрофоните.

— По-добре се моли да те настигне Илиян, преди да те е настигнал някой друг.

„Господи, този разговор започваше да му опротивява.“

— Не знам. Нямаше ли един император в Китай, който свършил дните си, размахвайки метла някъде си? И хиляди по-дребни емигранти — графини, които въртели ресторантчета. Бягството е възможно.

— От това да бъдеш Вор? Прилича повече на… опит да избягаш от сянката си. — Сигурно щеше да има моменти в тъмното, когато успехът ще изглежда постигнат, но после… Майлс поклати глава и провери торбичката, в която имаше още нещо. — А, донесъл си „Тактикът“. — Изобщо не му се играеше. Тази игра го отегчаваше откакто навърши четиринайсет, но всичко беше по-добро от това. Той извади играта и я сложи между двамата. Имаше решително бодряшко изражение. — Връща ни в миналото. — Ужасна мисъл.

Грегор се размърда и направи началния ход. Преструваше се на заинтригуван, за да поразвлече Майлс, който от своя страна симулираше интерес, за да ободри Грегор… Майлс се разсея и в първата част би Грегор прекалено бързо, след това отдели повече внимание на играта. Във втората част поддържаше лека преднина и беше възнаграден от разгорелия се истински интерес — благословени да са завеяните, и Грегор. Отвориха и втората бутилка. Майлс започна да го хваща. Езикът му надебеля. Чувстваше се сънлив и оглупял. Остави Грегор почти да спечели следващата част.

— Май не съм те бил на тази игра, откакто бяхме на четиринайсет — въздъхна Грегор, като прикри тайното си задоволство от малката разлика в последната част. — Трябва да си офицер, по дяволите!

— Татко казва, че тази не е от най-добрите военни игри. Нямало достатъчно случайни фактори и неконтролируеми изненади, за да наподобява действителността. На мен така ми харесват. — Играта действаше почти успокоително — рутинна логика, проверки и контрапроверки, многократни еднотипни ходове и, разбира се, винаги обективна цел.

— Би трябвало да знаеш — вдигна очи Грегор, — все още не разбирам защо те изпратиха на остров Кирил. Вече си командвал истински космически флот, дори и да са били само шайка мръсни наемници.

— Шшт! Този епизод официално не съществува във военното ми досие. За щастие. Нямаше да очарова началниците ми. Аз съм командвал. Не съм се подчинявал. Както и да е, наемниците Дендарии ги бях поставил не толкова под своя команда, колкото под хипноза. Без капитан Тънг, който реши да подкрепи моите претенции за своя собствена изгода, всичко щеше да завърши по много по-неприятен начин. И много по-скоро.

— Винаги съм смятал, че Илиян ще направи нещо повече с тях — каза Грегор. — Макар и по невнимание, ти тайно постави цяла една военна организация в служба на Бариар.

— Да. Без дори самите те да го съзнават. Виж, това е тайна. Хайде сега. Да ги назначат в отдела на Илиян беше правна илюзия. Всички го знаеха. — А нямаше ли и неговото собствено назначение в този отдел да се окаже една правна илюзия? — Илиян е твърде предпазлив, за да се остави да го увлекат в междугалактически военни приключения като хоби. Боя се, че основният му интерес към наемниците Дендарии се изразява в това да ги държи колкото е възможно по-надалече от Бариар. Наемниците процъфтяват от онова, което останалите хора наричат хаос. Освен това и мащабите им са странни: по-малко от дузина кораби, три или четири хиляди души персонал — далече от твоите основни операционни единици — невидимите екипи от по шест души. Въпреки че могат да се сражават и по този начин и все пак са малобройни, за да се справят с планетарни ситуации. Базирани са в космоса, без сухопътни войски. Блокирането на космическите преходи беше техният специалитет. Сигурност, лека екипировка. В повечето случай тероризират невъоръжени цивилни. Точно така и аз попаднах на тях, когато товарната ни совалка беше спряна от тяхна блокада. А терорът отиде твърде далече. Избягвам да мисля за рисковете, които поех. Въпреки че често съм се питал дали ако знаех това, което знам сега, бих могъл да… — Майлс замълча и поклати глава. — Или може би е като при височините. По-добре да не гледаш надолу. Вцепеняваш се и после падаш.

Майлс се боеше от височини.

— Как ще го сравниш с база „Лазковски“? Имам предвид като военен опит? — Грегор беше вглъбен в себе си.

— О, определено има някои общи неща — призна Майлс. — И двете представляваха работа, за която не бях подготвен, и в двете се криеше фатален риск, и от двете се измъкнах на косъм. И с някои загуби. Епизодът с наемниците беше… по-лош. Загубих сержант Ботари. В известен смисъл загубих Елена. В Лагера на вечния скреж поне успях да не загубя никого.

— Може би ставаш по-добър — предположи Грегор.

Майлс поклати глава и отпи. Трябваше да пусне някаква музика. Плътната тишина в стаята стана потискаща, когато разговорът замря. По всяка вероятност таванът не беше оборудван с хидравлични устройства, така че да се спусне и да го смаже в съня му. Сигурността разполагаше с по-чисти начини за разправа с непокорните си затворници. Само му се струваше, че се снижава към него. „Е, нали съм нисък. Може пък да ме пропусне.“

— Предполагам, че би било… нередно — започна той колебливо, — ако те помоля да се опиташ да ме измъкнеш оттук. Винаги ми е било трудно да моля за имперското благоволение. Прилича на измама или нещо такова.

— Какво, нима молиш един затворник на ИмпСи да спаси друг? — лешниковите очи на Грегор излъчваха ирония. — И за мен е трудно да пристъпвам ограниченията на своя безусловен Имперски закон. Баща ти и Илиян ми висят на врата като два оглавника — той събра ръце и илюстрира думите си.

Тази стая им действа на подсъзнанието, реши Майлс. Грегор също чувстваше ефекта от нея.

— Бих ти помогнал, ако можех — добави Грегор извинително, — но Илиян съвършено ясно ми даде да разбера, че не иска да се появяваш на хоризонта. Във всеки случай, поне за известно време.

— Време — Майлс преглътна последното си вино и реши, че ще е по-добре да не си налива повече. — Колко време? По дяволите! Ако скоро не започна да върша нещо, ще бъда първият документиран случай на спонтанно самозапалване на човек. — Той показа среден пръст на тавана. — Не искам… няма нужда дори да напускам сградата, но могат поне да ми дадат някаква работа. Писар, портиер… Страхотен каналджия съм. Каквато и да е. Татко говори с Илиян да ме назначи в Сигурността — като единствения отдел, в който биха ме взели — трябва да е имал предвид нещо повече от т-та-талисман — наля си отново и отпи, за да спре пороя на думите. Беше казал прекалено много. Проклето вино. Проклето вино.

Грегор, който беше построил малка куличка от чиповете на „Тактикът“, я прекатури с пръст.

— О, талисман не е лоша работа. Ако можеш да я получиш. — бавно разбъркваше купчинката. — Ще видя какво мога да направя. Нищо не обещавам.

Майлс не знаеше дали заради императора, дали заради микрофоните или заради магнетофонните ролки, които вече се въртяха (и бавно смилаха информацията), но след два дни той се оказа назначен като административен помощник на командващия охраната на сградата. Канцеларска работа — съставяне на разписания, ведомости за заплати, осъвременяване на файлове. През първата седмица, докато се обучаваше, работата беше интересна, след това — затъпяваща. Към края на месеца еднообразието и досадата започнаха да му играят по нервите. Лоялен ли беше, или просто беше глупав? Сега Майлс разбра, че часовите също трябваше да стоят по цял ден в затвора. Разбира се, като часови, едно от задълженията му сега беше да се пази да не излезе. По дяволите Илиян! Хитър беше. Никой друг не би могъл да го задържи, ако се реши на бягство. Веднъж намери прозорец и погледна навън. Валеше лапавица.