Игрите на Вор
Игрите на Вор читать книгу онлайн
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Майлс, който си мислеше, че в момента е напълно способен на убийство за един приличен сън, успя само да свие рамене. Може би ще успее да убеди Илиян по-скоро да го остави в тази приятна тиха килия.
Граф Воркосиган се беше умълчал. В умислените му очи започваше да се разгаря особен плам. Илиян също забеляза изражението му и спря.
— Саймън — обърна се към него графа, — няма съмнение, че ИмпСи ще трябва да продължи да наблюдава Майлс. — За негово добро, както и за мое.
— И за доброто на императора — строго допълни Илиян. — Също и за доброто на Бариар. И на невинните зрители.
— Но какъв по-добър, по-непосредствен и ефикасен начин за наблюдението му може да има за Сигурността от това той да е назначен в Имперска сигурност?
— Какво? — извикаха в един глас Илиян и Майлс и двамата с еднакво ужасен тон. — Не говориш сериозно — продължи Илиян.
— Сигурността никога не е била измежду първите десет в избора ми.
— Не става въпрос за избор, Майлс. Това е дарба. Доколкото си спомням, по едно време майор Сесил ми спомена за нея, но ти не я включи в избора си.
Не беше включвал и арктически метеоролог в своя избор, припомни си Майлс.
— Първият път го каза добре — каза Илиян, — сега няма командир в Службите, който да го иска. Аз не правя изключение.
— Честно казано, няма такъв, на когото бих могъл да се осланям за това. С изключение на теб. Винаги — за миг граф Воркосиган се усмихна особено — съм се осланял на теб, Саймън.
Илиян изглеждаше леко зашеметен, като гениален тактик, когото са надхитрили.
— Удачно е в няколко отношения — продължи граф Воркосиган със същия мек и убедителен глас, — можем да пуснем слух, че е неофициално вътрешно изгнание. Позорно понижение. Това ще спечели на моя страна политическите ми противници, които иначе биха се опитали да извлекат полза от тази бъркотия. Освен това ще смекчи впечатлението, че сме склонни да опрощаваме провинение във военен метеж. Нещо, което никоя военна служба не може да си позволи.
— Истинско заточение — каза Майлс, — дори и да е неофициално и вътрешно.
— О, да — меко се съгласи граф Воркосиган, — но ъ-ъ… не и истински позор.
— Може ли да му се вярва? — със съмнение попита Илиян.
— Явно — усмивката на графа проблясна като острие на нож. — Сигурността може да използва неговите дарби. Сигурността има нужда от тях повече от който и да е друг отдел.
— Да вижда очевидното?
— И по-малко очевидното. Животът на императора може да бъде поверен на много офицери. На доста по-малко може да бъде поверена неговата чест.
Илиян неохотно направи неопределен жест на примирение. Този път граф Воркосиган благоразумно не се опита да измъкне по-голям ентусиазъм от шефа на Сигурността, а се обърна към Майлс и каза:
— Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от лечебница.
— Имам нужда от легло.
— Какво ще кажеш за легло в лечебницата?
Майлс се покашля и премигна, за да проясни премрежения си поглед.
— Да, ще свърши работа.
— Ела, ще ти намерим едно.
Той се изправи, подпря се на ръката на баща си и тръгна, олюлявайки се, навън. Краката му шляпаха в найлоновите превръзки.
— Е, младши лейтенант Воркосиган, ако се абстрахираме от всичко това, как беше остров Кирил? — поинтересува се графът. — Както отбеляза майка ти, не се обаждаше често вкъщи.
— Бях зает, тате. Климатът беше жесток, теренът убийствен, една трета от населението на острова, включително и прекият ми началник — мъртво пияни през по-голямата част от времето. На повече от петстотин километра във всички посоки нямаше жена, а командващият базата бе психопат със садистични наклонности. Ако се абстрахираме от всичко това, беше прекрасно.
— Като те слушам, като че ли островът не се е променил ни най-малко през последните двайсет и пет години.
— Ти си бил там! — погледна го Майлс. — И въпреки това позволи да бъда изпратен и аз?
— Командвах база „Лазковски“ пет месеца. Докато чаках назначението си като капитан на „Генерал Воркрафт“. Период на, така да се каже, политически еклипс 4 в кариерата ми.
„Така да се каже!“
— Как ти се стори?
— Не си спомням много. Бях пиян през по-голямата част от времето. Всеки си намира свой собствен начин да се справи с Лагера на вечния скреж. Мога да кажа, че ти се справи доста по-добре от мен.
— Намирам начина, по който сте го преживели, за… окуражителен, сър.
— Точно заради това го споменах. Не е нещо, с което може да се похвали човек.
Майлс вдигна очи към баща си.
— Правилно… правилно ли постъпих, сър? Снощи?
— Да — простичко отговори графът. — Правилно. Може би не по най-добрият начин. Правилният избор никога не е само един. След три дни може да се сетиш и за по-умна тактика, но тогава е трябвало да реагираш бързо. Опитвам се да не поставям на обсъждане решенията на бойните командири.
За пръв път, откакто беше напуснал остров Кирил, Майлс спокойно си пое дъх с наболяващите го гърди.
Майлс реши, че баща му ще го отведе до големия комплекс на известната имперска военна болница, на няколко километра път през града, но те откриха лечебница по-близко — три етажа по-надолу в сградата на Главния щаб на ИмпСи. Лечебницата беше малка, но напълно оборудвана, с два кабинета, самостоятелни стаи, килии за затворниците и свидетелите под охрана, които постъпваха на лечение, хирургия и затворена врата със смразяващата табелка: „химическа лаборатория за разпити“. Илиян сигурно се беше обадил предварително, защото фелдшерът се въртеше загрижен в очакване. Не след дълго пристигна малко задъхан и един военен лекар от Сигурността. Преди да се обърне към Майлс, той оправи униформата си и уставно отдаде чест на граф Воркосиган.
Майлс си помисли, че лекарят е свикнал повече да изнервя хората, отколкото да бъде изнервян от тях и сега смяната на ролите го караше да се чувства неудобно. Дали около баща му не се носеше някаква аура на древна сила след всичките тези години? Властта, историята? Някаква божествена сила, която караше могъщите да припълзяват като сплашени псета? Майлс можеше да усети излъчващата се топлина съвършено ясно и все пак като че ли не му действаше по същия начин.
Аклиматизация, може би. Бившият лорд регент беше човекът, който имаше навика да се оттегля за двучасова почивка на обяд и да изчезва в резиденцията си, независимо дали всичко е спокойно, или са насред криза на ръба на войната. Съдържанието, с което бяха изпълнени тези часове, беше познато единствено на Майлс: големият мъж в зелена униформа изгълтваше сандвича си за пет минутки, а след това прекарваше следващия час и половина на пода със сина си, който не можеше да ходи. Как играеше с него, как му говореше, как му четеше на глас. Понякога, когато Майлс се затваряше в истеричното си упорство, съпротивлявайки се на някоя нова болезнена физическа терапия и хвърляше майка си и дори сержант Ботари в ужас, баща му беше единственият, който запазваше достатъчно твърдост, за да настоява за агонията на онези десет допълнителни опъвания на краката, за учтивото подчиняване на хипоспрея, за още една операция, за ледените кристали, които обгаряха вените му. „Ти си Вор. Не трябва да плашиш васалите си с тази демонстрация на страх, лорд Майлс.“ Острата миризма на лечебницата, напрегнатият лекар отприщиха потока на спомените. „Нищо чудно, помисли си Майлс, че Метцов не беше успял да го уплаши достатъчно.“ Когато граф Воркосиган си тръгна, лечебницата напълно опустя.
Изглежда, през тази седмица в щаба на ИмпСи цареше затишие. С изключение на единици от персонала, които слизаха, за да си изпросят нещо за глава, простуда или махмурлук от отстъпчивия фелдшер, в лечебницата беше глухо. Една вечер двама техници трополиха около три часа из лабораторията по някаква спешна работа, след което бързо се измъкнаха навън. Докторът пресече зараждащата се пневмония на Майлс точно преди тя да се развие. Майлс размишляваше и очакваше края на шестдневната терапия с антибиотици. Кроеше планове за домашния си отпуск във Ворбар Султана, който му предстоеше със сигурност, когато лекарите го изпишат.