Градт и звездите

Докато стигнат в града, Хедрон разбра, че сериозно е изтървал положението и тактиката му на изчакване се е провалила напълно. За пръв път през живота си изпадаше в затруднение, без да се чувствува способен да го овладее. На мястото на първоначалния му неосъзнат страх бавно идваше по-дълбока, вече основателна тревога. Досега Хедрон почти не бе помислял за резултатите от действията си. Собственият интерес и лекото, но искрено съчувствие към Алвин му бяха достатъчни, за да извърши всичко дотук. Макар да окуражаваше и подпомагаше Алвин, той не бе вярвал, че наистина може да се случи нещо подобно.

Въпреки огромната пропаст на годините и опита помежду им, волята на Алвин винаги се оказваше по-силна от неговата. Сега бе твърде късно, за да стори нещо; Хедрон чувствуваше, че събитията го влачат към някаква кулминация, където не ще бъде в състояние да промени каквото и да било. Несправедливо бе след всичко това Алистра да го смята за злия съветник на Алвин и да го обвинява за станалото. Всъщност тя не беше отмъстителна, но сега се ядосваше и прехвърляше част от гнева си върху Хедрон. Никак нямаше да съжалява, ако с някоя своя постъпка му причинеше неприятности.

На широкия околовръстен път край парка двамата се разделиха в ледено мълчание. Хедрон гледаше как Алистра се губи в далечината и уморено се питаше какви ли планове зреят в ума и.

Сега можеше да бъде сигурен само в едно. Въпросът за скуката отпадаше от дневния ред за неопределено време.

Алистра започна да действува бързо и умно. Не си направи труда да търси Еристон и Етаниа — родителите на Алвин бяха чаровни нищожества, към които изпитваше лека привързаност, но не и уважение. Те само щяха да прахосат времето и в празни приказки, а после да направят точно същото, което направи Алистра.

Джесерак я изслуша без признаци на вълнение. Ако бе разтревожен или изненадан, той прикриваше чувствата си добре — толкова добре, че Алистра малко се разочарова. Тя мислеше, че никога преди не се е случвало нещо тъй важно и необикновено, а прозаичното поведение на Джесерак създаваше впечатлението, че е подценена. Когато разказът свърши, той дълго я разпитва и неясно намекна, че може и да е сбъркала. Имаше ли причини да се предполага, че Алвин наистина е напуснал града? Може просто да са си направили шега с нея — участието на Хедрон подкрепяше това предположение. Може би тъкмо сега Алвин и се присмиваше, скрит нейде в Диаспар.

Единствената полза от разговора с Джесерак бе обещанието му да направи справки и след един ден да я потърси. Междувременно тя не бивало да се плаши, а по-добре би било, ако не кажела никому за цялата история. Нямало нужда да се вдига тревога за произшествие, което навярно щяло да се разясни след няколко часа.

Алистра си тръгна разочарована. Би била много по-доволна, ако можеше да види действията му след като той остана сам.

Джесерак имаше приятели в Съвета, неведнъж през дългия си живот бе избиран в тази организация и някой ден можеше отново да му натрапят досадните задължения. Като се обади на трима от най-влиятелните си колеги, той предпазливо възбуди любопитството им. Добре разбираше, че като наставник на Алвин е изпаднал в деликатна ситуация и искаше да се застрахова на всяка цена. Засега колкото по-малко хора знаеха за станалото, толкова по-добре.

Незабавно решиха, че най-напред трябва да се свържат с Хедрон и да му поискат обяснение. Превъзходният план имаше само един недостатък. Хедрон го бе предвидил и не успяха да го открият никъде.

Съдбата на Алвин оставаше нерешена, но домакините бяха достатъчно деликатни, за да не му напомнят за това. Той можеше свободно да се разхожда из Еърли, малкото селце, ръководено от Серанис… макар че думата „ръководство“ бе твърде силна за нейното положение. Понякога Алвин мислеше, че тя е добродушен диктатор, но друг път му се струваше, че е лишена от всякаква власт. Досега не успяваше да разбере нищо за социалната система на Лис — тя бе или прекалено проста, или толкова сложна, че не схващаше всичките и елементи. Със сигурност откри само това, че Еърли е типичен пример за безбройните селца, на които е разделен Лис. Всъщност нямаше типични примери — мнозина уверяваха Алвин, че всяко село се стреми да бъде колкото се може по-различно от съседното. Всичко изглеждаше много заплетено.

Въпреки че не наброяваше и хиляда жители, малкото селце бе пълно с изненади. Едва ли имаше някоя област от живота, която да прилича на приетото в Диаспар. Различията обхващаха дори такива основни фактори като езика. Само децата използуваха гласовете си за общуване; възрастните говореха много рядко и Алвин постепенно реши, че го правят само пред него, за да не бъдат неучтиви. Странно и мъчително бе да се чувствува омотан в огромна мрежа от недоловими беззвучни думи, но след време Алвин привикна с това. Изненадваше го, че устната реч изобщо е оцеляла, след като бе изгубила смисъла си. По-късно Алвин откри, че хората от Лис са влюбени в песните и всички останали видове музика. Вероятно без песните те отдавна биха онемели.

Хората тук винаги бяха заети, увлечени от разнообразни задачи и проблеми, от които Алвин рядко разбираше нещо. А когато можеше да разбере какво вършат, голяма част от работата му се струваше съвсем излишна. Например харната — значителна част от нея се отглеждаше по полята, вместо да се синтезира от отдавна разработени схеми. Когато Алвин запита за това, търпеливо му обясниха, че хората от Лис обичат да гледат растящите кълнове, да провеждат сложни генетични експерименти и да създават все по-изтънчени вкусове и аромати. Еърли се славеше с плодовете си, но след като опита няколко подбрани екземпляра, Алвин реши, че те не са по-добри от ония, които би могъл да материализира в Диаспар, без да си мръдне пръста.

Отначало си задаваше въпроса дали жителите на Лис са забравили, или никога не са притежавали енергиите и машините, които досега бе смятал за нещо естествено и върху които се основаваше целият живот в Диаспар. Скоро откри, че не е така. Инструментите и знанията съществуваха, но се използуваха само при необходимост. Най-ярък пример за това даваше транспортната система, ако изобщо можеше да я нарече така. На кратки разстояния хората ходеха пеша и изглежда, това им доставяше удоволствие. Ако бързаха или имаха неголям товар, използуваха специално създадени за тази цел животни. Това бяха ниски шестокраки същества, много силни и кротки, но глупави. Състезателната порода беше по-друга. Нейните представители обикновена вървяха на четири крака, но когато наистина ускоряваха ход, стъпваха само върху мускулестите си задни крайници. За няколко часа те можеха да прекосят Лис от край до край, носейки пътника на гърба си в специално въртящо се кресло. За нищо на света Алвин не би рискувал да предприеме подобна езда, макар че сред младежите тя бе популярен спорт. Техните грижливо отглеждани бегачи бяха аристократите на животинския свят и отлично осъзнаваха това. Езикът им разполагаше с доста богат речников запас и Алвин често ги дочуваше да разговарят горделиво за отминали и бъдещи победи. Но опиташе ли се да прояви дружелюбие и да се включи в разговора, те се преструваха, че не разбират, ако продължаваше да им досажда — отскачаха настрани с изражение на накърнено достойнство.

Тия два вида животни бяха достатъчни за ежедневните нужди и доставяха на своите собственици повече удоволствия, отколкото всякакви механични приспособления. Но когато се изискваше изключителна бързина или трябваше да се пренасят тежки товари, машините бяха подръка и се използуваха без колебание.

Макар че животните на Лис представляваха истински нов свят, изпълнен с куриози и изненади, все пак Алвин най-много се прехласваше пред двете крайности на човешкото население. Най-младите и най-старите… и двете групи му изглеждаха еднакво странни и удивителни. Най-старият човек в Лис едва бе отминал второто си столетие, оставаха му още няколко години живот. Алвин знаеше, че когато той достигне тази възраст, тялото му почти няма да се е променило. А този старец, лишен от надеждата да получи компенсация във веригата от бъдещи животи, почти бе изчерпал физическите си сили. Имаше съвсем бяла коса, а лицето му се бе превърнало в плетеница от бръчки. През повечето време седеше на слънце или бавно се разхождаше из селото, обменяйки беззвучни поздрави с всеки срещнат. Доколкото Алвин можеше да разбере, той бе напълно доволен, не искаше нищо повече от живота и не скърбеше за идващия край.