Градт и звездите

Диаспар изненадал всички. Очаквало се той да последва съдбата на другите градове, но вместо това той успял да създаде стабилна култура, която може да оцелее до края на Земята. Не се възхищаваме от тая култура, но сме доволни, че от нея успяват да избягат онези, които пожелаят. По този път са минали много повече хора, отколкото предполагаш. Почти винаги те са били изключителни личности и всеки е донасял нещо ценно в Лис. Гласът затихна, затъмнението на сетивата изчезна и Алвин отново бе същият като преди. С учудване забеляза, че слънцето е потънало зад дърветата и небето на изток вече притъмнява. Отнейде долетя трептящ тежък звън от голяма камбана и бавно затихна, оставяйки във въздуха да тегнат загадки и предчувствия. Алвин леко потръпна — не от първото докосване на вечерния хлад, а просто от страхопочитание и изумление пред всичко, което бе узнал. Ставаше много късно, а той бе далеч от дома. Внезапно изпита нужда отново да види приятелите си, да се завърне сред познатите улици и хора на Диаспар.

— Трябва да се връщам — каза той. — Хедрон… родителите ми… те ще ме чакат.

Не казваше истината — Хедрон навярно щеше да се пита какво е станало с него, но поне доколкото бе известно на Алвин, никой друг не знаеше, че той е напуснал Диаспар. Сам не разбираше какво го подтикна към тази лека измама и се позасрами веднага след като изрече думите.

Серанис го гледаше замислено.

— Боя се, че не е толкова лесно — каза тя.

— Какво имаш предвид? — запита Алвин. — Няма ли да ме върне транспортната система?

Той все още не допускаше, че могат да го задържат в Лис против волята му, макар и това да му мина през ума.

За пръв път Серанис изглеждаше леко смутена.

— Ние разговаряхме за тебе — каза тя, без да обясни кои са тези „ние“, нито точно как са общували. — Ако се върнеш в Диаспар, целият град ще узнае за нас. Дори да обещаеш да не казваш нищо, не ще можеш да запазиш тайната.

— Защо ви е тази тайна? — запита Алвин. — Навярно и двата народа биха спечелили, ако се срещнат отново.

Серанис се намръщи.

— Ние не мислим така — отвърна тя. — Ако вратите се отворят, разни скучаещи личности и търсачи на силни усещания ще наводнят нашата страна. А при сегашното положение само най-добрите от вашите хора стигат дотук.

Този отговор излъчваше толкова силно скрито високомерие и се основаваше върху толкова грешни представи, че раздразнението на Алвин почти засенчи тревогата му.

— Не е така — решително заяви той. — Не вярвам да намерите в Диаспар някой, който може да напусне града, дори и да желае… дори и да знае, че има къде да отиде. Ако ми разрешите да се върна, всичко в Лис ще си остане постарому.

— Не решавам сама — обясни Серанис, — освен това подценяваш силата на разума, ако смяташ, че нищо не може да пречупи бариерите, които приковават твоя народ към града. Не искаме да те задържаме насила, но ако се върнеш в Диаспар, ще трябва да изтрием от паметта ти всички спомени за Лис. — Тя се поколеба за миг. — Никога до днес не ни се е налагало да го правим, всичките ти предшественици са идвали, за да останат завинаги тук.

Алвин не можеше да приеме този избор. Искаше да изследва Лис, да узнае всичките му тайни, да открие по какво се различава от неговия дом, но същевременно държеше да се върне в Диаспар, за да докаже на приятелите си, че не е бил наивен мечтател. Не можеше да разбере какво налагаше този стремеж към тайна, а дори и да разбереше, това не би променило поведението му.

Съзнаваше, че трябва да печели време или да убеди Серанис, че искането и е невъзможно.

— Хедрон знае къде съм — каза той. — Неговите спомени не можете да изтриете.

Серанис се усмихна. Усмивката бе приятна и при други обстоятелства би изглеждала дружелюбна. Но за пръв път Алвин усещаше, че зад нея се криеше огромна и неумолима сила.

— Ти ни подценяваш, Алвин — отвърна тя. — Всичко е много просто. За мен е по-лесно да стигна до Диаспар, отколкото да пресека Лис. И други са идвали преди теб. Някои от тях разкривали пред приятелите си къде отиват. Ала тези приятели ги забравяли и те изчезнали от историята на Диаспар.

Наистина наивно бе да не предвиди тази възможност — сега, след думите на Серанис, тя изглеждаше толкова ясна. Алвин се запита колко ли пъти през милионите години разделено съществуване на двете култури хора от Лис са прониквали в Диаспар, за да защитят ревниво пазената тайна. И се питаше още докъде стигаха духовните сили, които тези странни хора притежават и използуват без колебание.

Можеше ли да рискува да подготвя планове? Серанис бе обещала да не чете мислите му без разрешение, но той се чудеше дали нямаше обстоятелства, при които това обещание да се наруши.

— Не държите да реша веднага, нали? — запита той. — Не мога ли да разгледам вашия край, преди да направя избора си?

— Естествено — отвърна Серанис. — Можеш да стоиш тук колкото пожелаеш, а ако размислиш, винаги има начин да се върнеш в Диаспар. Но ако вземеш решението през близките дни, ще бъде много по-лесно. Ти не искаш приятелите ти да се тревожат, а колкото по-дълго трае отсъствието ти, толкова по-трудно ще е да направим необходимите корекции.

Алвин я разбираше, би искал само да знае какви са тези „корекции“. Навярно някой от Лис щеше да се свърже с Хедрон — без дори Шута да го усети — и да подправи спомените му. Изчезването на Алвин не можеше да се скрие, но откритата от него и Хедрон информация можеше да се унищожи. След векове името на Алвин щеше да се слее с имената на другите Единствени, изчезнали загадъчно и безследно, а после забравени.

Измъчваха го много въпроси, а не се доближаваше до отговора на нито един от тях. Имаше ли някакъв смисъл странната еднопосочна връзка между Лис и Диаспар, или бе просто историческа случайност? Кои и какви бяха Единствените и ако хората от Лис можеха да влязат в Диаспар, защо не бяха изтрили запаметяващите блокове, които криеха тайната на тяхното съществуване? Може би само на този въпрос можеше да отговори правдоподобно. Централният компютър изглеждаше твърде костелив орех, за да му се повлияе дори чрез най-съвършените телепатични системи.

Той остави въпросите за по-късно; някой ден, като узнаеше повече, имаше известна надежда да ги реши. Сега бе безсмислено да разсъждава, да гради пирамиди от догадки върху основи от невежество.

— Много добре — каза той неохотно, все още раздразнен от това неочаквано препятствие. — Щом позволяваш да разгледам вашата страна, давам обещание да ти отговоря веднага след като взема решение.

— Така да бъде — каза Серанис и този път усмивката не криеше заплаха. — Ние се гордеем с Лис и с удоволствие ще ти покажа как може да се живее без градове, А дотогава не се тревожи — твоите приятели няма да се вълнуват, че отсъствуваш. Ние ще се погрижим за това, та макар и само за твоя защита.

За пръв път в живота си Серанис даваше обещание, което нямаше да изпълни.

XI

Както и да се мъчеше, Алистра не изтръгна повече сведения от Хедрон. Шута бързо се опомни от първоначалното стъписване и от паниката, която го принуди да побегне към повърхността, когато се озова сам в дълбините под Гробницата. Освен това той се срамуваше от малодушието си и се питаше дали някога ще има куража да се върне в залата с подвижните пътища, при мрежата от тунели, които се пръскаха по целия свят. Макар да разбираше, че Алвин е нетърпелив, дори просто безразсъден, не вярваше младежът да попадне в опасно положение. Когато му дойде времето, щеше да се завърне. Хедрон бе сигурен в това. Е, почти сигурен, съмняваше се малко — тъкмо колкото да усети, че е необходима предпазливост. Разумно ще е, реши той, засега да казва колкото може по-малко и да представя цялата работа като поредна шега. За нещастие той не успя да прикрие чувствата си, когато Алистра го посрещна на повърхността. Тя безпогрешно позна страха в очите му и веднага го изтълкува като знак, че Алвин е в опасност. Всички уверения на Хедрон бяха напразни. Докато се връщаха заедно през парка, тя все повече и повече се разгневяваше. Отначало Алистра искаше да остане в Гробницата и да чака Алвин да се завърне от загадъчното си изчезване. Хедрон успя да я убеди, че това ще е чиста загуба на време и въздъхна с облекчение, когато тя го последва към града. Не бе изключено Алвин да се върне скоро, а Шута не желаеше някой друг да открие тайната на Ярлан Зей.