Гейтуей IV

И тъй, скачихме се. Включихме се към системите на Сбръчканата скала. Озовахме се вътре.

По-точно, намирахме се на ниво „Танго“, четирийсет и някой си док на уморения стар астероид, и в никакъв случай не бяхме сами. Купонът вече течеше. Повече от десетина души се бяха събрали, за да ни посрещнат. Хора като нас — издокарани с празнични шапчици, подрънкващи коктейли с ледени кубчета, развеселени, гръмогласни. (Имаше и няколко истински двойки от плът, но те щяха да узнаят за пристигането ни едва след безкрайно много милисекунди.)

— Джени! — извиках аз и я прегърнах.

— Сергей, голубчик! — обади се Еси и прегърна друг, и точно тогава, в първите милисекунди на посрещането, един неприятен глас произнесе:

— Здрасти, Бродхед.

Познавах този глас.

Знаех дори какво ще последва. Ама че обноски! Блясък, трясък, дим и ето ти го генерал Хулио Касата, който ме разглежда със зле прикритото презрение на военен към цивилната паплач, от другия край на просторното, лъскаво бюро, дето преди миг въобще го нямаше.

— Искам да говоря с теб.

— О, по дяволите — изстенах аз.

Генерал Хулио Касата ми е неприятен. Никога не съм го харесвал, защото доста често сме си стъпвали върху мазолите. Не става въпрос за симпатии или антипатии. Просто Касата винаги означава лоши новини. Генералът не обича „цивилни“ като мен да си пъхат гагата в неща, които той определя като „военни операции“, а хората-програми са му направо противни. Касата е не само войник, той е човек от плът и кръв.

Но не и този път. Беше изпратил двойник. Интересен факт сам по себе си, след като на всички е известно с какво нежелание телесните създават свои двойници.

Би трябвало да обърна повече внимание на този въпрос, само дето все още размишлявах върху всичко, което не харесвах у Хулио Касата. Обноските му например, които са отвратителни, както току-що бе демонстрирал. В гигабитовото пространство, обитавано от нас, безтелесните, съществува определена и общоприета етикеция. Вежливостта изисква да не изниквате без предупреждение в непосредствена близост до някой, с когото искате да се срещнете. По-добре първо „да почукате“ на „вратата“ и да изчакате да ви отвърнат „влез“. Освен това, недопустимо е да мъкнете със себе си обстановката, в която обитавате. Еси нарича подобно поведение с руската дума „некультурное“, което означава, че си е простотия. Точно каквото бих очаквал от типове като Хулио Касата, който бе нахлул без позволение в гигабитовото пространство и се разполагаше вътре, като че ли си е у дома. Изтегнат в креслото, с пура в уста и блестящи медали на гърдите, сякаш ни демонстрираше презрението си към нас.

Излишно е да споменавам, че можех без усилие да го изритам от тук и да продължа със заниманията си. Друг на мое място вероятно би постъпил точно така. Но не го направих. Не защото ме е страх или проявявам търпимост към грубияните, не. Друго е.

Не можех да си обясня какво е накарало Касата да преглътне горчивия хап от създаването на свой собствен двойник.

Това, което седеше пред нас, представляваше само компютърна симулация в гигабитовото пространство, също както Сгъваемата Еси не бе нищо повече от двойник на моята любима истинска Еси. Оригиналният Касата от плът без съмнение дъвчеше своята истинска пура на неколкостотин хиляди километра от тук, на повърхността на спътника на Обединената служба.

Веднага щом си дадох сметка за това, почувствах истинско съжаление към двойника. Ето защо, постарах се да преглътна отговора, който бях готов да изстрелям инстинктивно. Казах само:

— Какво, по дяволите, искаш от мен?

Грубияните обичат да се отнасят грубичко с тях. Генералът изпусна малко от парата, натрупана в изцъкления му, стоманен поглед. Дори се усмихна — сякаш бяхме стари приятели. Очите му се преместиха от мен към Еси, изникнала в непосредствена близост до генерала, за да види какво става, и той произнесе с поомекнал глас:

— Хайде стига, госпожо Бродхед, бива ли стари дружки да си говорят така?

— Много лош начин на разговор между стари дружки — потвърди навъсено Еси.

— Какво търсиш тук, Касата? — не се предавах аз.

— Ами, дойдох на купона. — Той се засмя — мазна, лъскава усмивка на човек, който рядко е весел. — Когато се върнахме от маневрите, повечето стари бивши проспектори си взеха отпуск, заради празненството. Та реших и аз да прескоча с тях. Искам да кажа — обясни той, сякаш Еси и аз се нуждаехме от подобни разяснения, — направих си двойник и го пратих в информационната банка на кораба, който потегляше към астероида.

— Маневри! — изсумтя Еси. — Маневри срещу кого? Когато някой от лошите си подаде шапката, смятате да гърмите с револвери и да превърнете малкия вмирисан пор в швейцарско сирене, бам-бам-бам?

— В наши дни на корабите имаме доста по-добри неща от револверите, госпожо Бродхед — отвърна Касата, но на мен вече ми беше писнало от празни приказки.

— Какво искаш? — попитах го направо.

Касата заряза усмивката и се върна към своето естествено гадно поведение.

— Нищо. Като казвам нищо, Бродхед, разбирам нищо. Искам да се разкараш.

Вече не си правеше труда да бъде любезен. Успях да запазя самообладание.

— Още не съм пристигнал…

— Грешиш! Не говоря за тук, а за проклетия ти Институт! За изследванията, които субсидираш. Едно в Ню Джърси и друго — в Де Мон. Първото е върху опознавателните сигнали на Убийците. Второто — върху ранната космология.

Твърденията му бяха съвършено верни и не ми оставаше друго, освен да кажа:

— Институтът „Бродхед“ има законното право да се занимава с подобни изследвания. Това бе причината за неговото създаване, а също и причината, поради която получих псевдоофициален статут от Обединената служба за наблюдение на Убийците. За да имам право да участвам в редовните сесии на съюза.

— Е, стари друже — произнесе със злорада усмивка Касата, — тук вече грешиш. Ти нямаш право, а привилегия. Понякога. Привилегията не е право, моля те да не смесваш тези две понятия. Ние не желаем да ни се пречкаш в краката.

Има моменти, в които наистина мразя тези типове.

— Виж какво. Касата… — подех аз, но Еси ме спря, преди да съм набрал скорост.

— Момчета, момчета! Не можете ли да го отложите за друг път? Дошли сте на купон, а не да си мерите силите.

Касата се поколеба, имаше леко объркан вид. След това кимна замислено.

— Правилно, госпожо Бродхед. Идеята си я бива. Работата може да почака. И без това ще изпращам доклада едва след пет-шест „телесни“ часа. — Той се извърна към мен. — Не напускай Скалата.

След това изчезна.

Двамата с Еси се спогледахме.

— Некультурньй — произнесе тя и сбърчи нос, сякаш все още усещаше миризмата от пурата му.

Аз отвърнах с нещо далеч по-нецензурно, което я накара да ме прегърне през рамо.

— Робин, този човек е свиня. Забрави го, ясно? Няма да му позволиш да те направи отново мрачен й тъжен, нали? Моля те!

— Никакъв шанс! — произнесох решително. — Време е да купонясваме! Да видим кой пръв ще стигне „Синият ад“!

Купонът наистина си го биваше. Действително, в началото Еси бе изразила някакво съмнение, което аз не споделих. Просто не вярвах, че го мисли сериозно. Еси никога не е била проспектор, докато всяко живо човешко същество знаеше причината купонът да бъде вдигнат.

Целта му бе да отпразнува стогодишнината от откриването на астероида Гейтуей и не ми е известно да има по-велико събитие в цялата човешка история.

Две са причините изборът да падне върху Сбръчканата скала. Първата — че от доста време астероидът бе превърнат в напълно обитаем старчески дом. Идеален е за гериатрични 2 случаи. Няма по-добро място от Сбръчканата скала, когато лечението на атеросклерозата задълбочи остеопорозата, или когато противораковите фагоцити предизвикат Мениеров синдром или Алцхаймер. На изтощените сърца не им се налага да се борят със земното притегляне. Старите кокали понасят далеч по-безболезнено теглото на увисналата по тях плът. Максималната гравитация не надхвърля и един процент от земната. Старчоците могат да подскачат, дори да се премятат през глава. Не съществува опасност да ги блъсне прелитаща кола, защото тук няма и коли. Не че не ги дебне смъртта, тя е навсякъде из вселената, но тук, на Сбръчканата скала, разполагаме с най-добрите (и най-често използваните) системи за съхраняване на личността. И когато износената черупка премине и последната граница за възстановяване, умиращият се предава доброволно в ръцете на хората от „Отвъдното е тук“ и следващото, което открива, е, че може да вижда с кристална яснота обкръжаващия го свят, да чува и най-неуловимия шум, да учи бързо и да не забравя нищо. Направо прероден — при това без кървищата и мъките на своето първо раждане! Един живот много по-добър и по-съвършен във всички аспекти на битието.