Гейтуей IV

Макар че кугелблицът не е нещо, над което трябва да се присмивате. Кугелблицът е мястото, където живеят Враговете — съществата, които хичиянците наричали Убийците. Изборът на името не може да се нарече случаен. Нищо, свързано с Враговете, не може да предизвиква дори лека усмивка на устните на който и да било хичиянец. Хичиянците нямат навика да се надсмиват над опасностите. Предпочитат да бягат от тях.

Това била поредната съществена разлика между Кихльо и Харолд. Но имало още една и причината за нея се наричала Онико.

Онико Бейкин била една от новодошлите. Контингентът от новопристигнали наброявал двайсет и двама човеци и нито един хичиянец. Четири от тях били деца. Едно от децата попаднало в училището на Кихльо. Онико.

Когато се появила за първия си учебен ден, останалите деца се скупчили около нея.

— Но ти си човек. Защо носиш хичиянски пашкул? — попитали я те.

— Всички ги носим — обяснила Онико. След това им изшъткала да пазят тишина.

Онико действително била човек. Освен това била от женски пол и приблизително на възрастта на Кихльо. Кожата й била с бледомаслинен оттенък. Имала черни монголоидни очи, черна, права и лъскава коса и Кихльо със задоволство установил, че съгласно изброените белези тя принадлежи към една от подрасите на човешкия род, определяна като „ориенталска“. Въпреки това говорела правилен английски, а за негова изненада, също така правилен хичиянски. Повечето от хората познавали сравнително добре хичиянския правоговор, но Онико била първата — поне за Кихльо — която се оправяла еднакво добре както с езика на Делото, така и с езика на Чувствата.

Но дори това не намалило изумлението му от факта, че едно човешко дете може да носи пашкул.

Първия час имали ритмика и на Онико се паднало да му бъде партньор по време на упражненията по разтягане и свиване. Така Кихльо получил възможност да я огледа отблизо. Макар все още да смятал, че плътта й е в потискащо изобилие и тялото й е прекалено масивно, той харесал сладкия мирис на нейния дъх и нежния начин, по който произнасяла името му — не Сънливко, нито дори Кихльо, а Стернутатор, на чист хичиянски език. Дори бил малко разочарован, когато училищният наставник прекратил преждевременно заниманията им, защото му се искало да я опознае по-отблизо.

Същата вечер вкъщи направил опит да узнае от баща си защо човеците биха носили хичиянски пашкул, който на техния език наричали „капсула“.

— Много просто, Любопитко — отвърнал с уморен глас Бремстранхлунг. — Те са невъзвращенци.

Причината, поради която Бремстранхлунг се чувствал уморен, била, че давал двойни дежурства. Това правели и всички наблюдатели. Дните, през които продоволственият кораб стоял на док в Колелото, се смятали за особено напрегнати, тъй като неминуемо били свързани със значителна суматоха на станцията. Наблюдателите оставали на постоянен пост край „кушетките“ до момента на старта на кораба, след което на Колелото настъпвало обичайното спокойствие. Ето защо зад гърба си Бремстранхлунг имал една особено дълга смяна.

— Невъзвращенци — продължил с обясненията той — е група от човешки същества, които пътуват с хичиянски кораб само в една посока. Все пак — посъветвал го той, — обърни се към майка си за по-подробна информация. Тя е разговаряла с екипажа на кораба.

— Нещастниците все още бяха в шок — заговорила Фемтоуейв, имайки пред вид хичиянския екипаж. — Потеглили от ядрото към Земята, натоварени със специалисти и материали, спрели там, взели нов товар — този път за нас — спрели на още едно място по пътя си, да приберат невъзвращенците — представяш ли си каква бъркотия?

— Точно така — кимнал Бремстранхлунг. — Та, когато хората стигнат крайната цел на своето пътуване, те вече не могат да се върнат. Трябва да останат там завинаги.

— Ако беше завинаги — поправила го с усмивка Фемтоуйв, — нямаше сега да са тук, Бреми.

— Знаеш какво имам предвид. Както и да е, Стернутатор, тази малобройна група се оказала с особено богата чувствителност. — Говорел за една специфична способност, необходима при използване на „кушетките на сънищата“. С нейна помощ се улавят признаците на разумност по време на „прослушването“, а Бремстранхлунг бил един от най-чувствителните специалисти в тази област. Тъкмо по тази причина го бяха пратили на Колелото.

— Онико ще работи ли на „кушетките“? — попитал Кихльо.

— Разбира се, че не! Поне не и преди да порасне. Сам знаеш, не е важно само да умееш да долавяш определени емпатични колебания. Немалко особено надарени деца са в състояние да го правят. Далеч по-важно е да съумееш да се въздържаш от излъчване на собствените си чувства.

— Да, така е — потвърдила майка му и този път я нямало доскорошната усмивка.

— Що се отнася до това дали новото дете е надарено с изострена чувствителност — продължил баща му, — засега няма начин да го знаем със сигурност. Ще го подложим на тестове. Нищо чудно да е наследствено, както нерядко става в подобни случаи.

— Това означава ли, че и аз ще работя с „кушетка на сънищата“, когато порасна? — попитал Кихльо.

— Все още не знаем — отговорил баща му. Помислил малко и добавил: — Също както не знаем дали по това време Колелото още ще е тук…

— Бремстранхлунг! — прекъснала го жена му. — Не бива да се шегуваш с подобни неща!

Бремстранхлунг кимнал, без да добави нито думичка.

Очевидно бил твърде уморен. Сигурно по тази причина той изобщо не се шегувал.

Когато се появила в техния клас, Онико била представена от наставника.

— Онико — обяснил им той — е родена и израснала в Завод за храна и по тази причина не е имала много възможности да опознае света. Ето защо бих искал да ви помоля да й помогнете.

Кихльо бил първи сред желаещите. Не че имал много възможности. Другите деца също горели от любопитство да узнаят колкото се може повече за живота на новодошлата и тъй като били човеци, това им давало нужното предимство.

Кихльо забелязал подсъзнателно, че училищният наставник — който обикновено се появявал пред тях във формата на възрастна жена с благородна осанка и посребрени коси, облечена в дълга рокля — също обичал да се навърта около Онико. Нямал възможност да следи развоя на отношенията им, тъй като непрестанно ги затрупвали с различни сложни задачи. Естествено, най-трудни от всичко се оказали задачите по земна математика и особено тази глупава десетична система на броене! Нямало нищо по-тъпо за всяко хичиянско дете, привикнало едва ли не по рождение към стройната 53-броична хичиянска система. Най-сетне наставникът обявил с ведър глас, че е време за физическа подготовка и децата наскачали с радостни викове. Едва тогава Кихльо открил защо той обръща специално внимание на Онико.

Съучениците му вече тичали към гимнастическия салон, когато забелязал, че Онико все още седи на мястото си.

Физическите упражнения са задължителни за всички обитатели на Колелото. Причината за това е по-малката гравитация, която води до бърза мускулна атрофия с всички произтичащи от това последствия. Ето защо било разпоредено да се извършват клякания, лицеви опори и други натоварвания поне по двайсет пъти дневно. От друга страна, питали се учениците, защо са им мускули, ако останат за цял живот на Колелото?

Но никой не оставал на Колелото за цял живот. А веднъж завърнат ли се на планета с нормална гравитация, щели да съжаляват за всеки пропуснат миг тренировка.

Като истински хичиянец, Кихльо бил далеч по-стриктен от останалите в своята подготовка. Ето защо свършил пръв и веднага се огледал. Когато открил, че Онико не е в салона, надникнал в класната стая. Ето къде била. Момичето било привързано към сложна система от метални плоскости, които следвали извивките на нейното тяло. Екзоскелет!

— О! — възкликнал Кихльо. — Аклиматизираш се към гравитацията, така ли?

Онико отворила очи и го погледнала равнодушно, без да отвръща. Макар да не познавал добре промените в човешките лица, Кихльо виждал, че нейното е напрегнато, а дъхът й излизал на пресекулки. На челото й избили едри капки пот.