Гейтуей IV

— Хубаво е, че го правиш — продължил той, но изведнъж си спомнил, че трябва да проявява тактичност. — Да не ти преча с нещо?

Вместо да отговори, момичето започнало да се гърчи и извива по крайно необичаен начин.

— Не — простенала тя.

Кихльо пристъпил от крак на крак нерешително. Едва сега си дал сметка, че това, което Онико прави, не са упражнения. В една от вените на ръката й била поставена игла, през която в кръвоносната й система навлизала с равномерно темпо жълтеникава течност. Тя проследила погледа му и с мъка успяла да прошепне:

— Това е рекалцификат. За подсилване на костите.

— Ами, да, разбира се — закимал радостно Кихльо. — Вероятно там, откъдето идваш, гравитацията е била още по-слаба? — Той помислил малко и добавил: — Не си готова за истински натоварвания, Онико, нали?

— Не съм — съгласила се задъхано девойката. — Но ще бъда!

Когато започнала следващата полуваканция, Кихльо и Харолд решили да посетят кокосовата горичка. Тъкмо когато излизали от двора на училището, те се сблъскали с Онико и завладян от необяснимо вдъхновение, Кихльо й предложил да тръгне с тях.

Харолд изсумтял нещо недоволно, но Кихльо не му обърнал внимание. Онико прехапала устни, докато обмисляла поканата. Приличала досущ на някой възрастен, когато отвърнала:

— Да, благодаря ти много. Ще ми бъде приятно.

— Да, бе — вметнал Харолд. — А какво ще кажеш за обяда? Нося само за себе си.

— Аз вече обядвах — рекло момичето. — И без това смятах да се поразходя из Колелото. Но с вас ще ми е по-интересно.

— Интересно! — повторил насмешливо Харолд. — Виж какво, хлапе, това място не е просто интересно. То е най-важното нещо в цялата вселена! Единственото, на което дължи безопасността си човешката раса. И хичиянската също! — добавил той, след като размислил. — Искам да кажа, тук всички са на своя пост. Представяш ли си, какво може да се случи?

— И още как — отвърнала любезно Онико. — Зная добре, че е наш дълг да държим под постоянно наблюдение кугелблица. Всъщност, нали затова сме тук, или по-точно — нашите родители. — Тя огледала Харолд от главата до петите и добавила: — И двамата ми родители са наблюдатели. Чичо ми Таши също. Там, откъдето идвам, всички ги бива за тази работа. Като порасна, сигурно и аз ще стана такава.

Ако имало нещо, което Харолд не можел да понася, то било да го оглеждат по този презрителен начин, сякаш преценявали колко струва.

— Отиваме ли в кокосовата горичка? — попитал навъсено той. — Или цял ден ще приказваме празни приказки?

След което се завъртял и тръгнал решително. Съдейки по израза на лицето му, нямал нищо против, ако малката нахалничка със странния конус между краката си събере багажа и потегли в друга посока.

Но не познал.

В извитата геометрия на Колелото кокосовата горичка не била никак далеч от училището. На практика тя била разположена точно „над“ училището. Само на две преки от тях имало асансьор, който можел да ги отведе там, но децата от Колелото, привикнали към далеч по-слабото бреме на тукашната гравитация, предпочитали други средства за придвижване. Харолд блъснал една врата, зад която се показала вертикална шахта, по стените на която имало дръжки. Той се огледал, Кихльо кимнал окуражаващо на момичето, но тя все още се колебаела.

— Май не бих могла да се справя.

— Естествено — подсмихнал се Харолд, който вече се катерел.

— Никакъв проблем — успокоил я Кихльо. — Ще вземем асансьора — последното извикал нагоре в шахтата, без да чака отговора на Харолд.

Когато се озовали на горното ниво, Харолд вече ги очаквал, но бил все така намръщен.

— Божичко — възкликнал той, — щом не може да се справя с дръжките в шахтата, как очакваш да се катери по дърветата?

— Аз ще я кача — обещал Кихльо. — Ти върви напред.

Харолд отново се завъртял нафукано и тръгнал да избира най-подходящото дърво.

Катерел се с умението на истинска маймуна. До короната на кокосовото дърво обикновено има десетина метра, които не представляват особено затруднение за дете, израснало при слабата гравитация на Колелото. Харолд, естествено, спрял избора си на най-високото дърво, с най-много плодове, но Онико го разглеждала с нескрит страх.

— Стой настрани — посъветвал я Кихльо. — Да не хвърли някой орех.

— Нямам никакво намерение да хвърлям орехи! — извикал в отговор Харолд.

— И да те уцели, няма да боли — продължил да я успокоява Кихльо. — Така че…

— Ако смяташ, че съм чуплива като порцеланова ваза, лъжеш се — прекъснала го с наранено достойнство Онико. — Не се безпокой за мен. Качвай се нагоре. Аз ще те гледам.

Кихльо се озърнал и спрял поглед на едно по-ниско дърво, с далеч по-узрели, по негова преценка, плодове. Изкатерил се чевръсто, откъснал три кокосови ореха, спуснал се внимателно на земята и се приближил до нея.

— Но това не са кокосови орехи! — възкликнала изненадано тя. — Виждала съм ги на снимки. Те са кафяви, покрити с влакна и с твърда черупка.

— Тези са малко по-различни. Ето виж, трябва да счупиш черупката и да провериш дали сърцевината е сочна.

Тъй като Онико очевидно не знаела как да се справи, Кихльо й показал, а след това й подал ядката.

— Как се маха зелената ципа?

— Аз ще й покажа, Сънливко — намесил се Харолд, който също вече бил на земята. Той извадил джобното си ножче, отрязал с ловко движение основата на облата ядка и й я подал обратно. — Сега изпий съдържанието! Пий, пий, Вкусно е.

Момичето погледнало въпросително Кихльо и той й кимнал окуражаващо. Тя доближила колебливо отвора до устата си и отпила внимателно. След това се облизала и кимнала доволно.

— Наистина е много вкусно. Страхотно е! — След като привършила със сока, тя бръкнала в раницата си и извадила няколко малки пакетчета, увити в шарена хартия. Вътре имало кафяви на цвят кубчета, които според момичето били някакъв вид риба. Подканила ги да си вземат, но и двамата поклатили глави.

— Трябва да ги опитате — настоявала тя.

— Не, благодаря — въртял глава Кихльо. Харолд бил още по-нетактичен. Престорил се, че повръща.

— Но аз ядох от вашата храна. Имам предвид кокосовия орех. Наистина е вкусен, не се преструвам. — Тя отпила още една глътка. — Знаете ли, като порасна, ще се върна на Земята, ще си купя мой остров и ще го засадя с кокосови палми, за да се катеря на воля по тях.

Двете момчета облещили очи. Всеки от тях бил изненадан по различна причина. Харолд, защото бил дълбоко впечатлен от безгрижието, с което девойката обсъждала подобна възможност. Да си купи цял остров? Да се завърне на Земята? Трябва да е страшно богата, за да си позволи подобно нещо! Кихльо пък бил смаян от идеята да притежаваш собствено парче земя.

— Чувала съм, че съществуват подобни острови — продължила Онико. — Има например един, на име Таити, за който разказват, че бил невероятно красив. Или може би ще избера някой близо до японските острови, за да мога да навестявам често роднините си.

— Имаш роднини на Земята, така ли? — попитал Харолд и в гласа му внезапно се доловило уважение. Почти цялото му семейство произхождало от заселници на планетата Пегис. За него Земята не била нищо повече от една митична страна. — Аз пък мислех, че си се родила на хичиянска станция.

— Така е. Също и баща ми. Но бащата на моя баща, Арицуне Бейкин, се оженил в големия храм на Нара. След това отвел жена си на Гейтуей, за да дирят там щастието си. Защото неговият баща също бил проспектор, но пострадал при един инцидент и останал на астероида. Преди да умре, завещал спестените пари на сина си и двамата с баба ми решили да потеглят на рисковано пътешествие. Още с първия кораб се натъкнали на огромна хичиянска станция с осемнадесет големи звездолета. Нито един от тях не можел да излети, а техният собствен кораб не се подчинявал на управлението.

— Това става, за да не бъде разкрито местонахождението на станцията — обяснил малко смутено Кихльо. Чувствал се виновен заради своите предци.