Гейтуей IV

Разнесъл се мелодичен сигнал, показващ, че корабът се е появил в нормалния космос.

— Светлините! — обявил някой по високоговорителите, което не било заповед, а по-скоро проява на вежливост към присъстващата публика, тъй като и без това целият процес се контролирал и управлявал само от машини и специализирани програми.

Светлините във втори док угаснали. Също както и всички останали светлини, което можело да се види през прозрачната външна стена.

Но Кихльо не можел да откъсне очи от небето.

Нямало много за гледане. Не се виждали например никакви звезди. Единствените слънца, достатъчно ярки, за да бъдат наблюдавани от Колелото, били от собствената им галактика, но в момента не гледали към нея. Имало и много други галактики — стотици милиони само в посоката, в която гледали, но едва ли повече от десетина били доловими за невъоръженото око, а и те изглеждали като неясни, мъждукащи сияния.

И тогава, докато Колелото завършвало поредната си обиколка и в западния край на небосвода сиянията започнали да потъмняват, зрителите зашумели развълнувано.

Една бледа, безцветна светлинка, немощна като пламъче на свещ, се превърнала в ослепителен блясък и корабът пристигнал.

С вретеновидната си форма и дължина над 800 метра, продоволственият кораб поразявал въображението. Съдейки по контурите, това бил звездолет с оригинална хичиянска конструкция, а не някой от новите кораби, които отскоро строели хората. Кихльо бил завладян от чувство на гордост. Не че имал нещо против хората и техните звездолети, които най-често приличали на гигантски цилиндри или торпеда. Както и децата знаят, формата няма никакво значение в междузвездното пространство. Биха могли със същия ефект да наподобяват сфери, кубове или дори хризантеми — очертанията не са нищо повече от прищявка на конструкторите. Повечето от продоволствените кораби, които посещавали Колелото, били конструирани от хората и с човешки екипаж, а в последно време дори новоназначените служители били хуманоиди, с което броят на хичиянците на Колелото започнал бързо да се стопява.

Но хичиянски кораб означавал свежи попълнения, които да възстановят равновесието! Така поне си мислел Кихльо…

Не и този път.

Грамадното вретено се отпуснало в прегръдките на Колелото. С приближаването си то изравнило скоростта си с тази на станцията и направило широк завой, за да излезе на същата орбита, дори се завъртяло в синхрон с въртеливото движение на Колелото. Механичните ръце го прихванали. Шлюзовете се допрели. От долния край на звездолета се отделили подвижни кабели, които се скачили със скобите пред първи и трети док, така че продоволственият кораб се превърнал в неразделна част от цялостната конструкция. Същевременно във вътрешността на Колелото били извършени необходимите промени в разположението на баласта, за да се коригира влиянието на новоскачеаия съд. Харолд се олюлял, когато подът под краката му се разклатил. Кихльо подскочил и го сграбчил, но Харолд го отблъснал грубо.

— Грижи се за себе си, Сънливко — посъветвал го той.

Най-сетне операцията по скачването на кораба приключила и от търбуха му започнали да бликат съкровища.

Механичните носачи били първите, които преминали към действие — те изчезвали във входа на шлюза, за да се появят отново, натоварени с палети, сандъци с мебели, апаратура и машини. Не след дълго отвътре били извадени първите кашони с пресни плодове и тогава докът се изпълнил с примамливи ухания на праскови, портокали и ягоди.

— Ей, гледай само какви банани! — извикал Харолд като размахвал развълнувано ръце. — Де да можех още сега да си хапна един от тях!

— Не бива, преди да са пожълтели — отвърнал Кихльо, горд от познанията си за странните човешки храни. В отговор, естествено, получил злобен поглед.

— Зная. Исках да кажа, че едва се сдържам да не си отмъкна един още сега. А това там май са ягоди.

Кихльо се навел за консултация към пашкула си и след това кимнал.

— Да, Ягоди са. Уф, и на мен ми се доядоха.

— Ягоди… — шепнел замечтано Харолд. Много отдавна не бил опитвал вкуса им. Колелото отглеждало собствени хранителни култури, но сред тях нямало ягоди. Наистина не е никак трудно да се придаде ягодов вкус на храната — или какъвто и да било друг, защото храните „ЧОН“ се отличават с безкрайното си разнообразие. Но уханието, консистенцията и сочността на плода — ей това били направо непостижими неща. Нищо не можело да се сравни с неповторимото усещане от която и да било истинска храна. Момчетата се спуснали до един от конвейерите за храна, за да се насладят отблизо на невероятния букет от ухания. Тук, между конвейерната линия и стената, имало достатъчно място да се поберат, но твърде тясно, за да влезе възрастен.

— Виж, това там са малини — продължавал да сочи с пръст Харолд. — А след марулите идват и череши!

— Аз все пак бих предпочел да си хапна от ягодите! — държал на своето Кихльо и неочаквано механичният носач, който минавал по линията край тях, натоварен с кашон с надпис „ВНИМАВАЙ — ЧУПЛИВО!“, заковал на място, сякаш чул заповед. Сетне една от манипулаторните му ръце бръкнала в кашона, извадила отвътре пластмасов плик с ягоди, отново запечатала кашона и подала плика на Кихльо.

— Ей, благодаря ти! — извикал любезно Кихльо.

— Няма защо, Стернутатор — долетял отговорът на хичиянски и Кихльо подскочил.

— Виж ти! Познавам ли те?

— Аз бях твоят учител по тай-чи. Дай малко и на Харолд.

След това машината се обърнала и продължила по пътя си.

Първоначално Харолд я изпроводил с гневен поглед, но лицето му почти веднага се разведрило — кой би се поддал на ревност заради вниманието на някаква си обслужваща машина? Двете момчета си поделили ягодите и започнали лакомо да поглъщат сочните плодове, Възхищението им нямало граници.

— Всеки момент ще започнат да излизат хората — обявил Харолд, мляскайки доволно, но изведнъж забелязал, че Кихльо не яде. Погледът му бил втренчен в кораба.

Харолд се извърнал в същата посока. Пред вратата имало вече петнайсетина пасажери — възрастни и деца.

Новопристигналите винаги будят интерес, но не това била причината за любопитството, изписано на лицето на Кихльо. Всъщност след миг Харолд осъзнал, че не е само любопитство, но и изумление, страх и гняв. Така поне предполагал, защото всеки знае, че не е никак лесно да се разгадават израженията върху хичиянските лица. Във всеки случай за Харолд новодошлите изглеждали съвсем хуманоидни, като се изключи странният начин, по който ходели, но от това разстояние не можел да определи точно какво го смущава.

Харолд се загледал по-внимателно и забелязал нещо друго.

Колелото се било извъртяло още малко. Точно зад тъмния масив на звездолета, сред пустотата на междугалактичното пространство се виждал куп от мръсножълтеникави светлинни петна, заради които всъщност се поддържало постоянното наблюдение.

Да започнем с това, че светлината не била съвсем жълта. Спектроскопските изследвания показват, че над деветдесет процента от радиационната емисия на кугелблица е разположена във виолетовия край на оптическия спектър и отвъд него, но тези честоти са вредни са хичиянските очи. Ето защо прозрачната обвивка на Колелото била обработена по такъв начин, че да ги филтрира. Единствено жълтата светлина можела да преминава през филтъра.

Харолд се засмял доволно.

— Какво става, Сънливко? — запитал надменно той. — От кугелблица ли се изплаши?

Кихльо премигнал с големите си, розови, кръгли хичиянски очи.

— Да съм се уплашил от кугелблица? Не. За какво говориш?

— Ами, изглеждаш толкова смешно — обяснил Харолд.

— Не съм смешен. Направо съм побеснял. Виж това! — Кихльо размахал кльощавата си ръка към другия край на дока. — Това е хичиянски кораб! И тези, които слизат от него, носят пашкула на древните. Но това са човеци, разбираш ли?

Ако Харолд бил хичиянско, а не човешко дете, навярно щял да се разсмее на подмятането за кугелблица.