Првото правило на магьосника

По детски красивото й лице беше бяло.

— Толкова съжалявам, Дена — прошепна той.

— Ще си спомняш ли за мен?

— Ще сънувам кошмари през целия си живот отсега нататък.

Тя се усмихна по-широко.

— Радвам се. — Тя очевидно изпитваше истинска гордост. — Обичаш тази жена, Калан, нали?

Той смръщи чело.

— Откъде знаеш?

— Понякога, когато причинявам достатъчно болка на мъжете и те не знаят какво говорят, започват да крещят имената на майките си, на съпругите си. Ти крещеше името на жена, наречена Калан. Ще я избереш за своя другарка?

— Не мога — каза той, опитвайки се да преглътне буцата в гърлото си. — Тя е Изповедник. Силата й ще ме унищожи.

— Съжалявам. Това ти причинява болка?

Той бавно кимна.

— Повече от всяка болка, която ти ми причини.

— Добре — тъжно се усмихна Дена. — Радвам се, че онази, която обичаш, е в състояние да ти причини повече болка, отколкото аз ти причиних.

Ричард знаеше, че в изкривеното й съзнание това е нещо като утеха за него. Ричард знаеше, че понякога Дена му причиняваше болка, за да му покаже обичта си към него. В нейните очи, щом другата жена му причиняваше повече болка, значи тя го обича.

По лицето му се изтърколи сълза. Какво бяха направили с това бедно дете?

— Онази болка е по-различна. Нямаш равна на себе си в онова, което направи.

По бузата й се изтърколи сълза на гордост.

— Благодаря ти, любов моя — въздъхна тя. Тя свали Агиел от врата си и му го подаде с надежда.

— Ще носиш ли това, за да си спомняш за мен? Ако го носиш около врата си, няма да ти причинява болка, а щом го закачиш на веригата, ще те боли само ако го хванеш с ръка.

Ричард пое лицето й в бялата светлина.

— Това би било чест за мен, любов моя.

Той се наведе, оставяйки я да закачи Агиел около врата му, позволи й да го целуне по бузата.

— Как ще го направиш? — попита тя.

Той знаеше какво означава въпросът й. Преглътна буцата в гърлото си. Ръката му бавно се повдигна към дръжката на меча.

Бавно, той извади меча на истината. Той не иззвъня, както бе правил винаги досега.

Изсъска. Нажежено да бяло изсъскване.

Ричард не погледна, но знаеше, знаеше, че острието е бяло. Впи поглед във влажните й очи. Силата се надигна в него. Беше напълно спокоен. Целият гняв, цялата омраза, цялата злоба, си бяха отишли. Там, където някога беше чувствал всичко това, сега изпитваше единствено любов към това дете, този съд, в който някога бяха наливали само болка, това вместилище на жестокост, тази невинна, измъчена душа, обучена да прави онова, което ненавижда най-много от всичко на света: да причинява болка на другите. Съчувствието му го накара да изпита болка от мъката по нея; от любовта към нея.

— Дена — прошепна той. — Можеш просто да ме пуснеш да си вървя; няма нужда да правя това. Моля те. Пусни ме да си вървя. Не ме карай да го правя.

Тя вдигна брадичката си.

— Ако се опиташ да си тръгнеш, ще те спра с болката на магията и ще те накарам да съжаляваш, че си ми създал неприятности. Аз съм Морещица. Аз съм твоя господарка. Не мога да бъда нищо повече от онова, което съм. Ти не можеш да бъдеш нищо по-малко, любов моя.

Той кимна тъжно и насочи острието на меча между гърдите й, погледът му беше замъглен от сълзите в очите му и от бялата завеса наоколо.

Дена внимателно хвана острието и го мръдна на няколко инча встрани.

— Сърцето ми е тук, любов моя.

С насочен срещу нея меч той се наведе и нежно обгърна с лявата си ръка крехките й рамене. Докато я целуваше по бузата, силата беше изцяло под неговия контрол.

— Ричард — прошепна тя, — никога преди не съм имала другар като теб. Радвам се, че няма да имам друг след теб. Ти си много рядко срещан човек. Ти си единственият, откакто съм избрана, който е проявил загриженост, че и аз изпитвам болка, който е направил нещо, за да я облекчи. Благодаря ти за последната ни нощ, за това че ми показа какво е.

От очите му капеха сълзи. Той я притисна до себе си.

— Прости ми, моя любов.

Тя се усмихна.

— Всичко. Благодаря ти, че ме нарече „моя любов“. Хубаво е да го чуеш, изречено наистина, преди да посрещнеш смъртта. Извърти меча, за да си сигурен, че всичко е свършило. И, Ричард, моля те, вземи последния ми дъх! Както съм те учила! Искам последният ми дъх да остане в теб.

Замаян, той доближи устните си до нейните, целуна я и дори не усети кога задвижи дясната си ръка. Не усети никаква съпротива. Мечът мина през нея сякаш през дух. Усети как ръката му извива меча и пое последния й дъх.

Нежно я сложи на леглото, легна до нея и зарева неистово, без да спира да гали пребледнялото й лице.

Как само му се щеше да не го беше правил.

Четиридесет и четвърта глава

Беше вече нощ, когато Ричард напусна покоите на Дена. Коридорите бяха празни, виждаха се само мъждукащи светлинки. Движеше се в болезнено заслепление. Стъпките му отекваха в полираните каменни стени и подове, а той гледаше как собствената му сянка се върти около него, когато отминаваше факлите. Единственото му успокоение беше раницата, метната отново на гръб, и чувството, че напуска Народния дворец. Нямаше представа къде отива, знаеше само, че се маха оттук.

Болка от Агиел, опрян в кръста му, го накара да се закове на място, обливайки се цял в пот, докато се опитва безуспешно да си поеме дъх. По хълбоците и краката му се стрелнаха огнени тръпки.

— Отиваш ли някъде? — достигна до него нечий груб шепот.

Констанс.

Треперещата му ръка се опита да хване меча. Тя, без да сваля очи от него, му се изсмя в лицето. Представата, че магията на меча му може да попадне под неин контрол, че целият кошмар може да се повтори отначало, изплува в съзнанието му. Ръката му се дръпна от меча и се опита да задържи гнева на магията. Констанс го заобиколи и застана пред него, поставила ръка около кръста му, допряла Агиел до гърба му така, че краката му се парализираха. Беше облечена в червените си кожи.

— Е? Още не си готов да използваш магията си върху мен? Ще го направиш. Ще опиташ съвсем скоро; ще се опиташ да спасиш себе си чрез нея — усмихна се тя. — Спести си допълнителната болка, използвай я сега. Може би ще проявя милост към теб, ако го направиш веднага.

Ричард си помисли за всички дни, изпълнени с болка, причинени му от Дена, как тя го беше учила да я понася, за да може да му причинява още и още. Извика на помощ всичко научено. Овладя болката, като я блокира дотам, че да може да си поеме дълбоко дъх.

Плъзна лявата си ръка около Констанс и притисна тялото й плътно към своето. Сграбчи Агиел в юмрука си, Агиела на Дена, който висеше от врата му. Болката нахлу в ръката му. Той я понесе, преодоля я. Отлепи Констанс от земята, като я приплъзна по тялото си, при което тя изрева и се опита да натисне още по-силно със своя Агиел, но й липсваше опорна точка, освен това той бе извил ръката й така, че тя не можеше да я движи.

Когато вдигна изкривеното й лице на нивото на неговото, той притисна Агиела на Дена до гърдите й. Очите й се ококориха. Лицето й се отпусна. Ричард си спомни, че Дена беше направила същото с Кралица Милена. Ефектът върху Констанс се оказа същият. Тя потръпна и напрежението върху гърба му отслабна. Въпреки това все още го болеше, тъй като другият Агиел беше в ръката му.

Ричард стисна зъби срещу болката.

— Няма да те убия с меча. Ако го направя, това ще означава, че съм ти простил всичко. Никога няма да си позволя да ти простя предателството на приятел. Мога да ти простя онова, което причини на мен, но не и онова, което стори на приятелката си, на Дена. Това е единственото нещо, което никога няма да простя.

Констанс се гърчеше от болка.

— Моля те…

— Дадена дума… — озъби се той.

— Не… моля те… недей.

Ричард изви Агиела, както беше видял да прави Дена с Кралицата. Констанс подскочи, след което се отпусна в ръцете му. От ушите й потече кръв. Той остави безжизненото й тяло да се изсули на земята.