Првото правило на магьосника

Ричард не трябваше да се опитва да въздържи гнева си; такъв нямаше. Той се почувства някак странно спокоен.

— А сега свободен ли съм да вървя?

— Разбира се, момчето ми.

— Какво ще стане с Господарката Дена?

— В момента, в който напуснеш тази стая, ще бъдеш отново във владение на силата й. Тя все още управлява магията на меча ти. Веднъж сдобила се с магията ти, една Морещица я владее завинаги. Не мога да я взема от нея, за да ти я върна. Трябва да си я вземеш сам.

— Как тогава съм свободен да вървя?

— Нима не е очевидно? Ако искаш да си тръгнеш, трябва да я убиеш.

— Да я убия! — Ричард беше изумен. — Не мислиш ли, че ако можех да я убия, досега да съм го направил? Мислиш ли, че щях да понеса онова, което ми стори тя, ако можех да я убия?

Мрачният Рал леко се усмихна.

— Ти винаги си можел да я убиеш.

— Как?

— Нищо съществуващо не е направено едностранно. Дори листът хартия, колкото и тънък да е той, има две страни. Магията също. Ти гледаше само от едната страна на нещата; така постъпват повечето хора. Погледни цялостно — той посочи телата на двамата си стражи. Онези, които Ричард уби. — Тя контролира магията ти и въпреки това ти го направи.

— Но това е различно, срещу нея няма да се получи.

Рал кимна.

— Грешиш, ще се получи. Но ти трябва да се превърнеш в неин господар; половинчатите мерки ще ти докарат куп неприятности. Тя те контролира с едната страна на магията ти, онази страна, която си й предложил. Трябва да използваш другата страна. Това е нещо, на което е способен всеки Търсач, но никой досега не е успял да усъвършенства. Може би ти ще си първият.

— А ако не съм? Ако не успея? — За успокоение на Ричард Мрачният Рал звучеше съвсем като Зед. Зед винаги го беше учил по точно същия начин — като го караше да мисли сам, да открива сам отговорите по свой път, със собствения си мозък.

— Тогава, млади приятелю, те чака една доста тежка седмица. На Дена не й харесва начинът, по който я объркваш. В края на седмицата тя ще те доведе при мен и ти ще ми кажеш решението си: да ми помогнеш или да оставиш всичките си приятели да умрат в мъки.

— Само ми кажи как да използвам магията на меча, как да я овладея.

— Разбира се. Веднага след като ми кажеш знанието от Книгата на преброените сенки — усмихна се Рал. — Не мисля, че ще го направиш. Лека нощ, Ричард. Не забравяй, една седмица.

Когато Ричард напусна градината на Мрачния Рал, слънцето вече залязваше. В главата му се въртяха всички неща, които беше научил. Това, че Мрачният Рал знаеше коя кутия ще го убие, беше тревожно, но Ричард си даваше сметка, че е много вероятно Рал да прилага срещу него Първото правило на магьосника. По-лошото беше, че някой от приятелите му го беше предал. Това никак не му харесваше. А онова, което му се нравеше още по-малко, беше, че най-вероятно знаеше кой е той. Шота му беше казала, че Зед и Калан ще използват силата си срещу него. Сигурно предателят е или Зед, или Калан. Това някак си не му се връзваше, колкото и усилия да полагаше, колкото и да се опитваше да го осмисли. Не можеше да си представи, че който и да е от двамата ще го направи, и все пак един от тях го бе сторил. Обичаше ги и двамата повече от живота си. Зед му беше казал, че трябва да е готов да убие който и да е от тях, ако по някакъв начин застрашават победата, дори и да не знае със сигурност, да го предполага като вероятност. Той прогони тази мисъл от главата си.

Трябваше да измисли начин да се отърве от Дена. Не го ли направеше, от него нямаше да има никаква полза и всичко останало отиваше по дяволите. Нямаше смисъл да си блъска главата с други въпроси, ако не успееше да избяга, и не го ли направеше скоро, Дена щеше да му причини болка и повече нямаше да може да мисли. Онова, което тя му причиняваше, затрудняваше много мисленето му, караше го да забравя. Най-напред трябваше да се концентрира върху този проблем, а след това да мисли за всичко останало.

Мечът, помисли си той, Дена контролираше магията на меча. Той нямаше нужда от меча; може би щеше да успее да се отърве от него, да се отърве от магията, която беше под неин контрол. Посегна към дръжката, но болката на магията го спря преди още да е успял да я докосне.

Той тръгна по коридорите към покоите на Дена. Оставаше му още доста път. Може би просто трябваше да мине по друг път, да излезе от Народния дворец. Мрачният Рал му беше казал, че никой от стражите няма да го спре. Когато стигна до следващото кръстовище от коридори, свърна по единия от тях. Болката го повали на колене. С неимоверни усилия той успя да се върне в коридора, по който трябваше да върви. Наложи се да спре и да си почине, тъй като болката го беше оставила без дъх.

Близо, съвсем близо пред него удари камбаната за вечерно отдаване. Трябваше да отиде на отдаването; това щеше да му даде време за размисъл. Коленичи, радостен, че болката на магията не се появи. Беше в един от площадите с вода. Те му харесваха най-много; в тях цареше спокойствие. Близо до водата, заобиколен от хора, Ричард опря глава в земята и започна да пее, да прочиства главата си, да се изпразва. Използва пеенето, за да стопи тревогите, страховете, грижите си. Избута някъде встрани всички проблеми, остави мисълта си да потърси спокойствието, остави я да се рее необезпокоявана. Отдаването свърши, както му се стори, за нула време. Той се изправи освежен, обновен и отново се запъти към покоите на Дена.

Коридорите, по които минаваше, залите и стълбищата бяха потресаващо красиви и Ричард за пореден път им се възхити, минавайки покрай тях. Запита се как някой толкова зъл като Мрачния Рал си дава труда да има край себе си толкова много красота.

Няма едноизмерни неща. Двете страни на магията.

Ричард си помисли за миговете, когато в него се беше надигала онази странна сила. Когато изпита съжаление към Принцеса Вайълит, когато кралският страж се опита да нарани Дена, когато изпита болката на стореното с Дена, когато си представи как Рал причинява болка на Калан, когато стражите на Рал се опитаха да причинят болка на Дена. Спомни си, че всеки път част от полезрението му побеляваше.

Всеки път, в това беше сигурен, беше магията на меча. Но и преди магията на меча бе представлявала гняв. Макар и различен вид гняв. Припомни си как се беше чувствал преди, когато извадеше меча разгневен. Яростта, беса, желанието да убива.

Омразата.

Ричард се вкамени на мястото си по средата на тихия коридор. Беше късно и наоколо нямаше никой. Беше сам. Усети как през тялото му преминава студена вълна, как кожата му настръхва.

Две страни. Разбра.

Духовете му се притекоха на помощ, разбра.

Извика я, остави я да покрие всичко в бяло.

Движейки се опипом в бялата мъгла на магията, почти изпаднал в транс, Ричард бутна вратата към покоите на Дена, задържа белотата около себе си, задържа младостта и мъката от нея. Тихата стая беше осветена от една лампа, поставена на масата край леглото, която меко и треперливо осветяваше ароматния въздух. Дена седеше на леглото си чисто гола. Седеше с кръстосани крака, сресала разпуснатата си коса. Агиел беше вързан за златна верижка около врата й и висеше между гърдите й. Ръцете й лежаха отпуснати в скута й. Гледаше го с големи, изпълнени с копнеж очи.

— Дошъл си да ме убиеш, любов моя? — прошепна тя.

Той кимна бавно, загледан в нея.

— Да, Господарке.

Тя леко се усмихна.

— За първи път ме наричаш само „Господарке“. Винаги досега си ми казвал „Господарке Дена“. Това означава ли нещо?

— Да. Означава всичко, другарко моя. Означава, че ти прощавам всичко.

— Приготвих се.

— Защо си гола?

Светлината на лампата се отразяваше във влажните й очи.

— Защото всичко, което имам, принадлежи на Морещицата. Искам да умра, както съм се родила. Дена. Нищо повече.

— Разбирам — прошепна той. — Откъде разбра, че идвам, за да те убия?

— Когато Господарят Рал ме избра да отида да те намеря, каза, че не може да ми заповяда да го направя, освен ако не реша доброволно. Каза, че пророчествата говорят за идването на Търсач, който ще е първият, овладял магията на меча: бялата магия. Че той ще успее да превърне в бяло острието на меча си. Каза, че ако се окаже, че ти си този, за който говорят пророчествата, това означава, че ще умра от твоята ръка, ако вземеш такова решение. Помолих да бъда изпратена, да стана твоята Морещица. Някои от нещата, които извърших с теб, не съм правила на никой друг, направих го с надеждата, че това ще се окажеш ти и ще ме убиеш. Когато направи онова с Принцесата, изпитах известни съмнения. Когато днес уби двамата стражи, вече бях сигурна. Не би трябвало да можеш да го направиш. В същото време аз те държах в ръцете си с магията на меча.