Доктор Джекил и господин Хайд

Удоволствията, които търсех в моята маскировка, както вече казах, бяха недостойни, едва ли бих могъл да намеря за тях по-точно определение. Но в ръцете на Едуард Хайд те скоро започнаха да се превръщат в чудовищни. Когато се завръщах от такива похождения, често пъти изпадах в недоумение от моята порочност. Това близко нещо, което извиквах от собствената си душа и изпращах само да действува за собствено удоволствие, беше същество по наследство зло и порочно, всяка негова постъпка и мисъл бяха за негова лична полза; то пиеше удоволствие със зверска кръвожадност от всяка форма на мъчение над другите, безсърдечно, като човек от камък. В известни случаи Хенри Джекил се отвращаваше от деянията на Едуард Хайд, но ситуацията беше извън обикновените закони и умело отслабваше обхвата на съзнанието. Виновен беше Хайд все пак, и само Хайд. Джекил не беше станал по-лош; той се събуждаше отново за добрите си качества, очевидно неотслабнали. Дори бързаше, където беше възможно, да поправи стореното от Хайд зло. И така съзнанието му се приспиваше.

Нямам намерение да влизам в подробности по злодеянието, до което стигнах, защото даже сега едва ли бих могъл да приема, че го извърших аз. Бих искал само да изтъкна предупрежденията и последвалите стъпки, които доведоха до моето наказание. Случи ми се инцидент, но тъй като нямаше никакви последствия, аз само ще го спомена. Жестока постъпка спрямо дете възбуди срещу мен гнева на минувач, за когото на другия ден разбрах, че е твой роднина. Докторът и семейството на детето се присъединиха към неговото възмущение; имаше моменти, в които се страхувах за живота си, и накрая, за да укроти твърде справедливото им негодувание, Едуард Хайд трябваше да ги доведе до вратата и им плати с чек от името на Хенри Джекил. Тази опасност обаче биде по-късно лесно премахната — открих в друга банка сметка на името на самия Едуард Хайд — и когато смених наклона на почерка си в обратна посока, с което моето второ „аз“ вече имаше и свой подпис, реших, че съм защитен от всякакви удари на съдбата.

Около два месеца преди убийството на сър Денвърз, след като бях излизал на едно от моите поредни похождения и се бях върнал в къщи през късните, часове на нощта, на следното утро се събудих с някакво особено усещане. Напразно се оглеждах наоколо, напразно съзерцавах хубавата мебел и високите размери на стаята ми в къщата на площада, напразно познах шарките на завесите над леглото ми и изписаната махагонова рамка. Нещо настоятелно ме караше да мисля, че не съм, където съм, а в малката стая в Сохо — там имах навика да спя в тялото на Едуард Хайд. Усмихнах се на себе си и по свойствения си психологически похват започнах лениво да се ровя в елементите на тази илюзия; както правех това, изпаднах в приятна утринна дрямка. Но ето че в един момент на по-голямо разбуждане зърнах едната си ръка. Ръката на Хенри Джекил, както навярно ти често си забелязвал, беше „професионална“ по форма и размери — голяма, бяла и приятна на вид. А ръката, която сега видях достатъчно ясно в жълтеникавата светлина на лондонското утро, положена полусвита на чаршафа, беше слаба, жилеста, с изпъкнали кокалчета, бледа и гъсто покрита с косми. Това беше ръката на Едуард Хайд.

Трябва да съм се взирал в нея около половин минута, обзет от почудата на истински глупец, преди ужасът да избухне в мен така внезапен и стряскащ, като звъна на цимбали. Скачайки от леглото, аз се затичах към огледалото. При гледката, която очите видяха, кръвта замръзна, в жилите ми. Да, аз си бях легнал като Хенри Джекил, а се бях събудил като Едуард Хайд! Как може да се обясни това, питах се аз, и после, с нов пристъп на ужас — как може то да се поправи? Утрото беше вече напреднало, слугите шетаха из къщи, а всичките ми лекарства бяха в кабинета: дълго разстояние по стълбището, през задния; вход, през открития двор и дисекционната зала от мястото, където стоях като ударен от гръм. Наистина, можех да покрия лицето си, но каква полза, като не можех да скрия промяната на фигурата си? После с някакво надделяващо чувство на сладостно облекчение си спомних, че слугите ми вече бяха свикнали с влизането и излизането на моето второ „аз“. Облякох бързо, доколкото можех, дрехите за нормалния ми ръст, бързо преминах през къщата, където Бредшо зяпна учудено, като видя господин Хайд по това време на деня и в такова странно одеяние, и десет минути по-късно доктор Джекил си възвърна нормалния вид и навъсил чело, седеше пред закуската си.

Твърде малък апетит имах нея сутрин. Това необяснимо явление, този обрат в моята дотогавашна практика, подобно на Вавилонския пръст вещаеше върху стената моята присъда 9. И по-сериозно от всякога започнах да размишлявам върху последиците от двойнственото ми съществуване. Тази част от мене, която имах силното желание да предпочитам, напоследък беше твърде много употребявана и подхранвана; в последно време тялото на Едуард Хайд ми се струваше, че нараства, и когато носех това тяло, кръвта бликаше в мен по-буйно. Започнах да подозирам опасността, че ако това продължи твърде дълго, равновесието в моята натура ще бъде завинаги нарушено, властта ми над доброволните промени изгубена и характерът на Едуард Хайд ще стане безвъзвратно мой. Силата на лекарството не винаги се проявяваше еднакво. Веднъж, още в самото начало, то напълно отказа да действува. Оттогава бях принуден неведнъж да удвоявам дозата, а един път с риск за живота си трябваше да я утроя. Тъкмо тези редки прояви на несигурност хвърляха дотогава единствената сянка върху моето общо задоволство. Сега обаче, в светлината на инцидента от тази сутрин, аз открих, че докато в началото трудността беше в това да отхвърля тялото на Джекил, напоследък бавно, но сигурно трудността се прехвърли в другата посока. И така всичко сочеше към следното: полека-лека аз губех власт над моето истинско и добро начало и се превъплъщавах все повече и повече във второто, лошото същество на моята природа.

Чувствувах, че трябва да избера между двете. Моите две природи имаха обща памет, но всички други качества бяха най-неравномерно разпределени между тях. Джекил (който беше съчетание на различни качества), ту с най-чувствително усещане, ту с алчно задоволство гледаше на насладите и авантюрите на Хайд. Хайд обаче беше безразличен към Джекил или си спомняше за него както планинският разбойник пещерата, в която се крие от преследвачите си. Джекил проявяваше повече от бащински интерес, Хайд — по-малко дори от синовно безразличие. Да спра избора си на Джекил, значеше да умра за желанията, на които дълго се бях наслаждавал скришно и които напоследък бях заобичал толкова. Да се оставя в ръцете на Хайд, значеше да умра за хилядите интереси и стремежи и с един удар, завинаги, да остана презрян и без приятели. Сделката изглеждаше неравностойна, но на везните трябваше да се постави и друго съображение: докато Джекил щеше силно да страда от огъня на въздържанието, Хайд дори нямаше да съзнава какво е изгубил. Колкото и странни да бяха обстоятелствата, които описвам, тази дилема е стара и обикновена като самия човек: подобни изкушения и безпокойства определят съдбата на всеки подмамен, треперещ грешник и стана така, както с повечето мои събратя — избрах добрата страна и потърсих сили да мога да се придържам към нея.

Да, аз предпочетох възрастния и недоволен доктор, заобиколен от приятели и с достойни пориви в душата, казах решително сбогом на свободата, на сравнителната младост, леката походка, трепетния пулс и скрити удоволствия, на които се наслаждавах в тялото на Едуард Хайд. Направих този избор може би с някаква несъзнателна сдържаност, защото нито напуснах къщата в Сохо, нито унищожих дрехите — на Едуард Хайд, които още висят в кабинета ми. В продължение на два месеца обаче бях верен на решението си. Два месеца водих такъв строг живот, какъвто никога преди не съм водил, и се радвах на компенсацията, която ми даваше успокоената съвест. Но времето започна да заличава силата на безпокойството ми, добродетелните помисли станаха нещо обикновено, започнаха да ме терзаят болки и силни желания, докато накрая, в един момент на морална слабост, аз отново направих сместа и изпих превръщащото ме лекарство.