Доктор Джекил и господин Хайд

— Да, да — каза адвокатът. — Моите опасения клонят към същото. Злото, боя се, произлезе — то всякак щеше да дойде — от тази връзка. Да, наистина, аз ти вярвам. Аз вярвам, че бедният Хари е убит, и вярвам, че убиецът му (с каква цел, само господ може да каже) все още се подвизава в стаята на жертвата си. Е, добре, нека името ни е мъст. Извикай Бредшо.

Лакеят дойде при повикването много пребледнял и нервен.

— Съвземи се, Бредшо — рече адвокатът. — Това напрежение, уверен съм, действува на всички ви; но нашето намерение сега е да го премахнем. Пуул и аз ще влезем чрез взлом в кабинета. Ако всичко е наред, имам достатъчно широк гръб да понеса обвинението. Междувременно, понеже нещо може да се окаже не в ред, или някой злосторник да се опита да избяга от задната страна, ти и момчето трябва да избиколите зад ъгъла и с две здрави тояги да чакате до вратата на лабораторията. Даваме ви на разположение десет минути, за да заемете мястото си.

С излизането на Бредшо адвокатът погледна часовника си.

— А сега, Пуул, да вървим на нашите места — каза той.

И като взе ръжена под мишница, тръгна пръв през двора. Дъждовните облаци бяха притулили луната и сега беше съвсем тъмно. Вятърът, който проникваше в този дълбок кладенец от здания само с отделни полъхвания и течения, подмяташе пламъка на свещта насам-натам, докато двамата не се подслониха в дисекционната зала, където мълчаливо седнаха да чакат. Лондон тържествено бръмчеше наоколо; но съвсем наблизо тишината се нарушаваше само от шума на стъпки напред-назад в кабинета.

— Така ходи по цял ден, господине — пошушна Пуул; — и през по-голямата част от нощта. Само когато дойде нова мостра от аптекаря, си дава малко почивка. О, това е лоша съвест, която е страшен враг на покоя! Да, господине, злодейски пролята кръв има във всяка от тези стъпки! Но чуйте пак, малко по-отблизо… слушайте внимателно, господин Атърсън, и ми кажете, това стъпките на доктора ли са?

Стъпките звучаха леко и непривично, с известен порив, макар че бяха бавни; те наистина се различаваха от тежката походка на Хенри Джекил. Атърсън въздъхна.

— Никога ли не се чува нещо по-друго? — попита той.

Пуул кимна.

— Само веднъж — каза той. — Веднъж го чух да плаче!

— Да плаче? Как е възможно? — учуди се адвокатът, усетил внезапна тръпка на ужас.

— Плачеше като жена или някой клетник — каза слугата. — Така ме покърти, че насмалко и аз да заплача.

Но десетте минути свършиха. Пуул изрови брадва-1а изпод куп опаковъчна слама; свещта беше поставена на най-близката маса, за да може да им свети при нападението, и те се приближиха със затаен дъх до мястото, където равномерните стъпки продължаваха непрестанния си ход напред-назад в тишината на нощта.

— Джекил — извика Атърсън с висок глас, — искам да те видя! — Той замълча за миг, но не последва никакъв отговор. — Честно те предупреждавам, че у нас се породиха съмнения, затова трябва да те видя и ще те видя… Ако не можем с разумни средства, тогава — по другия начин; ако не с твое съгласие, тогава с груба сила!

— Атърсън — каза гласът, — за бога, имай милост!

— А-ха-а, това не е гласът на Джекил, това е Хайд! — изкрещя Атърсън. — Разбий вратата, Пуул!

— Пуул замахна с брадвата; ударът разтърси сградата, тапицираната с червено сукно врата остана да се държи на ключалката и пантите. Отчаян крясък, като на уплашено животно, прозвуча от кабинета. Брадвата отново се издигна и дъските пак затрещяха под удара й, а рамката потръпна. Пуул нанесе четири удара, но дървото беше много здраво и придържащите части — с добра изработка. Едва при петия удар ключалката изгърмя разцепена и разбитата врата падна вътре на килима.

Нападателите, стреснати от собственото си насилие и от последвалата тишина, отстъпиха за миг назад и после надзърнаха. Пред погледа им се разкри кабинетът, озарен от меката светлина на лампата; хубав огън пламтеше и пукаше в камината, чайникът леко шушнеше, имаше едно-две отворени чекмеджета, спретнато подредени книжа на работната маса и близо до огъня прибори за чай: бихте казали, възможно най-спокойната стая — а ако не бяха остъклените рафтове, пълни с лекарства — и най-обикновеното място, което можеше да съществува тази нощ в Лондон.

Точно в средата лежеше тялото на един човек, разкривено и още потрепващо. Те се приближиха на пръсти, обърнаха го по гръб и видяха лицето на Хайд.

Беше облечен в дрехи, много по-големи за неговия ръст — от размера на тези на доктора; мускулите на лицето му още помръдваха и даваха признаци на живот, но животът беше напуснал тялото; по счупената стъкленица в ръката и по силната миризма, която изпълваше въздуха, Атърсън разбра, че стои пред трупа на самоубиец.

— Дойдохме твърде късно — каза той мрачно, — за да можем да спасим или да накажем. Хайд сам свърши и за нас остава да открием трупа на твоя господар.

По-голямата част от сградата се заемаше от дисекционната зала, която запълваше почти целия долен етаж и се осветяваше отгоре и чрез кабинета, който образуваше нещо като горен етаж в единия край и гледаше към двора. Коридор водеше от залата до вратата откъм задната улица. С нея кабинетът бе свързан чрез отделна стълба. Там наоколо имаше няколко тъмни килера и едно широко мазе. Всичко това те сега щателно прегледаха. Всеки от килерите се нуждаеше само от един поглед, защото бяха празни и по праха, който падаше от вратите им, личеше, че дълго са стояли неотваряни. Мазето беше изпълнено с най-различни вехтории, повечето още от времето на хирурга, предшествувал Джекил в тази къща; но още като отвориха вратата, се убедиха в безполезността от по-нататъшно търсене, защото от нея се свлече цял килим паяжина, която с години беше оплитала входа. Никъде нямаше следа от Хенри Джекил: нито жив, нито мъртъв.

Пуул опита с крак пода на страничните коридори.

— Трябва да е погребан тук — каза той, ослушвайки се в звука.

— Или пък е избягал — рече Атърсън и отиде да прегледа вратата към страничната улица. Беше заключена и недалеч на пода в коридора видяха да лежи ключът, вече започнал да ръждясва.

— Не изглежда да е използван — забеляза адвркатът.

— Използван! — възкликна Пуул. — Не виждате ли, господине, че е счупен? Като че ли някой е стъпил отгоре му.

— Да — продължи Атърсън, — и краищата на отчупването са ръждясали. — Двамата мъже се спогледаха уплашено. — Това никак не мога да го разбера, Пуул — каза адвокатът. — Да се върнем в кабинета.

Изкачиха стълбата в мълчание и отново, хвърляйки от време на време по някой боязлив поглед към тялото на мъртвия, се заеха да прегледат още по-щателно кабинета. На една от масите имаше следи от химическа дейност, няколко купчинки с премерени количества от някаква бяла сол, поставена в стъклени съдинки, приготвени като за опит, който нещастникът не е успял да направи.

— Ето лекарството, което непрекъснато му носех — рече Пуул и докато изрече думите си, чайникът ги стресна със своето изкипяване.

Това привлече вниманието им към камината, до която удобно придръпнато стоеше креслото, а приборите за чай — поставени досами лакътя на седелия в него, дори захарта беше сложена в чашата. На една полица имаше няколко книги; едната от тях лежеше отворена до приборите за чай и Атърсън с почуда откри, че това е религиозната книга, за която Джекил често говореше с уважение, и с неговия почерк по нея бяха писани забележки с удивителни сквернословия.

Изследвайки по-нататък стаята, двамата дойдоха до голямото огледало на стойка, в което погледнаха с неволен ужас. Но то им показваше само розовия отблясък на огъня по тавана, безкрайните просветвания на пламъците по лакираната повърхност на стенните рафтове и техните собствени бледи и изплашени лица, наведени над огледалото.

— Това огледало трябва да е видяло странни неща, господине — прошепна Пуул.

— И сигурно нищо по-странно от самото него — отговори като ехо адвокатът със същия тон. — Защото какво е правил с него Джекил — той се стресна от собствените си думи и като надви’ слабостта си, добави: — за какво му е било то на Джекил?