Доктор Джекил и господин Хайд

— Вие можете да кажете това — рече Пуул.

После отидоха до работната маса. Измежду спретнато подредените на нея книжа изпъкваше един голям плик, адресиран с почерка на доктор Джекил до господин Атърсън. Адвокатът го разпечата и на пода изпаднаха няколко вложени вътре неща. Първото беше завещание, съставено със същите ексцентрични условия, както онова, което беше върнал преди няколко месеца на доктора; то трябваше да служи като доказателство в случай на смърт и като дарение в случай на изчезване, но вместо името на Едуард Хайд Атърсън с неописуема изненада прочете името Гейбриъл Джон Атърсън. Той погледна Пуул, после отново документа и най-сетне мъртвия злодей, проснат на килима.

— Свят ми се завива — каза Атърсън. — През всичките тези дни той е имал това в ръцете си. Нямаше причини да ме обича; трябва да е беснеел, че е изместен от мене; и не е унищожил документа?…

Вдигна втората хартия; това беше кратка бележка, написана с почерка на доктора и датирана в горния ъгъл.

— О-о, Пуул — извика адвокатът, — днес той е бил жив и бил тука! Не е възможно да са го убили за толкова малко време, той трябва да е жив, сигурно е избягал! А защо да избяга? И как? Тогава бихме ли могли да наречем това самоубийство? О-о, трябва да бъдем внимателни. Струва ми се, че можем да въвлечем господаря ти в някаква голяма беда.

— Защо не я прочетете, господине? — попита Пуул.

— Защото се страхувам — отговори натъртено адвокатът. — Дано даде господ да нямам основание за това! — И с тези думи поднесе хартията към очите си и прочете следното:

— Има ли трети плик? — попита Атърсън.

— Ето, господине — каза Пуул и му подаде един голям плик, запечатан на няколко места.

Адвокатът го сложи в джоба си.

— Аз няма да говоря пред никого за тези документи. Ако господарят ти е избягал или е мъртъв, можем поне да запазим неопетнено името му. Сега е десет часът. Трябва да се прибера в къщи и прочета документите на спокойствие; но ще се върна преди полунощ и тогава ще повикаме полиция.

Излязоха и заключиха зад себе си вратата на залата; и Атърсън, отново оставяйки слугите събрани край огнището в хола, се върна бързо в своя кабинет да прочете двата разказа, в които вече се изясняваше тази загадка.

РАЗКАЗЪТ НА ДОКТОР ЛЕНИЪН

На 9 януари, преди четири дни, с вечерната поща получих запечатан плик, адресиран с почерка на моя колега и бивш състудент Хенри Джекил. Това ме изненада доста, защото нямахме навика да си кореспондираме; бяхме се срещнали и вечеряли заедно предишния ден и не виждах никаква причина за подобна размяна на писма. Съдържанието на писмото само увеличи изненадата ми, защото ето какво гласеше то:

Като прочетох това писмо, бях уверен, че колегата ми е изгубил ума си, но докато това не се докажеше, в което бях сигурен, аз се чувствувах задължен да изпълня желанието му. Колкото по-малко разбирах от тая бъркотия, толкова по-малко бях в състояние да оценя важността й; но един така изразен повик не можеше да бъде отминат, без човек да поеме върху себе си тежка отговорност. И аз станах от вечеря, взех файтон и отидох право в дома на Джекил. Камериерът очакваше пристигането ми; беше получил със същата поща препоръчано писмо с указания и веднага бе повикал шлосер и дърводелец. Те дойдоха, докато разговаряхме, и всички заедно отидохме в дисекционната зала на стария доктор Денмън, откъдето (както несъмнено ти добре знаеш) се влиза най-удобно в кабинета на Джекил. Вратата беше много здрава, а ключалката й превъзходна; дърводелецът ни даде да разберем, че ще му бъде извънредно трудно и ще повреди доста вратата, ако трябва да я разбиваме, а шлосерът направо изпадна в отчаяние. Той обаче беше сръчен човек и след около два часа успя да отвори вратата. Шкафът „Е“ беше отключен; извадих чекмеджето, запълних го с талаш, увих го в хартия и се върнах на площад Кевъндиш.

Проверих съдържанието му. Праховете бяха добре приготвени, но не с прецизността на фармацевт; ясно беше, че ги е правил самият Джекил, и когато отворих една от опаковките, намерих нещо, което ми напомняше обикновена кристална сол с бял цвят. Стъкленицата, която забелязах след това, беше наполовина пълна с кървавочервена течност с много силна миризма и ми се струва, че съдържаше фосфор и етер. За другите съставки не можех да се досетя. Книгата беше най-обикновена и в нея имаше поредица дати. Те обхващаха период от много години, но ми направи впечатление, че прекъсват преди около година, и то съвсем внезапно. Тук-таме към датите беше прибавена малка забележка, обикновено една-единствена дума: „двойна“; тя се срещаше шест пъти в общо около няколкостотин вписвания на дати и на още едно място в самото начало на списъка, където след нея бе отбелязано с няколко удивителни: „Пълен провал!!!“. Всичко това, макар да възбуждаше любопитството ми, не разкриваше почти нищо определено. Имаше още стъкленица с някаква тинктура, някаква сол, увита в хартия, и дневник на серия опити, недовели (както много от изследванията на Джекил) до никакъв практически резултат. Как можеше наличието на тези вещи в моя дом да има значение за честта, живота, за самото съществуване на вятърничавия ми колега? Щом неговият пратеник можеше да отиде на едно място, защо да не отиде и на друго? Даже да имаше някакви пречки, защо трябваше този господин да бъде приет от мен тайно? Колкото повече разсъждавах, толкова повече се убеждавах, че боравя със случай на мозъчно заболяване; и въпреки че пратих слугите да си легнат, заредих един свой стар барабанлия пищов, за да бъда готов за самозащита.