Игра на тронове

— Това животно вълк ли е?

— Вълчище — отвърна Джон. — Казва се Дух. — Загледа се в дребосъка, изведнъж забравил за обидата си. — Вие какво търсите там? Защо не сте на пиршеството?

— Много е горещо. Шумно, а и много вино изпих. Пък и отдавна разбрах, че се смята за невежливо да повърнеш на коляното на брат си. Може ли да погледна вълчето ти отблизо? — попита джуджето.

Джон се поколеба, но кимна.

— Можете ли да слезете, или да донеса стълба?

— О, я пикай на това — отвърна дребосъкът и се оттласна от ръба във въздуха. Джон ахна, след което изгледа с благоговение как Тирион Ланистър се завъртя в стегната топка, приземи се леко на ръце и после с отскок се изправи на крака. Дух плахо се дръпна назад. Джуджето се изтупа от прахта и се изсмя.

— Май изплаших твоя вълк. Моите извинения.

— Не е изплашен — каза Джон, коленичи и подвикна: — Дух, тук. Хайде. Така. — Вълчето пристъпи и близна Джон по лицето, но продължи да гледа нащрек с едно око Тирион Ланистър, а когато джуджето посегна да го погали, се дръпна и оголи безмълвно белите си зъби.

— Свенливец е, а? — отбеляза Ланистър.

— Куш, Дух — заповяда Джон. — Така. Стой мирно. — Вдигна очи към джуджето. — Сега можете да го пипнете. Няма да мръдне, докато не му кажа. Дресирал съм го.

— Разбирам — кимна Ланистър, разроши снежнобялата козина между ушите на Дух и каза: — Добър вълк.

— Ако не бях тук, щеше да ви разкъса гърлото — каза Джон. Не беше съвсем вярно, но един ден щеше да стане.

— В такъв случай по-добре стой наблизо — каза джуджето, килна голямата си глава на една страна и го изгледа с разноцветните си очи.

— Аз съм Тирион Ланистър.

— Знам — отвърна Джон и се изправи. Прав беше по-висок от джуджето. Това му се стори странно.

— А ти си копелето на Нед Старк, нали?

Джон почувства студ в гърдите си, стисна устни и не отговори.

— Обидих ли те? — каза Ланистър. — Извинявай. На джуджетата не се налага да са тактични. Поколения подскачащи глупци в дрехи на шутове са ми спечелили правото да се обличам грозно и да изтърсвам първата проклетия, която ми дойде на устата. — Той се ухили. — А ти наистина си копеле.

— Лорд Едард Старк е баща ми — призна вдървено Джон.

Ланистър изгледа с любопитство лицето му.

— Да. Виждам. В теб има повече от севера, отколкото в братята ти.

Джон остана доволен от бележката на дребосъка, но се постара да не го покаже.

— Позволи ми да ти дам един съвет, копеле — каза Ланистър. — Никога не забравяй какво си, защото светът бездруго няма да го забрави. Превърни го в своя сила. Така то никога няма да бъде твоята слабост. Бронирай се с него и то никога няма да те нарани.

Джон не беше в настроение за чужди съвети.

— Ти да не би да знаеш какво е да си копеле?

— Всички джуджета са копелета в очите на бащите си.

— Но ти си законен син на Ланистър и майка си.

— Така ли? — отвърна язвително джуджето. — Това го кажи на баща ми. Майка ми е умряла при раждането ми и той никак не е сигурен.

— А аз дори не знам коя е майка ми — каза Джон.

— Все някоя жена, безспорно. Повечето от тях са такива. — Изгледа го с печална усмивка. — Запомни следното, момче. Всички джуджета може да са копелета, но не всички копелета са джуджета.

След тези думи се обърна и се заклати, подсвирквайки си, към веселата глъч на пира. Когато отвори вратата, светлината отвътре издължи сянката му и макар и за миг Тирион Ланистър се извиси като крал.

КЕЙТЛИН

От всички стаи в Голямата цитадела на Зимен хребет спалните на Кейтлин бяха най-топли. Рядко й се налагаше да пали огън.

Замъкът беше издигнат над естествени топли извори и горещите води шуртяха през стените и стаите като кръв през човешко тяло. Гонеха мраза от каменните стени, изпълваха с топла влага остъклените градини и пазеха земята да не замръзне. Откритите езерца в дузината по-малки дворчета димяха денонощно. През лятото това беше дреболия. Зиме то беше решаващо в схватката между живота и смъртта.

Банята на Кейтлин винаги беше гореща и изпълнена с пара, стените чак пареха при допир. Топлината й напомняше за Речен пад, за дни под слънцето с Лиза и Едмур. Но Нед не понасяше топлината. Старките са създадени за студ, повтаряше той, а тя отвръщаше със смях, че в такъв случай са построили замъка си на неподходящо място.

Затова когато свършиха, Нед се изтърколи и стана от леглото й както хиляди пъти досега. Прекоси, дръпна тежките пердета и започна да отваря един по един тесните прозорци, за да нахлуе нощният въздух.

Вятърът се завихри край него и той остана с лице към тъмнината, гол и с празни ръце. Кейтлин придърпа кожените завивки към брадичката си и го загледа. Стори й се някак смален и по-уязвим, като младежа, за когото се бе венчала в септата на Речен пад преди четиринадесет години. Слабините още я боляха от напористата му любов. Но болката беше приятна. Усещаше семето му в себе си. И се молеше дано да прихване. Три години бяха изтекли след Рикон. Все още не беше стара. Можеше да му даде още един син.

— Ще му откажа — каза Нед и се обърна към нея. Погледът му беше унесен, а гласът — стегнат и колеблив.

Кейтлин се надигна в леглото.

— Не можеш да му откажеш. Не бива.

— Задълженията ми са тук, на север. Нямам никакво желание да бъда Ръката на Робърт.

— Той няма да го разбере. Сега той е крал, а кралете не са като другите хора. Ако откажеш да му служиш, ще се зачуди защо и рано или късно ще започне да подозира, че му се противопоставяш. Не разбираш ли опасността, в която може да ни вкара това?

Нед поклати недоверчиво глава.

— Робърт никога не би посегнал нито на мен, нито на никого от близките ми. Бяхме по-близки от братя. Той ме обича. Ако му откажа, ще зареве, ще заругае и ще заблъска по масата, а само след седмица и двамата ще се смеем над това. Познавам го!

— Ти познаваше човека — каза му тя. — Кралят за теб е непознат. — Кейтлин не беше забравила за вълчището, намерено мъртво в снега със счупения еленов рог, забит в гърлото му. Трябваше да го накара да разбере. — Гордостта за един крал е всичко, милорд. Робърт измина целия този път за да ви види, да ви поднесе тези почести, не можете да ги захвърлите в лицето му.

— Почести ли? — Нед се изсмя горчиво.

— В неговите очи — да.

— А в твоите?

— В моите също. — Вбеси се. Защо не я разбираше? — Предлага ни собствения си син за брак с нашата дъщеря, как иначе може да се нарече? Санса един ден може да стане кралица. Синовете й биха могли да властват от Вала до планините на Дорн. Какво му е лошото?

— Богове, Кейтлин, Санса е само на единадесет — каза Нед. — А Джофри… Джофри е…

Тя довърши вместо него.

— …принц на короната и наследник на Железния трон. А аз бях само на дванадесет, когато баща ми ме обрече на твоя брат Брандън.

От тези думи устата на Нед се изкриви горчиво.

— Брандън. Да. Брандън щеше да знае как да постъпи. Винаги го знаеше. Всичко беше предвидено за Брандън. Ти, Зимен хребет. Всичко. Той беше роден да стане Ръка на краля и баща на кралици. Никога не съм искал да пия от тази чаша.

— Сигурно не си — каза Кейтлин. — Но Брандън е мъртъв и чашата е в твоите ръце, и трябва да пиеш от нея, все едно дали искаш, или не.

Нед й обърна гръб и отново се загледа в нощта. Стоеше и се взираше в тъмното, гледаше сигурно луната и звездите, или караула по бойниците.

Тогава Кейтлин омекна, разбрала болката му. Едард Старк се беше оженил за нея на мястото на Брандън, както повеляваше обичаят, но сянката на мъртвия му брат все още лежеше между тях както и другата — сянката на жената, чието име той не искаше да назове. Жената, която му бе родила незаконния син.

Тъкмо се канеше да отиде при него, когато на вратата се почука — силно и внезапно. Нед се извърна намръщен.

— Какво има?

Гласът на Дезмънд се чу през вратата.

— Милорд, майстер Лувин е тук и моли да го приемете спешно.