Говорителя на мртвите
Говорителя на мртвите читать книгу онлайн
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Гласът в ухото му обаче бе споменал за мъчения, за ритуално убийство, подобно на екзекуцията на едно от самите прасенца. Прасенцата нямаха кошерно мислене, не бяха бъгери и Ендър Уигин трябваше да узнае защо бяха постъпили така.
— Кога научи за смъртта на ксенолога?
Ендър се обърна. Беше Пликт. Вместо да се върне в Пещерите, където живееха студентите, тя го бе последвала.
— Докато разговаряхме.
Той докосна ухото си; имплантираните терминали бяха скъпи, но не бяха чак такава рядкост.
— Проследих новините преди лекцията. Тогава в тях нямаше нищо подобно. Ако по ансибала се получи някаква голяма новина, то ще да има бързо съобщение. Освен ако не получаваш новините направо по ансибала.
Пликт очевидно мислеше, че е попаднала на голяма загадка. Всъщност така си и беше.
— Говорителите имат висок приоритет на достъп до публичната информация — каза той.
— Да не би някой да те е помолил да говориш от името на мъртвия ксенолог?
Той поклати глава:
— Лузитания е с католически лиценз.
— Точно това имам предвид — рече тя. — Те нямат свой Говорител там. Но въпреки това би трябвало да допуснат идването на Говорител, ако някой го поиска. А Трондхайм е най-близката планета до Лузитания.
— Никой не е пожелавал да отиде Говорител.
Пликт го дръпна за ръкава:
— Защо си тук?
— Знаеш защо съм дошъл. Говорих от името на Вутан.
— Знам, че си дошъл със сестра си Валънтайн. Тя е много по-популярна учителка от теб — тя отговаря на въпросите с отговори; а ти им отговаряш с нови въпроси.
— Така е, защото тя знае някои отговори.
— Говорителю, трябва да ми кажеш. Опитах се да понауча нещо за теб, бях любопитна. Името ти например, откъде идваш. Всичко е засекретено. Толкова дълбоко засекретено, че дори не мога да открия какво е равнището на достъп. И самият Бог не би могъл да надникне в житието ти.
Ендър я хвана за раменете, погледна я в очите:
— Изобщо не ти влиза в работата какво е равнището на достъп.
— Ти си по-важен, отколкото хората си мислят, Говорителю — рече тя. — Ансибалът ти съобщава нещата, преди да ги съобщи на когото и да било другиго, нали? И никой не може да потърси информация за теб.
— Никой не се е и опитвал. Защо тъкмо ти?
— И аз искам да стана Говорител — отвърна тя.
— Давай тогава. Компютърът ще те подготви. Това не е като религия — няма нужда да запаметяваш никакви катехизми. А сега ме остави на мира.
Той лекичко я бутна. Тя залитна, а той се обърна и си тръгна.
— Бих искала да говоря от твое име! — извика тя.
— Още не съм умрял! — изкрещя й в отговор той.
— Знам, че ще отидеш на Лузитания! Знам го!
Тогава знаеш повече от мен, рече си наум Ендър. Но както си вървеше, той потрепери, макар слънцето да печеше и да бе навлякъл три пуловера, за да се предпази от постоянния студ. Не бе подозирал, че Пликт може да бъде толкова емоционална. Очевидно тя искаше да се отъждестви с него. Плашеше го фактът, че това момиче толкова отчаяно се нуждае да получи нещо от него. Бе преживял сума години, без да установи истински отношения с когото и да е, освен със сестра си Валънтайн — с нея и с мъртвите, разбира се, от чието име Говореше. Всички останали хора, на които държеше, бяха мъртви. Той и Валънтайн ги бяха надживели с векове, преди много светове.
Идеята да завъди корени в ледената почва на Трондхайм го отблъскваше. Какво искаше Пликт от него? Няма значение, той нямаше да й го даде. Как смееше да изисква от него нещо, сякаш й принадлежеше? Ендър Уигин не принадлежеше никому. Ако тя знаеше кой бе всъщност, щеше да се погнуси от него, от Ендър Ксеноцида; или щеше да го боготвори като Спасителя на човечеството — Ендър помнеше как хората правеха и това, а то също не му бе приятно. Дори сега, когато го познаваха само в тази му роля — с името Говорител, Талман, Фаланте, Шпилер, — независимо как наричаха Говорителя на мъртвите в града си, всред народа, на планетата си.
Не искаше да го познават. Не им принадлежеше, не принадлежеше на човешката раса. Имаше друга мисия, принадлежеше другиму. Не на човешките същества. Не и на проклетите прасенца. Или поне така си мислеше.
ТРЕТА ГЛАВА
ЛИБО
Наблюдения върху храненето: предимно масиоси — лъскавите червеи, които живеят всред лозите мердона по кората на дърветата. Понякога дъвчат листа от капим 11. Понякога (случайно ли?) поглъщат листа от мердона ведно с масиосите.
Никога не сме ги виждали да ядат нещо друго. Новиня анализира трите им храни — масиоси, листа от капим и мердона — и резултатите се оказаха учудващи. Или пекениносите не се нуждаят от различни видове протеин, или са непрекъснато гладни. В храната им има сериозна липса на много различни елементи. Равнището на приемания калций е толкова ниско, че се чудим дали костите им се нуждаят от калций, както нашите.
За размисъл: след като не можем да вземем тьканни проби, единствените ни познания за анатомията и психиката на прасенцата се дължат на онова, което сме научили от снимките на трупа на прасенцето Рутър: той бе подложен на вивисекция. Все пак има някои очевидни аномалии. Езиците на прасенцата, невероятно чевръсти, способни да възпроизведат всеки наш звук и много други звуци, които ние не можем да произнесем, трябва да са еволюирали по някаква причина. Може би за да търсят насекоми в кората на дърветата или в гнезда на земята. Ако някога техен древен предшественик го е правил, сега те със сигурност вече не го правят. Покритите с роговица възглавнички на краката и от вътрешната страна на коленете им позволява да се катерят по дърветата и да се задържат на тях само с крака. Защо е тази еволюция? За да избягат от някой хищник? На Лузитания няма достатъчно едър хищник, който да ги заплашва. Да се задържат на дърветата, за да търсят насекоми в кората им? Това съвпада и с формата на езика им, но къде са насекомите? Единствените насекоми са смучещите мухи и пуладорите, но те не се крият в кората на дърветата, а и прасенцата и бездруго не ги ядат. Масиосите са големи, живеят върху повърхността на дървесната кора и лесно се събират, като се придърпат надолу лозите мердона; дори не се налага прасенцата да се катерят по дърветата.
Размишления на Либо: езикът и катеренето по дърветата са се развили при различна окръжаваща среда, при много по-разнообразен режим на хранене, в който са били включени и насекомите. Но нещо се е случило — ледников период, миграция, епидемия — и е променило околната среда. Изчезнали са насекомите и т.н. Може би тогава са загинали и едрите хищници. Това обяснява защо на Лузитания съществуват толкова малко видове, въпреки много благоприятните условия. Катаклизмът трябва да е станал сравнително наскоро — преди половин милион години? — тъй че еволюцията не е имала още възможност да постигне по-голямо разнообразие.
Това е примамлива хипотеза, тъй като в сегашната окръжаваща среда няма явни податки, че прасенцата изобщо са еволюирали. За тях не съществуват съперници. Екологичната ниша, която обитават, би могло да бъде запълнена примерно от лалугери. Защо изобщо интелигентността да е признак на приспособимост? Ала предположението, че с катаклизма се обяснява защо начинът им на хранене е толкова отегчителен и некалоричен, е навярно погрешно. Бръсначът на Окам го разрязва на парченца.
Веднага след като кметицата Боскиня пристигна в Станцията на зенадора, нещата се изплъзнаха от ръцете на Либо и Новиня. Боскиня бе свикнала да командва и постът й не оставяше много възможности за възражения или дори за обсъждане.
