Говорителя на мртвите

— Вие чакайте тук — каза тя на Либо, още щом оцени обстановката. — Веднага след като ми се обадихте, пратих Арбитъра да съобщи на майка ти.

— Трябва да пренесем тялото му — рече Либо.

— Наредих на неколцина от живеещите наблизо мъже да се погрижат за това — каза тя. — А епископ Перегрино му подготвя място в гробището на катедралата.

— Искам да присъствам — настоя Либо.

— Нали разбираш, Либо, ще трябва да направим подробни снимки.

— Аз самият ти казах, че трябва да го направим за доклада ни до Междузвездния комитет.

— Ти обаче не бива да бъдеш там, Либо. — Тонът на Боскиня бе властен. — Освен това, трябва да получим доклада ти. И трябва да информираме Междузвездния, колкото е възможно по-скоро. Смяташ ли да се заемеш с него още сега, докато случилото се е още свежо в паметта ти?

Права бе, разбира се. Само Либо и Новиня можеха да напишат доклади от първа ръка и колкото по-скоро го стореха, толкова по-добре.

— Мога да го направя — рече Либо.

— И ти, Новиня — твоите наблюдения също. Напишете си докладите поотделно, без консултации. Стоте свята чакат.

Компютърът вече бе поставен в готовност и ансибалът изпращаше докладите им още докато ги пишеха, барабар с грешките и с поправките. Във всичките Сто свята хората, заети с ксенология, прочетоха всяка думица, написана от Либо и Новиня. Мнозина други получиха моментално съставени резюмета за случилото се. На двайсет и две светлинни години разстояние Андрю Уигин узна, че ксенологът Жоау Фигейра „Пипо“ Алвареш е бил убит от прасенцата и съобщи за това на студентите си, преди още тялото на Пипо да бъде внесено през портата в Милагре.

След като свърши с доклада си, Либо веднага бе заобиколен от представители на властта. Новиня гледаше с нарастваща мъка некадърността на водачите на Лузитания, които само усилваха болката на Либо. Епископ Перегрино бе най-тежкият случай; като се опитваше да утеши Либо, той каза, че по всяка вероятност прасенцата били всъщност животни без душа, от което следва, че баща му е бил разкъсан от диви зверове, а не е бил убит. Новиня почти му се разкрещя: „Нима това означава, че Пипо е посветил живота си на изучаването на някакви си животни? И че смъртта му, щом не е убийство, е нещастен случай?“ Ала правеше чест на Либо, че се въздържа; изтърпя присъствието на епископа, като само кимаше, и в крайна сметка чрез мълчаливото си съгласие се отърва от него по-бързо, отколкото Новиня би могла да го стори, като влезе в спор с него.

Дом Кристау от манастира бе по-полезен, задаваше умни въпроси за случилото се през деня, които принуждаваха Либо и Новиня да отговарят аналитично и неемоционално. Новиня обаче твърде скоро се отказа да отговаря. Повечето хора питаха защо прасенцата са извършили това; дом Кристау питаше какво ли евентуално е сторил Пипо, та да предизвика убийството. Новиня бе съвсем наясно какво бе направил Пипо — той бе разкрил на прасенцата тайната, която бе открил в компютърните симулации на Новиня. Но тя не заговори за това, а пък Либо, изглежда, бе забравил какво му бе казала набързо преди няколко часа, когато тръгваха да търсят Пипо. Той дори не погледна симулациите. Новиня бе доволна от това; най-големият й страх беше, че ще си спомни.

Въпросите на дом Кристау секнаха, когато кметицата се върна с неколцината мъже, които й помогнаха да пренесат трупа на Пипо. Бяха мокри до кости, въпреки найлоновите си дъждобрани, изпръскани бяха с кал; слава Богу че поне кръвта бе отмита от дъжда. Всички се държаха сковано, почтително, кимнаха на Либо, едва ли не се поклониха. На Новиня й хрумна, че почитта им не бе обичайното внимание, което хората винаги оказват на засегнатите от нечия смърт.

Единият от мъжете попита Либо:

— Сега ти си зенадор, нали?

И така си беше.

Зенадорът нямаше официална власт в Милагре, но имаше престиж — неговата работа бе единствената причина за съществуването на колонията, нали така? Либо вече не бе момче; той трябваше да взема решения, имаше престиж, беше се изместил от жизнената периферия на колонията в самия й център.

Новиня почувства как изгубва власт над живота си. Не така трябваше да се развият събитията. Трябваше да продължа работата си тук с години — да се уча от Пипо, а Либо да ми бъде съученик; това бе начинът на живот. Тъй като вече бе ксенобиоложката на колонията, тя също трябваше да заеме уважавана ниша на възрастен човек. Не ревнуваше Либо, просто искаше да си останат още известно време заедно като деца. Всъщност — завинаги.

Ала Либо не можеше да й бъде другар в учението, другар в каквото и да било. Тя видя с неочаквана яснота как всички в стаята приковаха вниманието си върху Либо — върху онова, което казва, което изпитва, което възнамерява да стори.

— Няма да нараняваме прасенцата — каза той, — няма дори да наречем станалото убийство. Не знаем как ги е провокирал татко, ще се опитам да разбера това по-късно, важното сега е да разберем, че онова, което са сторили, за тях е било правилно. Ние сме чужденците тук и сигурно сме нарушили нещо — някое табу или закон, — но татко винаги е бил готов за това, винаги е бил наясно, че това е възможно. Ще приемем, че е умрял като воин на бойното поле, като пилот в кораба си, в изпълнение на служебния си дълг.

Ех, Либо, мълчаливо момче, изнамери такова красноречие, че вече не може да бъдеш наричан момче. Новиня усети как мъката й се усилва двукратно. Трябваше да отклони поглед от Либо, да гледа настрани…

И като погледна настрани, срещна очите на единствения друг човек в стаята, който не гледаше Либо. Той беше много едър, но и много млад — по-млад от нея, сети се тя, защото го познаваше: бе ученик в по-долния клас. Тя се бе застъпила веднъж за него пред дона Криста. Маркос Рибейра — да, това бе името му, ала винаги го наричаха Марсау, защото беше толкова едър. Едър и тъп, казваха за него, наричаха го за кратко Сау — грубата португалска дума за куче, за пес. Тя бе съзряла тогава безмълвния яд в очите му и след това го видя, предизвикан до крайност, да удря един от мъчителите си. Жертвата му сетне ходи с гипсирано рамо почти цяла година.

Естествено, те обвиниха Марсау, че е ударил, без да бъде предизвикан — това е характерно за мъчителите на всяка възраст, да стоварят вината върху жертвата си, особено пък когато тя им отвърне. Ала Новиня не принадлежеше към детската общност — тя бе самотна като Марсау, макар и не толкова безпомощна, — затова не страдаше от излишна лоялност, която да й попречи да каже истината. Мислеше си, че това бе част от обучението й да стане Говорителка на прасенцата. Самият Марсау не означаваше нищо за нея. Изобщо не й мина през ум, че произшествието може да се окаже важно за него, че може да я запомни като единствения човек, който го е подкрепил в продължителната му война с другите деца. Тя не го бе виждала и не бе мислила за него, откакто бе станала ксенобиоложка.

И ето го сега, изцапан с кал от лобното място на Пипо, с лице, по-измъчено и по-животинско откогато и да било, с прилепнала от дъжда и потта коса върху скулите и ушите му. И къде гледаше той? Гледаше единствено нея, дори когато погледът й откровено се спря върху него. Защо ме гледаш? — попита го мълчаливо тя. Защото съм гладен, отвърнаха животинските му очи. Ала не, не, това беше по-скоро страхът й, виденията й за прасенцата-убийци. Марсау не означава нищо за мен и, независимо какво си мисли, аз също не означавам нищо за него.

Но макар и само за миг, тя усети интуитивно смут. Действието й в защита на Марсау означаваше за него нещо съвсем различно от онова, което бе за нея; беше толкова различно, сякаш не ставаше дума за една и съща случка. Съзнанието й го свърза с убийството на Пипо от страна на прасенцата и връзката й се стори много важна, сякаш почти бе в състояние да обясни станалото, ала сетне тази мисъл потъна във вихрушката на разговорите и свещенодействията, след като епископът отново поведе мъжете, този път към гробищата. Тук при погребенията не използваха ковчези, тъй като заради прасенцата бе забранено да се секат дървета. Затова тялото на Пипо щеше да бъде погребано направо, макар че церемонията щеше да се състои не по-рано от следващия ден, а може би дори и след два дена; много хора искаха да се съберат за реквиемната меса на зенадора. Марсау и останалите мъже закрачиха в бурята и оставиха Новиня и Либо да се занимават с всички онези, които смятаха, че трябва да се заемат със спешните неща след смъртта на Пипо. Някакви важничещи непознати влизаха и излизаха, вземаха решения, които Новиня не разбираше и за които Либо, изглежда, не даваше и пет пари.