Говорителя на мртвите

Отдъхваха заедно, смееха се до сълзи на шеги, които не биха разсмели никой друг лузитанец. Точно както прасенцата бяха кръстили всички дървета в гората, Либо на майтап кръсти всички мебели в Станцията на зенадора и понякога обявяваше, че някои от тях са в лошо настроение и не бива да бъдат безпокоени.

— Не сядай на Табуретката! Пак е в менструация.

Никога не бяха виждали женски прасенца, а мъжките говореха за тях с почти религиозно благоговеене; Новиня написа серия от шеговити информации за въображаема женска, наречена Почитаемата майка, весела злобарка и стръвница.

Но не всичко се свеждаше до смеха. Имаше и проблеми, и тревоги, а веднъж сериозно се изплашиха, че може би бяха направили тъкмо онова, което Междузвездният конгрес се опитваше да предотврати: допускането на радикални промени в общността на прасенцата. Естествено, всичко започна с Рутър. Рутър, който упорстваше да задава предизвикателни, невъзможни въпроси, като например: „Като нямате друг град, населен с хора, как тогава ходите на война? За вас ще е безчестие да убивате «малките».“

Пипо изломоти нещо за това, че хората никога няма да убият някой пекенинос, някой „малък“; ала знаеше много добре, че не такъв въпрос му бе задал всъщност Рутър.

Пипо отдавна знаеше, че прасенцата проумяваха смисъла на понятието война, ала Либо и Новиня спориха с дни след това дали прасенцата смятат войната за желана или за почти неизбежна. От Рутър получаваха и друга информация, част от нея — важна, а друга — не, а в повечето случаи бе невъзможно да се прецени. Донякъде Рутър сам бе доказателство за мъдростта на политиката, забраняваща на ксенолозите да задават въпроси, които биха разкрили очакванията на хората, а оттам — и техния начин на живот. Въпросите на Рутър неизменно им даваха повече информация, отколкото получаваха от отговорите на своите собствени въпроси.

Последното, което Рутър им каза, обаче не беше във вид на въпрос. Това бе догадка, която той подхвърли само пред Либо, докато Пипо бе настрани с неколцина от другите и изучаваше как строят дървените си къщи.

— Знам, знам — рече Рутър. — Знам защо Пипо е още жив. Вашите жени са твърде глупави, за да проумеят, че е мъдър.

Либо се опита да открие някакъв смисъл в тази безсмислица. Защо Рутър смяташе, че ако жените на хората бяха по-умни, би трябвало да убият Пипо? Приказките за убиване бяха обезпокоителни — това очевидно беше важен въпрос и Либо не знаеше как да се справи сам. Ала не можеше да повика Пипо на помощ, тъй като Рутър явно искаше да обсъдят въпроса насаме, без Пипо да ги чуе.

След като Либо не отговори, Рутър настоя:

— Вашите жени, те са слаби и глупави. Казах това и на другите и те рекоха, че може да те попитам. Вашите жени не разбират колко е мъдър Пипо. Вярно ли е?

Рутър изглеждаше много възбуден; дишаше учестено, непрекъснато скубеше косъмчета от ръцете си — по четири-пет наведнъж. Либо трябваше някакси да отговори.

— Повечето жени не го познават — каза той.

— Тогава как биха могли да знаят дали трябва да умре? — попита Рутър. Сетне изведнъж застина и изрече много високо: — Вие сте кабри!

Чак тогава се появи Пипо, учуден защо бе това викане. Веднага забеляза, че Либо бе в отчаяно положение. Ала Пипо нямаше и представа за какво бе разговорът и как да помогне. Знаеше само, че Рутър бе оприличил хората — или поне Либо и Пипо — на големите животни, които пасяха на стада из прерията. Пипо дори не можеше да разбере дали Рутър е ядосан, или се радва.

— Вие сте кабри. Вие сами решавате! — Той посочи Либо, а сетне и Пипо. — Не вашите жени избират честта, а самите вие! Също като в битка, но през цялото време!

Пипо нямаше и представа за какво говори Рутър, ала видя, че всички пекениноси бяха неподвижни като пънове в очакване той или Либо да отговорят. Ясно беше, че Либо бе твърде изплашен от странното поведение на Рутър, за да посмее изобщо да отговори. В този случай Пипо не виждаше никакъв друг изход, освен да каже истината; в крайна сметка това бе твърде очевидна и незначителна информация за човешкото общество. Това бе нарушение на правилата, установени от Междузвездния конгрес, ала мълчанието му щеше да нанесе повече вреда, затова Пипо се осмели:

— Мъжете и жените решават заедно или решават сами за себе си — рече той. — Никой не решава за другия.

Прасенцата очевидно бяха очаквали тъкмо такъв отговор.

— Кабри — повтаряха непрестанно те; отидоха при Рутър, дюдюкаха и свиркаха. Вдигнаха го и се понесоха към гората. Пипо се опита да ги последва, ала две от прасенцата го спряха и поклатиха глави. Това бе човешки жест, който бяха усвоили отдавна; за тях той притежаваше още по-голяма важност. В случая означаваше, че на Пипо е абсолютно забранено да ги последва. Те отиваха при жените, а прасенцата вече бяха заявили, че няма никога да допуснат човек там.

По пътя към дома Либо обясни как се бе появила трудността.

— Знаеш ли какво каза Рутър? Че нашите жени са слаби и глупави.

— Така е, защото не познават кметицата Боскиня. Или пък майка ти.

Либо се засмя, защото майка му Консейсао управляваше архивите така, сякаш се намираха в древен естасау 6 в дивия мату 7 — ако човек навлезеше във владенията й, трябваше изцяло да се подчини на правилата й. Докато се смееше, усети как нещо му се изплъзва, някаква важна идея — за какво говорехме? Разговорът продължи: Либо вече забрави и скоро дори забрави, че е забравил.

Същата вечер чуха барабанните звуци, които Пипо и Либо смятаха за част от някакво празненство. Не се случваше често, приличаше на биене на тъпани с дебели сопи. Тази вечер обаче празненството сякаш нямаше край. Пипо и Либо си помислиха, че навярно човешкият пример за равноправие между половете някакси бе дал на мъжките пекениноси надежда за освобождение.

— Мисля, че можем да го квалифицираме като съществена промяна в поведението на прасенцата — рече замислено Пипо. — И ако установим, че сме причинили истинска промяна, ще трябва да го докладвам и Конгресът навярно ще постанови контактът на хората с прасенцата да бъде преустановен за известно време. За години може би.

Това бе отрезвяваща мисъл — фактът, че си вършеха съвестно работата можеше да принуди Междузвездния конгрес да им забрани изобщо да я вършат.

На сутринта Новиня ги изпрати до портата на високата ограда, която отделяше града на хората от склоновете на гористите хълмове, където живееха прасенцата. Тъй като Пипо и Либо все още продължаваха да се уверяват един другиго, че и двамата биха постъпили по същия начин, Новиня вървеше пред тях и стигна първа до портата. Когато я настигнаха, тя им посочи парче прясно изровена червена земя само на трийсетина метра от портата.

— Това е ново — рече тя. — И там има нещо.

Пипо отвори вратата и Либо, като по-млад, изтича напред да разузнае. Спря се досами края на разровената земя и се вкамени, взрян в онова, което виждаше пред себе си. Като го видя, Пипо също спря, а Новиня, внезапно изплашена за Либо, пренебрегна правилата и изтича през портата. Либо отметна глава и падна на колене; вплете пръсти в къдравата си коса и се завайка в ужасно разкаяние.

Рутър лежеше разпнат на разритата земя. Беше изкормен, при това съвсем не небрежно: всеки орган бе внимателно отделен, влакната на крайниците му също бяха обтегнати и разположени симетрично върху съхнещата пръст. Всичко бе по някакъв начин свързано с тялото — нищо не бе отрязано напълно.

Мъчителният плач на Либо беше почти истеричен. Новиня коленичи до него и го прегърна, люлееше го, опитваше се да го успокои. Пипо извади малката си камера и методично направи снимки от всички гледни точки — така, че компютърът да може да анализира по-късно подробностите до една.

— Бил е жив, когато са му сторили това — рече Либо, след като се поуспокои дотам, че да може да продума. Но и тогава изричаше думите бавно, внимателно, сякаш бе чужденец, който току-що се е научил да говори. — В земята е попила толкова кръв и е разплискана тъй нашироко, че сърцето му сигурно още е биело, когато са го изкормвали.