Говорителя на мртвите

— Би трябвало, но не сме го направили — въздъхна един студент.

Пликт затвори очи:

— В нордическия език съществуват четири равнища на чуждестранност. Първото е чуждоземен или „утленинг“ — чужденец, когото определяме като човек от нашия свят, но от друг град или от друга страна. Второто е „фрамлинг“ — Демостен е изпуснал ударението в нордическото „фремлинг“. Това е чужденецът, когото определяме като човек, но от друга планета. Третото е „раман“ — чужденец, когото определяме като човек, но от друг вид. Четвъртото се отнася за истинския чужденец — „варелсе“, в това число са и животните, с този вид не е възможно да се разговаря. Представителите му са живи, но не можем да отгатнем от какви подбуди или цели се ръководят действията им. Биха могли и да са разумни същества, биха могли да изпитват чувства, ала ние да не знаем за това.

Андрю забеляза, че някои от студентите се подразниха. Той привлече вниманието им.

— Струва ви се, че се дразните от арогантността на Пликт, но не е така. Пликт не е арогантна; тя е просто точна. С право се срамувате, че още не сте прочели Демостеновата история на собствения си народ и поради този си срам се ядосвате на Пликт, защото тя не носи вашия грях.

— Мислех си, че Говорителите не вярват в греха — рече едно намусено момче.

Андрю се усмихна:

— Ти вярваш в греха, Стирка, и действията ти са съобразени с тази вяра. Значи грехът за теб е реален и след като знае това, Говорителя трябва също да повярва в него.

Стирка обаче не се предаваше:

— Какво общо може да имат всичките тези приказки за утленинги, фрамлинги, рамани и варелсе с Ксеноцида на Ендър?

Андрю се обърна към Пликт. Тя се замисли за миг:

— Това е наистина свързано с глупавия спор, който досега водехме. Чрез тези нордически равнища на чуждестранност можем да разберем, че стореното от Ендър не е истински ксеноцид, защото когато е унищожил бъгерите, ние сме ги смятали за варелсе; чак години по-късно, когато първият Говорител на мъртвите написва „Царицата на кошера“ и „Хегемона“, човечеството разбира, че бъгерите не са варелсе, а рамани; дотогава не е съществувало разбирателство между бъгерите и хората.

— Ксеноцидът си е ксеноцид — рече Стирка. — Това, дето Ендър не е знаел, че са рамани, не ги прави по-малко мъртви.

Андрю въздъхна при тази безпощадна забележка на Стирка; модно бе сред калвинистите от Рейкявик да отричат тежестта на човешката мотивация при преценката дали едно дело е добро, или зло. Делата са си добри или зли сами по себе си, твърдяха те; а тъй като Говорителите на мъртвите поддържаха единствено доктрината, че доброто и злото съществуват само и изцяло в човешката мотивация, а не в самия акт, то студентите като Стирка се отнасяха доста враждебно към Андрю. За щастие Андрю не се засягаше от това — разбираше мотива, който стоеше зад тази враждебност.

— Стирка, Пликт, нека разгледаме друг вариант. И така, прасенцата са научили Старк, а пък хората са усвоили техните езици. Да предположим, че узнаем неочаквано как прасенцата изведнъж, без всякакви провокации или обяснения са измъчвали до смърт и са убили ксенолога, който е изпратен да ги наблюдава.

Пликт веднага подскочи:

— Откъде ще сме сигурни, че е било без провокация? Онова, което за нас изглежда невинно, може да се окаже непоносимо за тях.

Андрю се усмихна:

— И така да е. Но ксенологът не им е навредил, казал им е твърде малко, не им е причинил нищо — поне според нашите разбирания той не заслужава мъчителна смърт. Нима самият факт на това напълно необяснимо убийство не превръща прасенцата от рамани във варелсе?

Сега пък бързо реагира Стирка.

— Убийството си е убийство. Приказките за варелсе и рамани са глупости. Ако прасенцата убиват, то те са зли, също както са били зли и бъгерите. Ако деянието е зло, то и извършителят му е зъл.

Андрю кимна:

— Ето я нашата дилема. Ето го проблема. Дали деянието е зло или, по някакъв начин, поне според разбиранията на прасенцата, е добро? Дали прасенцата са рамани или варелсе? Замълчи засега, Стирка. Знам всичките доводи на твоя калвинизъм, но дори Калвин 10 би нарекъл доктрината ти глупава.

— Откъде знаеш какво би рекъл Калвин…

— Знам, защото е мъртъв — изсмя се гръмко Андрю — и аз имам правото да говоря от негово име.

Студентите се засмяха и Стирка потъна в мълчание. Андрю знаеше, че момчето е умно; вярата му в калвинизма нямаше да издържи и първите курсове в университета, ала отказването от нея щеше да бъде продължително и болезнено.

— Обясни, Говорителю — пожела Пликт. — Ти говори така, сякаш хипотетичната ситуация е истинска, сякаш прасенцата наистина са убили ксенолога.

Андрю кимна; беше сериозен:

— Да, вярно е.

Новината бе смущаваща; тя събуди ехото на спомена от древния конфликт между бъгерите и хората.

— Погледнете сега самите себе си — подхвана Андрю. — Ще откриете, че зад омразата ви спрямо Ендър Ксеноцида и скръбта ви за бъгерите се крие нещо далеч по-грозно: вие се страхувате от чужденеца, независимо дали е утленинг или фрамлинг. Когато си помислите, че той е убил човек, когото познавате и цените, тогава няма значение каква форма е приел. Тогава той е варелсе, че и по-лошо — джур, ужасният звяр, който идва нощем със стичащи се от челюстите му лиги. Ако притежавате единственото оръжие в селото си и зверовете, разкъсали един от жителите му, се зададат отново, ще се спрете ли да помислите дали те също имат правото да живеят, или ще действате, за да спасите селото си, хората, които познавате, хората, които зависят от вас?

— Според твоите доводи ние би трябвало да избием прасенцата, независимо колко са примитивни и безпомощни! — извика Стирка.

— Мои доводи ли? Аз зададох въпрос. Въпросът не е довод, освен ако не смяташ, че знаеш отговора му, а аз мога да те уверя, Стирка, че не го знаеш. Размисли върху това. Край на занятията.

— Ще говорим ли за същото и утре? — попитаха студентите.

— Щом искате — отвърна Андрю. Ала той знаеше, че ако го направят, то ще бъде без него. За тях въпросът за Ендър Ксеноцида бе чисто философски. В крайна сметка войните с бъгерите бяха отпреди три хиляди години; сега бе 1948-а, броена от годината, през която бе приет Междузвездният кодекс, а Ендър бе унищожил бъгерите през 1180 г. пр.М.К. За Андрю обаче събитията не бяха толкова далечни. Той бе извършил много повече междузвездни пътувания, отколкото студентите му можеха дори да предположат; от двайсет и пет годишна възраст не бе прекарвал (като изключим Трондхайм) повече от шест месеца на една планета. Пътуванията със скоростта на светлината между различните светове му дадоха възможността да се плъзга като камъче над вълните на времето. Студентите му нямаха и представа, че техният Говорител на мъртвите, който в никакъв случай не бе на повече от трийсет и пет години, имаше ясни спомени за събития отпреди 3000 години, че тези събития за него бяха отдалечени във времето само на около двайсетина години, колкото бе половината му живот. Нямаха представа колко дълбоко въпросът за вината на Ендър гореше в душата му, за това, как бе отговарял на него по хиляди различни, но все така незадоволителни начини. Те знаеха само, че учителят им е Говорител на мъртвите; не знаеха, че като дете по-възрастната му сестра Валънтайн не можеше да произнесе името „Андрю“ и затова го наричаше „Ендър“ — името, което той опозори, преди да изпълни и петнайсет години. Затова нека неопрощаващият Стирка и аналитичната Пликт да размишляват върху въпроса за вината на Ендър; за Андрю Уигин, Говорител на мъртвите, въпросът съвсем не беше академичен.

И сега, докато вървеше по влажната трева на хълма, на хладния въздух Ендър — Андрю, Говорителя — можеше да мисли единствено за прасенцата, които вече бяха извършили необяснимо убийство, досущ както неразумно бяха постъпили бъгерите при първото си посещение при хората. Нима съществува някаква неизбежност, когато се срещат непознати, нима срещата им трябва да бъде белязана със смърт? Бъгерите съвсем случайно убиваха хора, ала само защото имаха „кошерно“ мислене; за тях животът на индивида имаше стойността на изрезките от ноктите, а да убият някой и друг човек, бе начин да ни съобщят, че вече са наблизо. Възможно ли е и прасенцата да имат подобна мотивация да убиват?