Гейтуей IV

— Разбира се, че си втори! Но от Обединената служба за наблюдение на Убийците са се разпоредили да заминеш с другите. Моля те, синко. Нищо не може да се направи.

— Те ще се погрижат добре за вас — намесила се и Фемтоуейв.

— Но къде ни пращат?

Родителите му се спогледали.

— На добро място — обяснила майка му. — Още не знаем къде точно. Повечето деца идват от различни планети и едва ли ще е възможно да бъдат върнати там. Сигурна съм обаче, че ще се погрижат добре за вас. Ще бъде само временно — докато се изясни въпросът с фалшивата тревога, Веднага след това се прибирате при нас.

— Дано е така — добавил едва чуто баща му.

Не било никак лесно на училищния наставник през този ден да запази ред и тишина в класа. Децата разговаряли помежду си възбудено, споделяли предположенията и опасенията си. Никой от тях не знаел къде ще ги откарат. Можели само да гадаят и Харолд, естествено, смятал, че това ще е неговата планета.

Кихльо го слушал замислено, Не знаел дали да му завижда. Наистина ли планетата Пегис била толкова хубава, колкото я описвал? Лято през цялата година? И никакво училище? Милиони хектари диви плодове, ягоди, които да береш и хрупаш на воля?

— Само че дотам пътят е дълъг — обяснявал Харолд. — Вероятно ще се наложи да сменим кораба. Най-налко месец полет.

— За мен ще са три месеца — произнесъл натъжено Кихльо.

— Така е, заради вашата тъпа Шварцшилдова сфера — отбелязал Харолд, сякаш Кихльо не го знаел и сам. — Но едва ли ще ти се наложи да стигнеш чак дотам, Сънливко. Божичко, нима наистина смяташ, че ще изпратят цял един кораб заради няколко дребни хичиянчета? Това би било толкова неефективно. Никой не би си позволил подобен лукс!

За което бил напълно прав. Тъй като броят на корабите бил ограничен, изпратеният звездолет щял да извърши само един курс. До мястото, където бил построен.

Земята.

Харолд бил съкрушен. Онико — изплашена. Кихльо пък едва сдържал вълнението си.

Оставали им по-малко от дванадесет часа до отлитането. И по-добре, защото така притесненията им отивали на заден план, изместени от необходимостта да се приготвят колкото се може по-скоро.

Най-сетне дошъл моментът да се качат един по един на грамадния междузвезден транспортен кораб, от който слезли близо стотина наблюдатели с допълнително оборудване. Родителите на Онико присъствали на изпращането и я прегърнали мълчаливо. Там били също господин и госпожа Врочек и Кихльо тактично отместил поглед встрани, за да не гледа как приятелят му плаче на раздяла.

— Довиждане, мамо. Довиждане, татко — казал той.

— Довиждане, мой мили Стернутатор — отвърнал баща му, опитвайки се да овладее гласа си. Майка му дори не направила опит.

— Там ще си на добро място — рекла тя разтреперана и го прегърнала. — Няма да можем да се чуваме, защото са забранили да се излъчва от Колелото, но… О, Стерни! — тя отново се притиснала към него.

Кихльо свел глава. Хичиянците не плачат, но това не означава, че не изпитват същите чувства като хората. Обърнал се и тръгнал към кораба. Не се целунали на раздяла, защото не било прието, но му се струвало, че в този случай може да се направи изключение.

3. ГОВОРИ АЛБЕРТ

Аз съм Алберт Айнщайн, или поне така ме нарича Робинет Бродхед, и мисля, че това донякъде изяснява нещата.

С всички тези фалшиви начала, струва ми се, че Робин пропусна да ви предаде цял куп особено важна информация, без която едва ли бихте могли да разберете за какво става въпрос. Например кои са Враговете? Ще ви се притека на помощ. Нали затова съм създаден — за да помагам на Робинет Бродхед.

Ще започна с обяснение на собственото ми положение. Първо, аз не съм „истинският“ Алберт Айнщайн. Той е мъртъв. Умрял е много години преди да бъде възможно — поне за хората — да съхраняват личността в програмен вариант, след като тялото се износи. В резултат на това не разполагаме и с истинското копие на Алберт Айнщайн. Аз съм само едно приблизително подобие на онова, което вероятно е представлявал. Иначе казано, аз съм сравнително сполучлив опит за късна реконструкция на действително съществувала човешка личност. Основната ми функция е на информационно-търсеща програма, към която са добавени едно-две нещица. По-скоро за украса, или външна декорация. За да ме направи по-приятен за Робин, моята създателка ми даде облик и поведение на човек. Стори го с удоволствие, защото обичаше Робин да е доволен. Не забравяйте, че тя е не само програмист, но и негова жена — С.Я.Лавровна-Бродхед.

Струва ми се, сега е моментът да отбележа, че Робин Бродхед е човек с безброй хрумвания и прищевки. Не мога да го виня, в края на краищата той някога е бил само човек, с всички произтичащи от това недостатъци. Разумът му не може да надскочи ограниченията, които преди време му е налагала неговата телесна обвивка. Не е прецизен като моя, нито толкова математичен. Продукт е на органичен мозък, развил се под влиянието на хормони и сензорни възприятия като болка и удоволствие, следователно напълно способен да опорочи всеки опит за вземане на интелигентно решение под влияние на понятия извън личния ми опит, като „съмнение“, „вина“, „ревност“ и „страх“. Представяте ли си що за съществувание е това! Понякога се питам как успява да функционира толкова добре при цялото това бреме. Честно казано, нямам отговор. Което съвсем не означава, че не мога да го разбирам. Еси Бродхед ме е снабдила с програми за всякакви случаи. В края на краищата, аз не разбирам и какво означава корен квадратен на минус първа степен, което съвсем не ми пречи да правя изчисления.

Това, което далеч повече ме обърква, са странните състояния, през които преминава Робин от време на време. Категоризира ги с думите „аз съм щастлив“ или „аз съм нещастен“, но на мен ми звучат глупаво. Защото според всички човешки стандарти Робинет Бродхед е преуспял мъж. Той притежава всичко, за което мечтаят хората. Неизмеримо богат е, макар все още да съществуват някои неизяснени правни аспекти по въпроса кому точно принадлежи това богатство, тъй като според закона Робин отдавна е престанал да съществува и наследството му е предоставено за ползване от неговата вдовица. По-важното е, че Робин може да пръска, без никаква пречка, стотици милиони и за целта е достатъчно само да каже някоя и друга дума. Бих казал, че дори управлява богатството си разумно. По-голямата част от него отива за субсидиране на Института за космически проучвания „Робинет Бродхед“, който разполага с филиали и лаборатории в Лондон, Бразилия, Йохоре, планетата Пегис и на още дузина места в старите Съединени щати, да не говорим за неговата флотилия от изследователски кораби, която кръстосва цялата галактика. Благодарение на това животът му е „целенасочен“ и той разполага с голяма „власт“. Какво остава? „Здравето“? Разбира се, че е здрав, повреди ли се нещо, веднага го поправя. „Любов“? Че как! Разполага с най-добрата от всички възможни жени — съхранената версия на С.Я.Лавровна-Бродхед и тази версия е наистина перфектна, имайки предвид, че е написана от самата госпожа Бродхед.

Накратко, ако съществува телесен, или по-точно бивш телесен, който трябва да бъде щастлив, това несъмнено е Робин.

Което на свой ред показва колко малко значение има „здравият смисъл“ в неговото съществуване. Защото прекалено често ми заявява, че бил „нещастен“. Тези нескончаеми тревоги, неспособността да определи кого най-много обича и какво въобще означава понятието „любов“, дали постъпва „справедливо“, дали е „верен“ на приятелите си, са типичен пример за онова, което искам да ви внуша.

Например:

Робин е обичал Джел-Клара Моинлин, когато и двамата са били телесни. Сетне се скарват. Сдобряват се. Случва се нещо, което не са в състояние да предотвратят, и той я изоставя в една черна дупка за трийсет години.

Вярно, че е постъпил зле с нея. Но вината не е негова. И все пак, били са му необходими страшно много часове върху твърдата кушетка на моя колега, компютърния психоаналитик Зигфрид фон Шринк, за да „освободи“ съзнанието си от „чувството за вина“, което му е причинявало „терзания“.