Изповедта на един македонски четник

– Ще имаме и по-големи осветления – забеляза Лука. По-нататъшни диспути за мнението на Европа не станаха.

Легнахме да спим и се събудихме веднага след изгряването на слънцето. Наскоро населението в Караферия се беше организирало и преди една седмица бяха ни донесли подарък цяла дузина шишета с бира. Празните веднага се напълниха с газ. Всеки четник внимателно прегледа карабината си.

На обед двадесет и пет души се качиха в осем лодки – оставихме само шест души на поста. Апостол ни чакаше с хората си. Всички станахме петдесет и пет човека. Тодор отиде с пет лодки напред като патрул. Останалата част от флотата го следваше на няколкостотин метра назад; лодките пътуваха близо една след друга. Пътувахме на югозапад към отворените води на езерото Енидже, през места, които не приличаха на видените от мене досега. Нямаше никакви дървета, само блатиста трева, понякога тъй ниска, че можех да се изправям и да оглеждам тъмножълтото море от разиграна трева на километри наоколо. Макар да тикахме с пръти лодките, те се движеха бързо. Някъде тревата се губеше и водният път се откриваше широко пред нас.

Бяхме обхванати от нервно веселие. Подмятахме шеги за македонската флота и за адмиралите, Лука и Апостол. Давахме заповеди на моряшки език.

Следобед, към три часа, навлязохме в широка пълноводна река, по която плавахме около два часа, носени от течението. Един час преди залез пак навлязохме сред блатната трева и скоро стигнахме малък остров, на който се виждаха обгорелите греди на една колиба. Тук слязохме, за да вечеряме хляб и сирене и да починат гребците. Бяхме близо до местоназначението. Никой не говореше високо, шепнехме само. Лука предаде последните наставления; паролите бяха "Македония" и "Свобода", който не отговори на втората дума след първата в тъмнината, да се счита враг.

Беше вече мръкнало, когато бавно се раздвижихме по блатото между ниския папур. Прави в лодките, ние можехме да виждаме подножието на един хълм; после, не по-далеч от 600 – 700 метра, видяхме къщи и хора, които се движеха между тях.

Нашата лодка вървеше напред. Лука, Апостол и аз бяхме заедно, момчето, което гребеше, било рибар из тия места. То полека ни удари о един насип, вдаден в езерото. Другите лодки бързо се наредиха край него и спряха на сушата. Всички изскочиха и се събраха на пътеката към височината на насипа. Пълна, червена луна се показваше.

Тръгнахме и след няколкостотин крачки излязохме на една поляна. Пътят вървеше успоредно с брега. Една пътека се отклоняваше към селото.

Апостол и неговите хора тръгнаха към горната част, а Лука със своите двадесет човека се отправи към долната част на селището. Всеки четник носеше шише с газ в лявата си ръка. Осем души тръгнахме няколко метра напред по главния път и залегнахме там, да не ни изненада аскерът, който беше на гарнизон в едно село, половин час далече.

Щом легнахме в праха на пътя, чух зачеващия лай на кучета, които усещаха наближаването на чужденци. Някъде в полето овчар подсвиркваше на стадото си. При пълната светлина на луната видяхме покривите на къщите, но никъде не можах да видя тъмните фигури, които знаех, че се движат из селото. Настъпиха мъчителни минути на очакване.

Сърцето ми трепна. Едно светло кълбо пропълзя по стената на някаква къща, разшири се, блесна и избухна в голям огън. Виенето на кучетата не оставяше да се чуят други викове. Последваха три залпа от манлихерови пушки.

В долния край на селото почна да гори друга къща; първата изгаряше в бесни пламъци. Покривът й падна глухо, като изпрати нагоре облак от искри. Чувахме ясно пращенето на пламъците и шумния рев на тая пещ. На зловещия фон се виждаха силуетите на бягащи хора. Запалиха се почти всички къщи. В една от тях почнаха да пукат с адски трясък взривни вещества. Избухнал бе един от складовете на капитан Коста. Над главите ни се носеше голям червен облак от дим и искри.

Времето не се усеща при такива събития. Може би бе изминал час. Цялото село гореше в един пламък, който гърмеше и се развяваше. В това време, ние, осемте, бяхме зрители. Страшното бездействие ме правеше чувствителен към мисълта за аскера. Аз поглеждах ту в пожара, ту към пътя отзад. По едно време видях един блясък, чу се остър и силен гръм. Помня, че извиках.

– Идиотите! Защо не се върнат! Ето го аскера върху ни!

Екна залп. Не беше от манлихери.

– Не е аскерът! – извика Антон, който беше до мене. – Гърците са.

Веднага скочихме на крака. Капитан Коста беше дошъл.

От селото се чу втори залп, или по-скоро отделна бърза стрелба на много хора, защото нашите бяха пръснати. Ние, осемте, не отговорихме, а бързо се отдалечихме по пътя, за да вземем позиция, преди да бъдем открити. Легнахме по гърди. От ляво манлихерите продължаваха да крякат, удавени от гърма на гръцките пушки "гра". От тяхното стреляне заключавахме, че гърците не са повече от нас. Стрелбата стана обща. Чувахме свистенето на куршумите и техните удари по стените на къщите.

Гърците не напредваха, държаха се на пътя край нас, като целяха навярно да ни пресекат отстъплението към лодките. Тогава осемте започнахме да стреляме лудешки бързо, за да направим впечатление, че сме многобройни. Свистенето на куршумите се насочи към нас, прелиташе над главите ни като фученето на орляк металически птици. Някои куршуми се забиваха в калището наоколо.

Внезапно гръцкият огън отслабна и съвсем секна. Далече някъде, но не от селото, се чуха глухи изстрели.

– Това е аскерът – извика един от нашите хора.

Апостол и хората му се оттеглиха. Ние изтърчахме към лодките. Лука със своите момчета също се появи. Един последен залп, качихме се на лодките и отплувахме отново сред водната тръстика. Никой не бе убит, нямаше нито един ранен. Пътувахме цяла нощ. Зад нас блестеше едно зловещо небе, което поугасна едва при утринната светлина.

6. Из Воденските планини

Никога не узнах как са обяснявали консулските рапорти изгарянето на Ниси, но европейските вестници го описаха с най-живи краски. Френските вестници, вдъхновявани от гръцки източници, съобщаваха, че петстотин четници, водени от офицери от българската армия, са изклали мъже и жени. А от селяни се научихме как хората на Коста ходили из улиците на Негуш и се хвалили, че ни били прогонили в лодките в такъв безпорядък, та едва сме имали време да приберем своите убити.

Чистата истина е: тридесет къщи, около половината в селото бяха изгорени. На следната заран войниците намерили шест души убити. Един от тях бил албанец, домоуправител на бея, който, като мислел, че селото е нападнато от башибозук, спуснал се и викал, че е мюсюлманин. Някой от хората на Апостол сметнал, че албанецът иска да ги заблуди и го убил. Другият убит бил шестнадесетгодишен младеж, ударен от случаен куршум, а третият бил убит умишлено, защото хората на Лука познали в него стар шпионин, избягал от сланишките села. Тези трима бяха известни на нас, другите бяха хора на Коста, които останали неприбрани в тъмното.

Нашите хора помагали на селяните да си изкарат добитъка и покъщнината. Върху мирните селяни никой не дигнал ръка и всички успели да се отстранят от огъня и стрелбата. Само една млада жена, напреднала много в бременността си, останала назад заедно с мъжа си. Лука ги задържал, докато престоял в селото, а когато ги напуснал, оставил им едно писмо до селяните. Той писал на гръцкото население, че опожарил техните къщи не от племенна омраза, а като защитна мярка против нашествията на Коста в селата, които помагат на революционното движение. Предупредил ги същевременно, че ако не дават убежище на наемниците на гръцката църква, никога няма да посяга върху тях и имотите им ²⁴.

Това предупреждение постигна целта си. Оттогава Коста се усмири.

Български села не бяха подпалвани вече тази година. По-късно селяни, отиващи или връщащи се от пазара, биваха причаквани по пътищата и убивани, но винаги далеч от селата. Дори и тези нападения не бяха вършени от андарти, а от маскирани хора, които очевидно бяха жители на Негуш, крепостта на гръцките терористи.