Изповедта на един македонски четник

Той беше секретар на местния,комитет и беше наредил нашия прием в тази къща. След милиционната чета неговата компания бе освежителна. Докато закусвахме топло овчо мляко и хляб, Ноги остана на приказки с нас, после излязохме заедно из селото. То лежи в една дупка между хълмове с лозя, поотворено само откъм железопътната линия, която беше толкова близо, че се виждаха двамата войници, които я охраняваха. Повечето от мъжете бяха из село и ни поздравяваха с усмивки и дяволити кимания. Най-после стигнахме до хана, гдето няколко стари хора стояха без работа. С тях пихме сливовица, едно люто питие, правено само за гърлото на селянина. Синът на ханджията скоро се бе върнал от Америка и с него разисквахме върху работническия проблем в каменовъглената област в Пенсилвания ²⁹. Той говореше английски, но не владееше езика за всякакви разговори. Най-после обърнахме на български, но след като направихме впечатление на публиката, че младежът е понаучил нещо. Внезапно една жена дотича и извика:

– Аскерът иде! Битолският път гъмжи от войници.

Сандо и аз скочихме на крака, но учителят и старците се отнесоха спокойно. Младият емигрант отиде в една задна стая и се върна с три мотики.

– Ах, това е добре – каза ханджията, – но е по-сигурно да отидете в лозята, ако войниците спрат тук и ни заприказват.

– Вие сте дегизиран добре – каза учителят, – но езикът ще ви издаде и под тоя костюм.

Ние нарамихме по една мотика и придружени от сина на ханджията, излязохме на улицата и поехме пътя за лозята. В тоя момент конният авангард на войската влизаше в селото. Той мина толкова близо, че можахме да различим белите мустаци на командващия стар офицер. Разбира се, не ни заплашваше голяма опасност да бъдем открити, но аз усещах остро оня страх от множеството черни униформи, който е общ за всички, дето носят оръжие незаконно в Македония.

– Не е приятно такова зрелище, когато човек държи само мотика на рамото си – забеляза Сандо.

Стигнахме лозята и заедно с двадесетина работници почнахме да копаем, като скришом наблюдавахме кавалеристите, които пояха конете си при чешмата на близката главна улица.

Един старец свиреше с гайда. Под ритъма селяните работеха, а някои и пееха.

– Ей, Яни – извика едно момиче, което работеше зад мене, – не сечи корените.

Хората около нас прихнаха да се смеят. Аз погледнах назад и видях, че момичето се изчерви. То ме беше взело за Яни навярно по потурите, които, изглежда, принадлежаха на някой Яни и се познаваха по четвъртитата кръпка на седалището.

– Дали е Яни или не – извика старият свирач, – ти си права, Стоянке. Научи го как се копае лозе. Той добре ще схване, ако ти го учиш. Хайде, не се срамувай.

– Надуй по-добре гайдата, дядо – отговори момичето, – засвири нещо весело.

Шеговитите закачки продължиха. Работниците почнаха да се събират. Из близкото лозе също прекратиха работата и младите мъже и моми дойдоха при нас на почивка. По височината на хълма се зададе бързо младеж в полуалбански костюм. Аз се стреснах. Той беше въоръжен, сигурно – бекчията ³⁰ на бея.

– Ей хора, пак почивате, а! – извика той.

– Не дигай толкова шум – отвърна Стоянка, беят го няма.

Бекчията се хилеше и мигаше.

– Е, добре – извика той, като хвърли пушката си. – Не крякайте като кокошки. Ако не искате да работите, играйте хоро. Дядо, я надуй гайдата.

Работниците се настроиха добре. Край бейския човек се събраха около десетина момчета и момичета. Той улови ръката на най-ближния до него селянин, заловиха се всички и почнаха да удрят земята с мудни, ритмични стъпки по песента на гайдата. В дясната си свободна ръка водачът на хорото завъртя кърпа, полетя две стъпни напред, една назад, изви редицата навътре, разгъна я навън. Както знаех от България, селяните в полето често спират работата за такава половинчасова почивка и затова смятах тази забава съвсем спонтанна.

Аз хвърлих поглед към селото и забелязах, че войниците се движат безцелно по улиците.

– Те няма да подозрат нищо – забеляза един до мен, – докато ни виждат, че сме весели и играем хоро.

Някои се опитаха да уловят мене и Сандо за хорото, но ние се държахме настрана и предпочитахме да бъдем само зрители. Хорото беше една действително красива гледка. Повечето от момичетата бяха хубави. Бронзовата коса на Стоянка се развърза и част от нея падна на раменете й. Със засилване на играта нейните бузи се зачервиха.

Сандо улови ръката ми във внезапна тревога.

– Погледни, аскерът иде насам. Да бягаме нагоре!

– Стойте! – обади се един от селяните. – Правете каквото ще ви кажа и нищо няма да се случи.

Той ни бутна при играещите. Едно момиче се спусна и потегли Сандо, а Стоянка улови моята ръка. Старият гайдар наду по-силно бузите си, по-лудо се залюля хорото.

Видях един офицер и десетина войници, които се приближаваха по пътеката към нас. Като стигнаха до хорото, техните мургави, изгорели от слънцето лица, се засмяха добродушно. Бекчията, който досега ни водеше с равни стъпки, направи няколко скока и викна нещо по турски. Офицерът плесна с ръце и отговори с нещо, което можеше да значи:

– Карайте, дявол да го вземе, и аз ще скачам с вас.

Като гледах лицата на играчите от двете си страни, аз не можех да открия в тях друго, освен веселието на момента. Все пак ми се стори, че почувствувах нервно напрежение в Стоянкиното стискане на ръката ми.

– Малко почивка! – извика бейският човек, като се тръшна на земята и извади кърпата да обърше челото си. Хорото се разтури. Стоянка не пусна ръката ми и ме задърпа нагоре към лозята. Същото направи със Сандо и неговото момиче.

Колко забавен беше бекчията! Той разсмиваше офицера, войниците и селяните, които се събраха около него.

Аз не долавях шегите и бързите закачки и отговори, но войниците очевидно мислеха тези гяури за чудесни хора. Старият дядо също опита шеговитите закачки и отговаряше с такава сръчност, че турците подскачаха от възторг.

Поискаха хоро отново. Бекчията заигра няколко смешни хора с един вик, който се понесе по хълмовете. В това време се чу ясният зов на тръбата. Турците се обърнаха, извикаха и бързо тръгнаха към селото. Дядото засвири, но не вече за хоро, а една тъжна народна песен, докато ние наблюдавахме войниците, които на дълги колони излизаха от селото и извиваха нататък по хълмовете. Последните роти още се виждаха, когато Сандо и аз слязохме по пътеката. Искаше ми се да кажа нещо на селяните, но повечето от тях бяха изчезнали. Дядото свиреше и не забелязваше никого. Всички веселяци изведнъж бяха станали отново безстрастни и изнурени селяни, или, както ги наричат някои писатели – "мрачни и мълчаливи българи".

8. На пазар

Сандо и аз се върнахме в селото и срещнахме учителя, който имаше замислен и сериозен израз. Запитахме го какво се е случило и той ни съобщи събитието, което трябва да отбележа, като едно от най-трагичните в македонската история.

Миналата седмица турската войска унищожила Георги Сугарев и цялата му чета. Учителят ни прочете подробностите от едно писмо, получено с куриер от Битоля.

Георги Сугарев, 1876 – 1906

Една от причините да отида в Битоля беше и моята назначена среща с Георги Сугарев ³¹, главния ревизор на вилаета. Административните поделения на организацията съвпадаха почти точно с установените от турското правителство. Всяка каза бе един район, управляван от комитет, представляван от войводата и четата му. Няколко кази съставляваха вилает или окръг, управляван от окръжен комитет, съставен от по един делегат от всеки район. Този по-горен комитет бе представен от ревизора, който контролираше районните воеводи. Над това идваше само прочутият Централен комитет, съставен от по един делегат от всеки вилает. От всички пет вилаета Битолският се считаше най-важен, защото в него гърците действаха най-силно и ставаха най-сериозните въстания ³².