Изповедта на един македонски четник

– Не е ли опасно да останем обезоръжени в къщата на тоя човек?

– Той е албанец – отговори Лука – и ние сме в дома му. И друг път сме му гостували. Някой ден може да ми отсече главата, но сега той е роб на своите племенни традиции. Ако дойде аскер и ни нападне, той пръв ще стреля срещу него.

Беят беше важен, сериозен млад човек. Той говореше, макар и развалено, на български, защото нито Лука, нито аз знаехме турски. Отначало разговорът беше откъслечен. Той ни каза, че дошъл за една седмица на лов и че в града не бил много добре със здравето си. По-късно говорихме за гърците, за изгарянето на Ниси и за местната администрация, която аз не познавах. От държанието на хазаина разбрах, че позна в мое лице американеца, който бе дигнал толкова шум във Воден, но не зададе никакви въпроси по това. Не считаше, че е негова работа какво търся аз сред българските комити. Не ни обля и с ориенталското ласкателство, нито осъди, нито похвали нашата работа. Намекна за младотурската партия ²⁷, като ни даде да разберем, че й симпатизира.

Вечерята бе сложена от двама прислужници, които бяха свалили оръжието си. Имаше едно цяло опечено агне, няколко варени пилета, чорба и чудесно сирене. Домоуправителят седна при нас на трапезата, всички бяхме пет души. Беят и домоуправителят доста изкусно разкъсаха с ръце месото и го поднесоха. Нямаше ножове и вилици. По-късно сложиха вино. Двамата мюсюлмани пиха, макар че Коранът забранява това.

Беше полунощ, когато се разделихме с разменяне на целувки както по-рано. Един от прислужниците бе изпратен да извести на четата, че идем. Намерихме я да ни чака на открито. Веднага тръгнахме към планините, защото близо до селото минаваше железница.

По-късно срещнах и други бейове. В интерес на мнозина от тях беше да са приятели с четите, защото обявеният бойкот от революционния комитет бе съсипал много турски земевладелци.

Комитетът, от своя страна, намираше за изгодно да вдига бойкота по отношение на приятелски настроените бейове, защото не само селяните страдаха от него, тъй като трябваше да работят по-лоша земя, но и защото в присъствието на земевладелеца в селото аскерът и андарите не можеха да закачат народа. Справедливо е да се добави, че имаше нещо повече от личен интерес в приятелството на някои от тези мюсюлмански земевладелци. Някои бяха искрени партизани на младотурците, а имаше дори и мнозина по-радикални с явни социалистически тенденции.

Настъпи и последният ми ден с Лука. Бяхме се спрели на лагер в планината, северната граница на неговия район. Тук при нас дойдоха двама четници, проводени от войводата на съседния район, за да ме отведат до Леринско. Александър щеше също да ме придружи като постоянен другар в моите скитания.

Макар че преживях с Лука и Тодор само два месеца, не ми беше приятна раздялата. Момчетата също се нажалиха. Антон, когото не обичах, защото екзекутира двамата шпиони в блатото, говореше нещо като наивно дете.

Когато тръгнахме, погледнах четата в горичката. Всички махаха с ръце и кърпи. След няколко месеца аз пак се видях с тях или по-право с останалите живи от тях.

7. Как станах турски поданик

Първите десет дни в Леринско прекарах без събития. Те оставиха у мене само спомена за една ветровита и камениста страна. В нея прекарахме Великден, като се криехме от турците, дето бяха тръгнали да ловят комити, които може би бяха достатъчно смели, за да прекарат празниците в селата.

Нашата чета се състоеше от двама нелегални и осем селяни-милиционери, които се числяха при нас няколко седмици. През тия десет дни тъгувах и безгранично желаех да видя отново Лука, Тодор и боровите гори на Воден. Тодор искаше да дойде с мен, но Лука едва не се разсърди от това:

– Не – извика той, – вземи Сандо, той ще ти бъде полезен, остави ми Тодор.

Това ми се видя детинско. Сега го разбирам. Първата година из Воденско Лука се е чувствал самотен.

Аз погледнах хубавите черти на Сандо, неговите тъмносини умни очи и се помирих. Сега схващам, че така е било по-добре. Ако бях прекарал изпитанията си с Тодора, много нещо от урока щеше да остане ненаучено. Той притежаваше оня несъзнателен ентусиазъм, който пренебрегва слабите страни на положението, като вижда само най-хубавото, един темперамент, който е заразителен, но измамчив. Сандо не бе такъв. Може би дори повече отколкото подозирам, той повлия за решението ми да не оставам завинаги в Македония.

Една вечер Сандо и аз казахме сбогом на нашите спътници и заедно с един водач тръгнахме към битолските низини. Няколко часа преди разсъмване стигнахме хълмиста местност. Един поставен пост ни се обади. Той трябваше да ни заведе в селото, гдето на следния ден имахме среща с Тане, леринския войвода ²⁸.

Тане Стойчев (вляво), 1874 – юни 1907

Неочаквано излязохме пред редица каменни къщи. Зад градинските огради се чуваше ръмжене. При влизането ни в селото не се мярна нито едно куче, а само преди половин час от хълмовете чувахме лаене.

– Трябва да има аскер в селото – пошепнах аз Сандо.

– Железницата минава наблизо – отговори водачът ни, – а казармите са далеч оттук – петнадесет минути.

По улиците не видях хора. Къщите изглеждаха необитаеми като антични развалини. Стигнахме един ъгъл и там долових блясък на лампа от някакъв прозорец. Водачът извика тихо и една врата се отвори, колкото да се промъкнем в къщата. Семейството, един млад селяни и жена му, две деца,и стара баба, ни очакваха. Те бяха сварили чорба на огнището и ние тримата вечеряхме. Водачът разпита какви новини има, дали бирникът е в селото, дали андартите са направили някъде пакости и где са разположени местните гарнизони. Той от своя страна изложи разположението на войските през нашето еднодневно пътуване и за техните вероятни движения през следните двадесет и четири часа. Това осведомяване македонските селяни бяха развили до наука. Аз не зная случай техните сведения да не са излезли точни. Рядко съм бивал в опасност, която не е била предсказана, нито ще забравя изкуството, което владеят тия селяни, за да избягнат от някое тежко положение пред аскера.

След ядене, още като разговаряхме, Сандо и аз почнахме да се разсъбличаме. Най-напред коланите с куршумите и бомбите, след това навущата и униформите. Всички бяха добре свити в един чувал и скрити в дупка под пода. Когато излязоха от стаята жените и децата, ние се съблякохме напълно. Нашето дебело, тясно вълнено долно облекло не отговаряше за селската носия, в която трябваше да се преоблечем.

Младият селянин ни даде дрехи от груб конопен плат. Върху тях облякохме потури, прилични на балони при бедрата и досадно стегнати под коленете. После ни дадоха домашно плетени чорапи, палто от груб памучен плат, по един червен пояс и волски опинци. На главите си сложихме калпаци, аз се обръснах, а Сандо подстрига своите руси коси. Погледнахме се за миг и прихнахме да се смеем. Селяните ни пригласяха от симпатия, защото несъмнено те не можеха да оценят колко смешно нелепи изглеждаме един на друг. След малко легнахме да спим, като се чувствахме в безопасност от нашествие на любопитния аскер.

Шум от тих разговор ме събуди сутринта. Отворих очи и видях един човек в европейско облекло да разговаря с нашия хазаи. Непознатият, като забеляза, че съм буден, тръгна към мене, протегна лявата си ръка и усмихнат ме поздрави.

– Добър ден, бай Алберт!

Видях, че десният му ръкав висеше празен.

– Ти си генерал Ноги?

Той се засмя за името, с което го нарекох, защото то беше псевдонима, с който той се подписваше в официалните книжа.

– Да, аз съм – призна той, – но съм и учител.