Изповедта на един македонски четник

Стаята бе натъпкана с мъже и жени, които ни поздравиха от все сърце, но очевидно се безпокояха. Повечето от мъжете бяха възрастни, груби хора, всички с дебело навити широки пояси от подмишниците долу до под бедрата. Всички бяха бръснати, защото брадата в Македония вън от градовете се смята от властите за признак на размирие. Мислеше се, че само комитите са брадати хора. Изключение прави само селският свещеник.

Всички изслушаха внимателно късата, но пламенна реч на Лука. След нея започнаха свободни разговори. Изтълкувани им бяха новите закони на организацията, защото едва преди шест месеца първият конгрес от представители на революционните маси ²⁶ бе съставил един устав, който даваше право на всеобщо гласоподаване на селяните в работите на комитета. След това, поне на теория, никой не можеше да дига въстание без съгласието на тия, които трябваше да се бият и в случай на неуспех да пострадат най-много. Досега назначаваните от района войводи, местни комитети, трябваше вече да се избират. За такъв избор сега нямаше време, но Лука даде наставление как да се извърши, след което листата на новите членове да се прати на районния комитет във Воден.

Беше минала полунощ, когато напуснахме къщата и се присъединихме към нашите другари, които ни чакаха. Двамата водачи-селяни се качиха с нас до скалата горе.

Като пиша за тези селяни, нека добавя какво научихме от едно писмо, изпратено ни от Воден седмица по-късно. Макар че престояхме в Месимер по-малко от четири часа, влязохме и излязохме оттам съвсем тайно, на другия ден гърците узнали, че сме били там. Следната вечер двамата наши водачи били намерени в гората заклани. На единия от тях била закачена бележка с печата на военната ръка на гръцката черва. Бележката гласяла. "Такава е участта на всички, които предават черквата на схизматика – разбойник Лука.

Свестете се, селяни. Когато разбойниците влязоха във вашата къща миналата нощ, окото на светата черква бдеше върху вас." Нямаше нужда от Шерлок Холмс, за да се издирят убийците. Григораки от Воден можеше да каже кои са.

След като напуснахме Месимер, прекарахме два дни между надвисналите скали, но третата вечер минахме нагоре и се възкачихме на по-спокойно място. Най-голямото село от района на Лука ни поддържаше с храна три дни. В гората ни намери една чета – милиция ог седемдесет души. Тя ни преведе към селото си, може да се каже, с развято знаме посред бял ден. Главатарят на милицията беше един белобрад свещеник. Като на всички схизматици-попове, ръцете му бяха загрубели от работа; той беше дърводелец и пчелар. На другия ден ходих у дома му и с удоволствие го наблюдавах докато той режеше един труп, облечен в черно, закърпено расо, а върху раменете му се развяваха белите кичури коса.

В селото бяхме сигурни. На всяка височина около него стоеше по един дървар, който уж сечеше дърва, а всъщност наблюдаваше хората, които идеха към селото. Тук живееха само две мохамедански семейства. Мъжете бяха ковачи, едно занятие, от което християните отбягват. Тия мохамедани бяха верни като всички жители. Когато Лука и аз срещнахме един от тях, той каза:

– Добре дошъл, бай Лука. Когато ти влезеш в селото, бог ме прави сляп и глух.

– Това показва, че бог те пази – отговори му Лука. – Той иска да живееш много години.

Посетихме училището и аз се чувствах като училищен настоятел по обиколка. Децата изпяха Месимерската песен и други подобни песни. Учителката, едно младо момиче, облечено по европейски, говореше литературен език. Тя повика една от по-възрастните си ученички. Детето застана пред нас, издекламира поздравителна реч и ми подаде китка планински цветя. След това научих от Александър, че Тодор и учителката ми устроили тая церемония. Тодор го биваше за такива работи.

Доста късно следобед седнах при прозореца на квартирата си и се загледах към ниските кирпичени стени на една недовършена къща, разположена върху една могила. Група деца се бяха събрали там. Заинтересувах се от играта им.

Десетина по-възрастни момчета се бяха качили на стените и дигаха оглушителна врява срещу тридесетина юноши, налягали в подножието на могилата. Внезапно момчетата от по-голямата група се спуснаха дружно към могилата с викове: "Аллах! Аллах!" Отгоре ги посрещнаха с облак буци земя и викове "ура!" Започна същинска битка, но беше явно още отначало, че атакуващите трябва да бъдат разбити. Те почнаха да се търкалят по гърбовете си надолу, а обсадените тичаха след тях и ги мушеха с тояги.

Когато бяха избутани всички нападатели от могилата, битката престана. Тогава "умрелите" станаха и се събраха с другите на нещо, което аз мислех, че е мирна конференция, дордето не бях просветен от един писклив глас:

– Аз не искам да бъда аскер.

Това бе любимата игра на македонските деца. Често към виждал да я играят из улиците на Битоля пред очите на турци и войници, които се забавляваха от гледката както и аз. И наистина, каквото и да ставаше през време на кланета, турците бяха удивително толерантни към децата.

Продължихме отново своя път към север, агитирахме по селата, слушахме отчети, правехме избори и разрешавахме местни спорове, защото по новата тактика на революционния комитет турските съдилища бяха бойкотирани. Повечето от делата бяха за граници на имоти. След разрешаването им Лука казваше на хората:

– Нека се знае, че тия решения са в сила, докато Македония получи свобода. След това вие можете да представите своите разправии пред редовен съд: вие, българите, обичате да се съдите, но е по-добре, ако посветите силите си за по-важни работи, които ни предстоят.

Аз схванах саркастичната нотка в неговите думи, тъй като бях живял в България, където амбициозният младеж с практически дух следваше право.

Една нощ влязохме в някакво село до брега на езеро и в основата на голяма скала, на чийто връх видях живописно разположена сграда.

– На кой феодал е този замък? – попитах Лука, като исках да бъда духовит.

– На кого, ако не на феодалния господар – отговори Лука.

Аз го погледнах въпросително.

Лука продължи:

– Ти още не си свикнал с нашите условия. В двадесетия век селянинът се експлоатира от посредници и борсаджии, а тук феодалите от петнадесетия век още не са изчезнали. Тях наричаме тук бейове; те вземат само половината от произведенията на селянина. Това, вярвам, ще приемеш, че е по-съвестно. Но потърпи малко, тая нощ ще участваш в една сцена, взета от романите на Скот.

Не беше се изминал и половин час, откак седяхме в кръга на приказливите селяни, когато пред нас гордо се появи една живописна личност с огненочервен фес, чийто пискюл висеше като коса на жена до раменете. Човекът беше облечен в златошит елек, който оставяше ръкавите свободни до лактите, широки и сдиплени като криле. Потурите му, много издути, се губеха при коленете в дебели бели навуща. Беше препасан с колан, по който висяха кама и други страшни оръжия, пред които нашите бледнееха. Неговите мустаци бяха големи и твърди; врабчета можеха да кацат върху тях.

Той се поклони на Лука, като доближи ръката си до сърцето, после до устните и най-сетне до челото. След тоя ориенталски поздрав сграбчи ръката на Лука и попита на най-обикновено селско наречие:

– Как си?

Доколкото разбрах, той беше домоуправител на бея и беше дошъл да ни покани при господаря си на вечеря. След един час Лука, Тодор и аз се изкачихме по каменните стъпала на хубавата къща върху скалата. Двойката врата на двореца беше отворена и през нея се виждаше дълъг коридор, в дъното на който през други врати влязохме в салон, осветен с ламба. Посрещнаха ни множество въоръжени прислужници, всички в красиви албански костюми. Само беят стоеше в осветения салон. Той имаше изтънчените черти на млад княз, облечен не толкова великолепно, по по-богато от своите хора. Беше въоръжен с оръжия, украсени със скъпоценности и филигран. Той посрещна всички ни с целувки. След това ни поведе по широката стълба. В една стая оставихме оръжието си. Оттук минахме през другата врата. Там беят се обърна, направи лек селям и ни въведе в голям салон. В него нямаше мебели, а само красиви цветни черги на пода, богато везани възглавници и по средата една софра. Беят повторно доближи ръка до сърцето си, устните и челото и ние седнахме на чергите. Аз успях да пошепна на немски на Лука: