Антоний и Клеопатра

Октавиан харесваше подредбата на дома си — кухните и помещенията за слугите бяха в отделна постройка, където се намираха и отходните места с банята за робите. Тоалетната и банята за собственика, семейството му и гостите бяха в основната сграда и бяха облицовани със скъп мрамор. Подобно на повечето подобни съоръжения на Палатин, те бяха разположени над подземен поток, който се вливаше в огромната Клоака Максима. За Октавиан това бе основна причина да купи този domus. Той беше изключително потаен човек, особено що се отнася до изпразването на червата и пикочния си мехур. Никой не биваше да види, никой не биваше да чуе! Същото важеше и когато се къпеше, а това се случваше най-малко веднъж на ден. Затова военните кампании бяха мъчителни изпитания за него, поносими единствено благодарение на Агрипа, който успяваше да му осигури уединение при всеки възможен случай. Самият Октавиан не знаеше защо е толкова чувствителен на тази тема, тъй като по принцип беше добре сложен, може би защото без подходящо натъкмени дрехи всички мъже бяха уязвими.

Посрещна го прислужникът му, който излъчваше безпокойство. Октавиан мразеше и най-малките петънца по туниката или тогата си и това правеше тежък живота на човека, който бе зает непрекъснато с тебешира и оцета за почистване.

— Да, можеш да вземеш тогата — каза отсъстващо Октавиан, освободи се от нея и влезе във вътрешната градина с перистил, в която се намираше най-красивият фонтан в Рим — Амфитрион яздеше колесница във формата на раковина, теглена от изправени коне с рибешки опашки. Оцветяването му беше тъй живо, че подобните на бурени коси на водния бог проблясваха и искряха в зеленикаво, а кожата му бе като мрежа от мънички сребристи люспи. Скулптурата се намираше в средата на кръгъл басейн. Само бледозеленият мрамор от новите каменоломни в Карара беше струвал на Хортензий десет таланта.

Мина през двойната бронзова порта е барелефни сцени с лапити и кентаври и влезе в залата, която вместваше кабинета му в едната половина и трапезарията — в другата. Оттам мина в огромния атриум, чийто имплувиум под комплувиума 32 в покрива проблясваше като огледало под лъчите на високото слънце. Накрая, след още една двойна бронзова врата, излезе на лоджията — огромната открита тераса. Хортензий беше харесал идеята за навес срещу палещите лъчи на слънцето, бе издигнал серия подпори над част от терасата и бе засадил лози, които да пълзят по тях. С годините те се бяха провесили по рамката като пъстро убежище, от което по това време на годината висяха чепки светлозелени мъниста.

Четирима мъже седяха в големи столове около една ниска маса. Кръгът се затваряше от пети стол, който бе празен. На масата имаше две кани и няколко чаши от най-проста апулийска керамика — никакви златни бокали и александрийски стъклени гарафи за Октавиан! Каната с вода беше по-голяма от другата, в която бе сипано много леко искрящо бяло вино от Алба Фуцентия. Никой познавач не би погледнал презрително на това питие — Октавиан обичаше да поднася най-доброто от всичко. Но не понасяше разточителството и вносните стоки. Твърдеше, че произведеното в Италия е превъзходно и не е нужно да се парадира снобски с вина от Хиос, килими от Милет, боядисана вълна от Хиераполис и гоблени от Кордуба.

Октавиан приближи незабелязано с котешка стъпка и спря за момент на прага, за да огледа своя „съвет на старейшините“, както го бе нарекъл Меценат. — Шегата се състоеше в това, че най-старият от групата — Квинт Салвидиен — беше едва на тридесет и една. Пред тези четирима мъже — и единствено пред тях — Октавиан изричаше гласно мислите си, всъщност не всички. Тази привилегия бе запазена за Агрипа, негов връстник и духовен брат.

Двадесет и три годишният Марк Випсаний Агрипа бе надарен с външност — мечта за всеки римски благородник. Висок колкото Цезар, много мускулест и същевременно строен, с необикновено и същевременно красиво лице, чиито вежди изпъкваха под широкото чело, и с волева брадичка, поставена решително под строгата уста. От гъстите вежди и миглите трудно можеше да се забележи, че дълбоко поставените му очи имат цвят на лешник. Но произходът на Агрипа беше тъй невзрачен, че един Тиберий Клавдий Нерон би се изсмял презрително — кой изобщо е чувал за фамилия Випсаний? Най-вероятно беше самнитска, ако не апулийска или калабрийска. Във всеки случай — италийски боклук. Единствено Октавиан напълно оценяваше дълбочината и широтата на ума му, който се справяше с какво ли не — командване на армии, строеж на мостове и акведукти, измисляне на всякакви приспособления и инструменти, които правеха живота по-лек. Тази година Агрипа беше градски претор, отговаряше за всички граждански съдебни процеси и възлагаше криминалните дела на различните съдилища. Тежка работа, но не достатъчно, за да го удовлетвори — той пое също така част от задълженията и на едилите. От въпросните персони се очакваше да се грижат за сградите и различните услуги в града. След като ги нарече тайфа жалки мързеливци, Агрипа лично се зае с въпросите на водоснабдяването и канализацията за голям ужас на концесионерите, с които градът обикновено сключваше сделки. Говореше сериозно за мерките, които трябва да се вземат, за да не се допусне каналите да прелеят при прииждането на Тибър, но се боеше, че няма да успее да се погрижи за това тази година — за целите на това начинание трябваше да се направи подробна карта на много мили канали и тръби. Той все пак успя да свърши известна работа по Аква Марция, най-добрия от съществуващите акведукти в Рим, и в момента издигаше нов — Аква Юлия. Рим можеше да се похвали с най-добрата вода в света, но населението на града се увеличаваше и времето ги притискаше.

Агрипа бе предан до смърт на Октавиан, но не сляпо, а напълно съзнателно. Познаваше слабите и силните му страни и страдаше за него, както самият Октавиан не бе страдал себе си. Не ставаше въпрос за амбиция. За разлика от почти всички „нови римляни“ Агрипа наистина разбираше с цялото си същество, че именно Октавиан по правото на произхода си трябва да остане на преден план. Негова бе ролята на fides Achates 33 и той винаги щеше да бъде на разположение на Октавиан, който можеше да го издигне далеч отвъд истинския му социален статус. — А каква по-добра съдба от тази да бъде вторият в Рим? За Агрипа това беше повече, отколкото заслужаваше който и да било „нов римлянин“.

Тридесетгодишният Гай Цилний Меценат беше етруск, който можеше да проследи родословието си до дълбока древност. Предците му били господари на Арециум — оживено речно пристанище на завоя на Арн, където се срещат Аниевият, Касиевият и Клодиевият път, свързващи Рим с Отсамна Галия. Поради известни само на него причини той се бе отказал от фамилното си име Цилний и се наричаше просто Гай Меценат. Любовта му към изтънчения живот личеше в леко закръглената му фигура, но при нужда той бе в състояние да предприеме изтощителни пътувания заради Октавиан. Лицето му приличаше малко на жабешко, тъй като светлосините му очи бяха леко изпъкнали — екзофталмия, както го наричаха гърците.

Той беше прочут с остроумието и уменията си на разказвач. Умът му беше задълбочен като на Агрипа, но устроен по различен начин — Меценат обичаше литературата, изкуството, философията, риториката и колекционираше не стари грънци, а нови поети. Както шеговито бе отбелязал Агрипа, той не би могъл да ръководи и бой с възглавници в бордей, но пък знаеше как да го прекрати. Досега никой не бе намерил по-сладкодумен и убедителен говорител, нито по-способен да интригантства и заговорничи в сенките зад курулното кресло от Меценат. Той също се беше примирил с първенството на Октавиан, макар мотивите му да не бяха тъй чисти като тези на Агрипа. Меценат беше сив кардинал, дипломат, търговец на човешки съдби. Можеше да забележи и най-мъничката цепнатина, безболезнено да пъхне на слабото място сладки думи и да предизвика рани, по-тежки от раните на всеки кинжал. Опасен човек беше Меценат.