Антоний и Клеопатра

— Не, няма — моментално отвърна Антоний. — Гладът само ще ги накара отново да постъпят в армията. Той ще им помогне.

— Но не и на жените, които раждат момчета и бъдещи отлични войници.

— Плаща им се, а те пращат парите у дома. Гладуват безполезните — освободените гръцки роби и стариците.

Изтощена, Клеопатра се отметна назад и затвори очи. Познаваше много добре емоциите, които можеха да доведат човек до убийство. Баща й беше удушил собствената си голяма дъщеря, за да се закрепи на трона, а щеше да убие и нея, ако Ха’ем и Тах’а не я бяха скрили в Мемфис, докато порасне. Но самата идея преднамерено да стовариш глад и болести на народа си й беше абсолютно чужда. Тези страстни враждуващи мъже притежаваха безпощадност, която сякаш не знаеше граници — нищо чудно, че Цезар бе умрял от техните ръце. Личният им престиж и престижът на фамилиите им означаваше за тях повече от цели народи. В това отношение те бяха по-близки с Митридат Велики, отколкото биха искали да си признаят. Бяха готови да нагазят в море от кръв, ако това означаваше гибел за врага на фамилията. Все още упражняваха политиката на миниатюрен град държава и явно нямаха представа, че някогашният полис се е превърнал в най-могъщата военна и търговска машина в историята. Александър Велики бе завладял повече земи, но след смъртта му неговата държава изчезна като дим в небето. Римляните покоряваха мъничко тук и мъничко там, но отдаваха придобитото на Рим за още по-голяма слава на идеята за Рим. И в същото време не разбираха, че Италия е по-важна от личните им вражди. През цялото време Цезар й беше повтарял едно и също — че Италия и Рим са едно цяло. Марк Антоний явно не би се съгласил с подобно твърдение.

Все пак тя вече разбираше малко по-добре що за човек е военачалникът до нея. Но беше прекалено уморена, за да продължи вечерта! Щеше да има още вечери и ако на готвачите им е писано да полудеят от опити да измислят нови ястия, тъй да бъде.

— Моля да ме извиниш, Антоний. Ще си лягам. Остани колкото пожелаеш. Филон ще се погрижи за теб.

Миг по-късно беше изчезнала. Намръщен, Антоний се зачуди дали да не остане, но накрая реши да си тръгне. Утре вечерта той щеше да даде банкет в нейна чест. Странен дребосък! Също като онези момичета, които се докарваха до кожа и кости точно на възрастта, когато трябва да ядат. Но докато онези бяха анемични и слаби създания, Клеопатра беше много силна. Как ли се справя Октавиан с дъщерята на Фулвия от Клодий? — запита се той, внезапно развеселен. Това се казва кльощаво момиче! Сигурно и по един комар имаше повече месо, отколкото по нея.

Поканата на Клеопатра за втората вечеря дойде на следващия ден. Антоний тъкмо тръгваше към агората, уверен, че царицата този път няма да се представи пред съда. Приятелите му бяха преяли с чудесата на снощното пиршество и след кратка закуска от хляб и мед, той пристигна на площада по-рано, изненадвайки тъжителите. Част от него все още протестираше яростно срещу посоката, в която тя бе повела сериозния им разговор, а още не бяха стигнали до въпроса защо бе взела страната на Касий. Предполагаше, че нещата ще останат така още ден-два, но фактът, че Клеопатра явно не беше уплашена, не вещаеше нищо добро.

Когато се върна в губернаторския дворец да се изкъпе и обръсне за вечерното пиршество на борда на „Филопатър“, Антоний завари полегнала на една кушетка Глафира, която го очакваше.

— Не бях ли поканена снощи? — поинтересува се тя с тъничък глас.

— Не беше.

— А тази вечер?

— И тази.

— Може би трябва да пратя на царицата кратка вест и да й съобщя, че имам царска кръв и съм твоя гостенка в Тарс? Ако го сторя, поканата й със сигурност ще се отнася и за мен.

— Би могла, Глафира, но и така няма да стигнеш доникъде — отвърна внезапно развеселеният Антоний. — Събирай си багажа. Утре по изгрев-слънце те пращам обратно в Комана.

Сълзите й рукнаха като безмълвен дъжд.

— Ох, стига си циврила, жено! — Извика Антоний. — Ще получиш каквото искаш, но не сега. А ако продължиш да подмокряш кушетката, ще останеш с празни ръце.

Едва на третата вечер и третата вечеря на борда на „Филопатър“ Антоний спомена Касий. Така и не можеше да си обясни как готвачите й успяваха да представят все нови и нови ястия, но приятелите му бяха изпаднали в такъв екстаз от вкуснотиите, че не им оставаше много време да следят какво прави двойката на lectus medius 18. Помежду им определено не прехвърчаха любовни искри и при липсата на този дразнител прекрасните момичета бяха далеч по-вълнуващи — макар някои от гостите да се захласваха повече по момченцата.

— Няма да е зле утре ти да дойдеш в двореца за вечеря — рече Антоний, който се бе нахранил добре и трите пъти, но не се беше показал като ненаситник. — Готвачите ти заслужават почивка.

— Щом искаш — безразлично отвърна тя, огледа придирчиво ястията и си избра порция врабчета.

— Но преди да почетеш квартирата ми с царското си присъствие, твое величество, най-добре ще е да изясним въпроса с помощта, която си оказала на Гай Касий.

— Помощ ли? Каква помощ?

— Нима не смяташ четирите римски легиона за помощ?

— Скъпи мой Марк Антоний — провлечено и уморено рече тя, — тези четири легиона заминаха на север под командата на Аул Алиен, за когото ми казаха, че е легат на Публий Долабела, по онова време законен губернатор на Сирия. Александрия се намираше под заплахата на глада и чумата, така че с радост предадох оставените от Цезар легиони на Алиен. Ако той е решил да премине на другата страна, след като е прекосил границата със Сирия, вината за това не може да бъде стоварена върху мен. Флотът, който пратих на теб и Октавиан, претърпя крушение при буря. Няма да откриеш никакви записи, че съм оказала такава помощ и на Гай Касий, нито, че е получил пари, зърно или други войски от мен. Признавам, че наместникът ми в Кипър Серапион е пратил помощ на Брут и Касий, но ще се радвам да го видя екзекутиран. Действал е на своя глава и това го прави предател. Ако не го екзекутираш ти, ще го направя аз на път към дома.

— Хм — намръщено изсумтя Антоний. Знаеше, че всичко, казано от нея, е истина, но това не беше негов проблем. Проблемът му бе как да извърти думите й така, че да приличат на лъжи. — Мога да намеря роби, които с готовност ще свидетелстват, че Серапион е действал по твоя заповед.

— По собствена воля или след изтезания? — хладнокръвно попита тя.

— По собствена воля.

— Срещу една мъничка част от златото, за което ламтиш повече и от Мидас. Стига, Антоний, да говорим открито! Аз съм тук, защото твоят приказен Изток е разорен благодарение на римска гражданска война и изведнъж Египет ти е заприличал на огромна гъска, способна да снася още по-огромни златни яйца. Е, отвори си очите най-сетне! — озъби му се тя. — Египетското злато принадлежи на Египет, който се радва на статута на приятел и съюзник на римския народ и винаги е оправдавал оказаното му доверие. Ако искаш златото на Египет, ще трябва да го изтръгнеш от мен със сила, начело на войската си. И дори тогава ще останеш разочарован. Жалкото списъче на Делий на съкровищата в Александрия е само едно златно яйце от цялата купчина. Но тя е толкова добре скрита, че никога не ще я намериш. Нито пък ще успееш да изтръгнеш тайната с мъчения от мен или от жреците, които единствени знаят къде се намира.

Това определено не бяха думи на човек, който може да бъде сплашен!

Антоний се вслушваше и за най-малък трепет в гласа на Клеопатра, следеше за напрежение в ръцете й, но не откри и следа от нервност. И по-лошо — от няколкото споменавания на Цезар знаеше, че съкровището на Птолемеите наистина е скрито така хитроумно, че никой не би могъл да го открие, освен ако не знае къде точно да търси. Несъмнено нещата от списъка на Делий можеха да докарат десетина хиляди таланта, но на него му беше нужно много повече. А само походът по суша или море до Александрия щеше да струва няколко хиляди таланта. Проклета жена! Не мога дори да я напердаша, за да я накарам да се огъне. Значи трябва да намеря друг начин. Клеопатра не е Глафира.