Антоний и Клеопатра

Навсякъде се виждаха паунски пера, но най-пищните бяха около високия златен подиум пред мачтата. Там на трон седеше жена облечена в паунски пера, а на главата й се мъдреше същата червено-бяла корона като на мъжката статуя на носа. От скъпоценните камъни на широката огърлица раменете й проблясваха, също толкова широк златен пояс обхващаше и кръста й. На гърдите си държеше кръстосана овчарска гега и боздуган от злато и син лазулит. Лицето й беше покрито с толкова тежък грим, че бе напълно невъзможно да се различат чертите му, които впрочем бяха абсолютно безизразни.

Корабът мина достатъчно близо покрай Антоний, за да забележи колко широк беше той и колко майсторски изработен. Палубата беше покрита със зелени и сини фаянсови плочки в тон с тези на покривите. Кораб — паун и царица — паун. Е, помисли си внезапно обхванат от гняв Антоний, ще видим кой ще се дуе повече в Тарс!

Препусна в галоп към моста, скочи от коня пред вратата на губернаторския дворец и влезе енергично вътре, крещейки на слугите си.

— Тога и ликтори, веднага!

И когато царицата изпрати управителя на покоите си да съобщи на римския военачалник за пристигането й, на евнуха Филон бе отговорено, че Марк Антоний се занимава с държавни дела на агората и ще може да види Нейно величество едва на следващия ден.

Всъщност Антоний бе взел това решение преди дни. Трибуналът на агората бе оповестен официално, така че когато зае мястото си, той видя точно онова, което очакваше — стотина тъжители, най-малко още толкова адвокати, неколкостотин зрители и няколко десетки продавачи на напитки, закуски, лакомства, слънчобрани и ветрила. Дори през май в Тарс беше горещо. Това бе причината съдът да бъде разположен под ален навес с надписи SPQR на всеки няколко стъпки по украсените с пискюли краища. Самият Антоний седеше на курулното си кресло от слонова кост на върха на каменния трибунал, с дванадесет облечени в алено ликтори от двете му страни и Луцилий пред една затрупана със свитъци маса. Най-необичайният актьор в представлението беше един посивял центурион, който стоеше в единия ъгъл на трибунала. Той носеше ризница от златни люспи, златни наколенници, ковчеже с phalerae, armillae и торкви, а главата му бе увенчана със златен шлем, чийто ален гребен от конски косъм се развяваше настрани като ветрило. Вниманието на публиката обаче бе привлечено не от пълното с награди за достойни постъпки сандъче, а от дългия галски меч, който центурионът държеше между краката си с опрян в земята връх. Оръжието напомняше на гражданите на Тарс, че Марк Антоний има imperium maius и може да екзекутира всекиго по всякакъв повод. Хрумнеше ли му да издаде заповед за екзекутиране, центурионът щеше да я изпълни на място. И, разбира се, Антоний не възнамеряваше да екзекутира мухи или паяци — азиатците бяха свикнали да ги управляват хора, колещи и бесещи най-редовно според прищевките си, така че имаше ли смисъл да ги разочарова?

Някои от делата бяха интересни, а други дори и забавни. Антоний ги разглеждаше с онази ефективност и безпристрастност, които сякаш бяха присъщи на всички римляни, независимо дали са от простолюдието или от аристокрацията. Те бяха хора, които разбират закона, метода, рутината и дисциплината, макар Антоний да не бе чак толкова надарен с тези изконни римски качества. Въпреки това той се заемаше със задачата с жар, а понякога и със злост. Внезапно вълнение сред публиката разсея тъжителя точно когато се канеше да прехвърли случая на скъпо платения си адвокат. Марк Антоний завъртя глава и се намръщи.

Тълпата се бе разделила с благоговейни въздишки, за да стори път на малка процесия, водена от кафяв като орех мъж с бръсната глава, бяла дреха и цяло състояние от златни верижки на шията. Зад него вървеше Филон в сини и зелени одежди и деликатно гримирано лице, тялото му проблясваше от скъпоценни накити. Двамата обаче бледнееха пред следващото зад тях — просторна златна носилка с покрив от фаянсови плочки и паунски пера върху четирите стълба в ъглите, в ръцете на осем огромни здравеняци, черни като грозде и с пурпурен грим. Те носеха поли в цветовете на паунски пера, златни огърлици и гривни, и ослепителни златни немеси 16 на главите.

Царица Клеопатра изчака да поставят внимателно носилката на земята и без чужда помощ пъргаво се измъкна навън и приближи стъпалата на римския трибунал.

— Марк Антоний, извика ме в Тарс и ето ме тук — изрече тя с ясен висок глас.

— Името ти не фигурира в списъка на делата за днес, госпожо! Ще трябва да се обърнеш към секретаря ми, но бъди сигурна, че ще се погрижа да си на първо място утре сутринта — отвърна Антоний с дължимата на един монарх любезност, но без капка уважение.

Вътрешно Клеопатра кипеше. Как смее някакъв си римски селянин да я третира като всеки друг! Беше дошла на агората да му покаже какъв простак е, да демонстрира огромното си влияние и авторитет на жителите на Тарс, които щяха да оценят положението й и нямаше да погледнат с много добро око на Антоний, задето на практика се беше изплюл върху нея. Не се намираше на Форума, а стоящите пред него не бяха римски търговци (всички те бяха напуснали района като безперспективен). Тези хора се родееха с александрийците, бяха чувствителни към прерогативите и правата на монарсите. Да имат нещо против да бъдат разблъсквани, за да сторят път на царицата на Египет? Та те щяха да се гордеят с тази чест! Всички се бяха изсипали на кея да се възхитят на „Филопатър“ и дойдоха на агората, очаквайки делата им да бъдат отложени. Несъмнено Антоний си мисли, че те ще оценят по достойнство демократичните му принципи и намерението му първо да се заеме с тях, но начинът на мислене на Изток бе доста по-различен. Хората бяха шокирани, объркани и не погледнаха с добро око на военачалника. Като стоеше така смирено в подножието на трибунала му, Клеопатра ясно показа на жителите на Тарс колко арогантни са римляните.

— Благодаря ти, Марк Антоний — рече тя. — Ако нямаш планове за вечеря, може би ще ми направиш компания на кораба? Да кажем, по здрач? По-приятно е да се вечеря, след като отмине жегата.

Той впери поглед надолу към нея, в очите му проблясваха гневни искри. Тя някак си бе успяла да го злепостави — той виждаше това в лицата на хората от тълпата, които се кланяха уважително и стояха на разстояние от царската особа. В Рим щяха да се струпат около нея, а тук? Такова нещо явно беше немислимо. Проклета жена!

— Нямам планове за вечеря — рязко отвърна той. — Можеш да ме очакваш по залез.

— Ще пратя носилката си, император Антоний. Ако желаеш, вземи със себе си Квинт Делий, Луций Попликола, братята Сакса, Марк Барбаций и още петдесет и пет от приятелите си.

Клеопатра скочи пъргаво на носилката, носачите вдигнаха прътите и я обърнаха — тя не беше просто кушетка, а имаше пиедестал и балдахин, за да може намиращият се в нея да се вижда.

— Продължавай, Меланте — каза Антоний на тъжителя, когото пристигането на царицата бе сварило насред изречението.

Обърканият Мелант се обърна безпомощно към скъпо платения си адвокат и разпери объркано ръце. Онзи показа високия си професионализъм, като продължи със случая, сякаш не бе имало никакво прекъсване.

На слугите им трябваше известно време да намерят достатъчно чиста туника за вечеря, тогите бяха прекалено тежки и трябваше да се свалят. Ботушите — любимите му обувки — също не бяха подходящи заради многото връзки. О, и венецът за храброст! Цезар беше носил дъбовите си листа при всички публични събития, но единствено изключителната доблест по време на битка на младини му бе спечелила тази привилегия. Подобно на Помпей Велики, Антоний никога не беше носил венец, колкото и храброст да беше показал.

Носилката го очакваше. Като се преструваше, че всичко е една голяма забава, Антоний се качи в нея и нареди на свитата си от смеещи се и шегуващи се приятели да го съпровожда. Носилката беше обект на възхищение, но не колкото носачите, които бяха истинска рядкост, дори и най-големите и разнообразни робски пазари не предлагаха чернокожи мъже. В Италия те бяха толкова малко, че скулпторите буквално се нахвърляха върху тях, пък и бяха главно жени и деца, не така чистокръвни като носачите на Клеопатра. Красотата на кожата им, прекрасните лица и изпълнената им с достойнство осанка бяха завладяващи. Каква сензация щяха да бъдат в Рим! Макар че, помисли си Антоний, тя несъмнено ги беше взела със себе си, докато живееше там. Просто не съм ги виждал.