Гай-джин

— Да, разбира се, извинявай, Джордж — рече Макфей сам на себе си с тревога и смаян от несдържаността на Бабкот, който обикновено оставаше невъзмутим. — Ще се опитаме… Дмитрий е с мен… Все пак научихме кой го е направил, доверихме се на един китайски съдържател на магазин в селото. Дяволски е странно, всички самураи са били от Сацума и…

— Къде, по дяволите, е тая Сацума?

— Китаецът каза, че било кралство на южния остров до Нагасаки, на шестстотин или седемстотин мили оттук и…

— Какво, по дяволите, търсят тук, а?

— Той не знаеше, но се закле, че ще нощуват в Ходогая — Филип, това е крайпътна спирка на Токайдо на не повече от десет мили оттук — и техният крал е с тях.

3.

Санджиро, господарят на Сацума, с пронизващи и безмилостни очи, едър, брадат мъж на четирийсет и две, с драгоценни мечове, със синя мантия от най-фина коприна, погледна най-доверения си съветник.

— Добро или лошо беше нападението?

— Добро, господарю — отговори приглушено Кацумата, защото знаеше, че навсякъде е пълно с шпиони. Двамата мъже бяха сами, коленичили един срещу друг, в най-хубавото помещение на кръчмата в Ходогая, крайпътна спирка на Токайдо, на не повече от две мили навътре в сушата на колонията.

— Защо? — От шест века прадедите на Санджиро управляваха Сацума, най-богатото и най-мощно феодално владение в цяла Япония, като се изключат именията на омразните му врагове, рода Торанага, и ревностно бяха бранили независимостта му.

— Това ще създаде напрежение между шогуната и гай-джин — заяви Кацумата. Той беше слаб, корав като стомана мъж, изкусен фехтовач и най-прочутият от всички сенсеи — учители — по бойни изкуства в провинция Сацума. — Колкото повече се карат тези кучета, толкова по-скоро ще се сблъскат, а колкото по-скоро се сблъскат, толкова по-добре: това ще ни помогне най-после да съборим рода Торанага и техните марионетки, ще ти позволи да обявиш нов шогунат, нови власти на шогуна, като Сацума ще господства над тях, а ти самият ще станеш един нов роджу. — Роджу беше другото название на Съвета на петимата старейшини, който управляваше в името на шогуна.

„Един от роджу! Защо само един — помисли си наум Санджиро. — Защо не главен министър, защо не шогун — произходът ми го позволява. На шогуните от рода Торанага им стигат два и половина века. Нобусада, четиринайсетият, май ще е последният — в името на баща ми, ще бъде последният!“

Този шогунат беше основан от военния диктатор Торанага през 1603 след спечелването на битката при Секигахара, където неговите войски взеха 40 600 вражески глави. Със Секигахара той елиминира цялата действаща опозиция и за първи път в историята покори Нипон, Земята на боговете, както японците наричаха своята страна, и я подчини на единно управление.

Този блестящ генерал и администратор веднага завзе цялата светска власт и с благодарност прие от безсилния Император титлата шогун, най-висшия ранг за един смъртен, което го утвърди законно като диктатор. Той бързо направи своя шогунат наследствен, веднага постанови, че в бъдеще всички светски дела ще са от компетенцията на шогуна, всички духовни — на Императора.

През последните осем века Императорът, Син на небето, и неговият двор живееха изолирано в оградения със зидове императорски дворец в Киото. Само веднъж в годината той напускаше двореца, за да посети светилището на Идзу, но дори тогава оставаше скрит за всички очи, лицето му никога не се виждаше на обществено място. Оставаше скрит за всички и вътре зад зидовете, освен за най-близките от семейството си, благодарение на ревностни наследствени чиновници и древни мистични протоколи.

Така военният диктатор се разпореждаше в „Дворцовите порти“ и решаваше кой да влиза и кой да излиза през тях и де факто властваше и над Императора, и над неговото благоволение, а по този начин — над неговото влияние и власт. И макар всички японци непоклатимо да вярваха в императорската божественост, да го приемаха за Син на небето и за пряк потомък на богинята на Слънцето и да считаха, че неговото родословие не е прекъсвано, откак свят светува, според историческите обичаи Императорът и неговият двор не държаха никакви армии и нямаха никакви доходи, освен отпусканите годишно от военния диктатор в неговите „Порти“, колкото на последния му скимнеше.

От десетилетия шогунът Торанага, неговият син и внук управляваха мъдро, но строго. Следващите поколения отслабиха хватката, по-низшите чиновници заграбваха все повече и повече власт, постепенно превръщаха собствените си чинове в наследствени. Шогунът остана титулуван глава, но от век или повече насам беше марионетка и все пак винаги избиран само от рода Торанага; същото се отнасяше и за Съвета на старейшините. Сегашният шогун Нобусада беше избран преди четири години, когато беше дванайсетгодишен.

„И не за дълго, за бога“ — обеща си Санджиро и се върна към сегашния проблем, който го безпокоеше.

— Кацумата, убийствата, макар премерени, могат твърде да раздразнят гай-джин и това ще е лошо за Сацума.

— Не виждам нищо лошо, господарю. Императорът иска гай-джин да бъдат изгонени, ти — също, както го искат и повечето даймио. Че двамата самураи са от Сацума, също ще бъде приятно за Императора. Не забравяй, че мисията ти в Йедо беше изпълнена отлично.

Преди три месеца Санджиро бе убедил император Комей чрез посредници в императорския дворец в Киото лично да подпише няколко „воли“, които Санджиро бе предложил, и да го назначи за съпровождащ Императорския пратеник, който официално щеше да достави свитъка в Йедо и по този начин да обезпечи приемането им. Понякога беше трудно да се откаже „воля“ на императора, щом веднъж е приета. През последните два месеца той водеше преговорите и тъй като много от старейшините и техните чиновници Бакуфу се извиваха и извъртаха, Санджиро взе надмощие и получи тяхното писмено одобрение за различни реформи, предназначени да отслабят целия шогунат. Важното беше, че сега имаше тяхното официално съгласие да анулира омразните споразумения, подписани против волята на Императора, да изгони омразните гай-джин и да затвори страната, както беше преди нежеланото пристигане и насилствено навлизане на Пери.

— Между другото какво става с онези двама глупаци, дето напуснаха колоната и убиха без заповед? — запита Санджиро.

— Всяко деяние, което затруднява Бакуфу, ти помага.

— Съгласен съм, че гай-джин се държаха предизвикателно. Тази паплач нямаше никакво право да се намира близо до мен. Моето знаме и императорското знаме бяха на предната редица, те забраняват присъствието им.

— Затова остави гай-джин да понесат последствията от своята постъпка, дойдоха насила по нашите брегове, против волята ни, и имат опора в Йокохама. С мъжете, с които разполагаме, и чрез неочаквано нощно нападение лесно ще унищожим колонията и ще опожарим околните села. Можем да го направим довечера и веднъж завинаги да разрешим проблема.

— Да, Йокохама, с внезапна атака. Но не можем да се доберем до флотата, не можем да смачкаме корабите и оръдията.

— Да, господарю, а гай-джин ще трябва да отмъстят незабавно. Тяхната флота ще обстрелва Йедо и ще го разруши.

— Съгласен съм, и колкото по-скоро, толкова по-добре. Само че това няма да разруши шогуната и след Йедо те ще тръгнат срещу мен, ще нападнат моята столица Кагошима. Не мога да поема такъв риск.

— Вярвам, че Йедо ще ги задоволи, господарю. Ако тяхната база изгори, те ще трябва да се върнат на борда на корабите и да отплават обратно за Хонконг. Някога, след време, може и да се върнат, но тогава ще се наложи да стъпят на сушата със сила, за да изградят нова база. Дори още по-лошо, за да я отстояват.

— Те усмириха Китай. Военната им машина е непобедима.

— Тук не е Китай и ние не сме някакви си префърцунени малодушни китайци, та да се оставим тези мърши да ни източат кръвта или да ни сплашат до смърт. Казват, че искали само да търгуват. Добре, вие също искате да търгувате, с пушки, оръдия и кораби. — Кацумата се усмихна и вежливо добави: — Мисля си дали да не подпалим и разрушим Йокохама — разбира се, ще се престорим, че атаката е по молба на Бакуфу, по молба на шогуна, — когато гай-джин се върнат, който и да контролира шогуната тогава, охотно ще се съгласи да плати честно обезщетение и в замяна гай-джин щастливо ще се съгласят да скъсат своите срамни споразумения и да търгуват, спазвайки всички наложени им от нас условия.