Гай-джин

За момент Тайърър не повярва, че все още е жив, и тогава видя Струан да се олюлява на седлото; кръвта цвъртеше от раната му, пистолетът му бе насочен към другия нападател, а полуделият кон се изви и подскочи.

Струан отново натисна спусъка. Пистолетът се намираше съвсем близо до ухото на коня. Изстрелът го стресна, той се освободи от контрола на ездача и хукна, а Струан едва успя да се задържи на седлото. Самураят веднага се втурна подире му и това даде възможност на Тайърър да пришпори коня си, да извие и да препусне на север, за да догони Струан.

— Соно-джой! — изкрещя самураят след тях, разгневен, че ги е изтървал.

Джон Кентърбъри се гърчеше и пъшкаше в мръсотията до няколко вцепенени пътници, все още коленичили с глави надолу и замръзнали. Младият ядосано ритна цилиндъра на Кентърбъри встрани и го обезглави с един удар. После много грижливо избърса острието си в редингота му и го върна в ножницата.

А през цялото това време кортежът продължи пътя си, сякаш нищо не се бе случило, очите видяха всичко и нищо. Нито един от пътниците не вдигна глава от земята.

По-младият самурай седеше с кръстосани крака на земята и се опитваше да спре кръвта от рамото си със смачканото си на топка кимоно, мечът, все още окървавен, лежеше в скута му. Спътникът му отиде при него и му помогна, избърса меча с кимоното на най-близкия пътник, някаква стара жена, разтреперана от ужас, която продължаваше да притиска глава към земята.

И двамата бяха млади и силни. Те се усмихнаха един на друг, после заедно огледаха раната. Куршумът беше минал точно през мускула под рамото. Костта не беше засегната. Шорин, по-големият, рече:

— Раната е чиста, Ори.

— Трябваше да избием всичките.

— Карма.

В този момент плътната група от самураи и осемте ужасени носачи с паланкина започнаха да преминават край тях, всички се преструваха, че двамата мъже и трупът не съществуват. Младежите се поклониха с голяма почит.

Страничното прозорче на паланкина се отвори и затвори отново.

2.

— Заповядайте, г-н Струан, изпийте това — каза любезно лекарят, изправен над походното легло. Намираха се в хирургията на Британската легация в Канагава и той почти беше успял да спре кръвотечението; Тайърър седеше на стола край прозореца. Двамата бяха пристигнали преди час. — Изпийте го, ще се почувствате по-добре.

— Какво е то?

— Вълшебство — предимно екстракт от опиум — тинктура от опиум и морфин, мое собствено изобретение. Ще спре болката. Трябва да ви позакърпя малко, но не се безпокойте, ще ползвам етер, за да ви приспя напълно.

Струан усети, че му се повдига от мъчителен страх. Етерът беше последно новаторство в хирургията, но все още експериментално.

— Аз… аз… никога не са ми давали етер, нито операция и… и не мисля… че…

— Не се безпокойте. Упойващите вещества са наистина съвсем безопасни, когато са в добри ръце. — Доктор Джордж Бабкот беше двайсет и осем годишен, доста над 1,90 м висок и с равни пропорции. — Използвал съм етер и хлороформ много пъти през последните пет или шест години с отлични резултати. Повярвайте ми, няма да усетите нищо, това е Божи дар за пациента.

— Точно така е, г-н Струан — намеси се Тайърър, като се опитваше да помогне с нещо, макар да знаеше, че усилията му са напразни. Ръката му беше вече намазана с йод, зашита, бинтована и вързана за рамото и той се благодареше, че е извадил късмет с тази сравнително повърхностна рана. — Срещнах един приятел в университета, който ми каза, че са му извадили апендикса с хлороформ и въобще не боляло. — Искаше му се това да прозвучи уверено, но мисълта за каквато и да било операция — и за евентуална гангрена — плашеше и него.

— Не забравяйте, г-н Струан — рече отново Бабкот, за да прикрие безпокойството си, — минаха, кажи-речи, петнайсет години, откакто доктор Симсън за първи път използва хлороформа в хирургията, ние научихме много неща оттогава. Стажувах при него в Кралската болница, преди да замина за Крим. — Лицето му се натъжи. — И там научих много. Е, Кримската война свърши. Няма какво да я мислим, прекрасният екстракт от опиум ще ви прати и малко еротични сънища, ако имате късмет.

— Ами ако нямам?

— Вие сте късметлия. И двамата сте големи късметлии.

Струан се насили да се усмихне през болката.

— Късметлии сме, че ви намерихме тук и така бързо, това е сигурно. — Инстинктивно доверявайки се на Бабкот, той изпи безцветната течност и легна отново, почти в несвяст от болка.

— Ще оставим г-н Струан да си отдъхне за момент — рече Бабкот. — По-добре елате с мен, г-н Тайърър, трябва да свършим някои неща.

— Разбира се, докторе. Струан, мога ли да направя нещо за вас?

— Не… не, благодаря. Не е нужно да ме чакате.

— Не ставайте глупав, разбира се, че ще чакам. — Тайърър нервно последва лекаря навън и затвори вратата. — Ще се оправи ли?

— Не зная. За щастие остриетата на самураите са винаги чисти и режат добре като скалпел. Извинете ме за момент, аз съм единственият представител на властта тук този следобед, така че засега направих всичко възможно от медицинска гледна точка; време е да действам и като представител на Нейно британско величество. — Бабкот беше заместник на сър Уилям. Той заповяда на катера на легацията да прекоси залива до Йокохама, за да вдигне тревога, изпрати един прислужник китаец да доведе местния управител, друг — да разбере какъв даймио или принц е минал през Канагава преди няколко часа, постави военната част от шест души нащрек и наля на Тайърър едно голямо уиски. — Изпийте го, то е лекарство. Казвате, че нападателите са ви изкрещели нещо?

— Да, то… то звучеше като „сонох… Сонох-ий“.

— Нищо не ми говори. Чувствайте се като у дома си, ще се върна след малко. Трябва да се приготвя. — Докторът излезе.

Ръката на Тайърър го болеше; сякаш чувстваше и седемте шева в нея. Макар Бабкот да беше опитен, Тайърър с усилие се сдържа да не вика. Не го направи и беше доволен. Ужасяваха го вълните от страх, които продължаваха да го разтърсват и предизвикваха у него желание да избяга навън и да продължи да тича.

— Ти си страхливец — измърмори той, поразен от откритието.

Чакалнята вонеше като хирургията на лекарства; от миризмата му се повдигаше. Той отиде до прозореца и задиша дълбоко, като безуспешно опитваше да проясни главата си, после отпи малко от уискито. Както винаги вкусът беше парлив и неприятен. Тайърър се втренчи в чашата. Лоши картини имаше там, много лоши. Побиха го тръпки. Насили се да гледа само течността. Беше златистокафява и миризмата му напомни за дома му в Лондон, за баща му, седнал след вечеря пред камината със своята чашка, за майка му, която добродушно плетеше, докато двама прислужници вдигаха масата, всичко топло, уютно и безопасно, и това му напомни пък за „Героуей“, любимото му кафене на Корнхил, топло, оживено и безопасно, и за университета, вълнуващ и приятелски, но безопасен. Безопасен. Целият му досегашен живот беше безопасен. А сега? Отново започна да го обзема паника. „Исусе Христе, какво правя тук?“

След като се измъкнаха, но все още на неголямо разстояние от Токайдо, препускащият кон на Струан се подплаши, тъй като полуотсечената му плешка му изневери, и Струан се строполи на земята. Падането го нарани лошо.

С огромно усилие, все още размекнат от страха, Тайърър му помогна да се качи на собствения му кон, но животното едва удържаше по-високия и по-тежък мъж на седлото. През цялото време вниманието му беше насочено към изчезващия кортеж в очакване оттам да се появят самураи на коне.

— Можете ли да продължите?

— Да, да, мисля, че мога. — Гласът на Струан беше много слаб поради нетърпимата болка. — Анжелик измъкна ли се?

— Да, да. Проклетниците убиха Кентърбъри.

— Видях… Вие… Вие ранен ли сте?

— Не, нищо сериозно. Не мисля. Засегната е само ръката ми. — Тайърър разкъса палтото си и изруга от внезапната болка. Раната представляваше изкусен разрез малко под лакътя. Той почисти част от кръвта с носната си кърпа, после се превърза с нея. — Няма срязани вени и артерии… но защо ни нападнаха? Защо? Ние не правехме нищо лошо.