Гай-джин

— Сенсей, казахте всеки? Мога ли да попитам, това ще включва ли Торанагите? — бе попитал Ори.

— Ако човекът е достоен, няма да има изключение.

— Сенсей, като става дума за Торанагите, знае ли някой какво е истинското им богатство, колко земи контролират?

— След Секигахара Торанага пое земите от мъртвите си врагове, носещи годишен доход от около пет милиона коку, около една трета от цялото богатство на Нипон отива за него и за семейството му. За вечни времена.

В слисаната тишина, която последва, Ори бе изрекъл техните мисли:

— С такова голямо богатство ние… ние щяхме да имаме най-голямата флота в света с всички войници и нужните ни оръдия и пушки, щяхме да имаме най-добрите войски с най-добрите пушки, щяхме да изхвърлим всички гай-джин!

— Можем дори да поведем война срещу тях и да разширим бреговете си — бе добавил тихо Кацумата. — И да изтрием предишния срам.

Те веднага бяха схванали, че той намеква за тайро, генерал Акамура, непосредствения предшественик на Торанагите, и феодален владетел, велик селски генерал, който тогава притежавал „Портите“ и от Императора, с благодарност му била присъдена най-високата възможна титла за човек от низш произход, тайро, т.е. диктатор, а не шогун, за която той ламтял, но никога не успял да получи.

След като покорил цялата страна, склонявайки своя противник Торанага да се закълне в преданост за вечни времена към него и неговите наследници, диктаторът събрал огромна армада и започнал голям военен поход срещу Чосон, или Корея, както понякога я наричат, за да просвети тази страна и да я използва като междинно стъпало към трона на Дракона в Китай. Но армиите му се провалили и скоро позорно отстъпили — както в миналите епохи, преди векове, японците се бяха задавили на два пъти, също толкова гибелно, с този костелив орех — китайския трон.

— Подобен срам трябва да бъде изтрит — както и срамът от Синовете на небето, нанесен им от Торанагите, които узурпираха властва на Накамура, след смъртта му изтребиха жена му и синовете му, изравниха техния замък в Осака със земята и от много време плячкосват наследството на Сина на небето! Соно-джой!

— Соно-джой! — бяха отговорили те пламенно.

По здрач младежите започнаха да се изморяват, изтощени от стремителния бяг. Но никой не искаше да си го признае пръв, затова препускаха, докато стигнаха края на гората. Сега пред тях се разстилаха оризищата от двете страни на Токайдо, които водеха към покрайнините на Канагава и към бариерата. Брегът оставаше отдясно.

— Нека… нека спрем за малко — рече Ори, ранената му ръка пулсираше, главата го болеше, боляха го и гърдите, но той с нищо не го показваше.

— Добре. — И Шорин дишаше тежко, и изпитваше същата болка, ала се засмя. — Слаб си като баба. — Избра си сухо местенце на земята и приседна с благодарност. После внимателно се заоглежда наоколо, като се опитваше да възстанови дишането си.

Токайдо беше пуст. Бакуфу напълно бяха забранили пътуването нощем и подлагаха на неумолим кръстосан разпит и наказание всеки пътник, ако той нямаше извинение. Няколко носачи и последните пътници търчаха към бариерата на Канагава, всички други благополучно се къпеха или гуляеха из кръчми по свой избор — от каквито гъмжаха пощенските градове. По целия Токайдо се спущаха дървените бариери на свечеряване и не се вдигаха до зори, винаги охранявани от местни самураи.

През залива можеха да се видят петролните фенери по стъргалото и в някои от къщите на колонията, както и тези по закотвените кораби. Ярък полумесец изгряваше на хоризонта.

— Как е ръката ти, Ори?

— Добре е, Шорин. Ние сме на повече от едно ри от Ходогая.

— Да, но няма да се почувствам в безопасност, докато не стигнем кръчмата. — Шорин започна да масажира врата си, за да облекчи болката в него и в главата си. Ударът на Кацумата го бе зашеметил. — Докато бяхме при господаря Санджиро, мислех, че сме свършени. Мислех, че ще ни осъди на смърт.

— И аз — когато заговори, Ори се почувства зле, ръката му пулсираше, както и запъхтените му гърди, лицето му още пламтеше. Махна разсеяно със здравата си ръка и разгони рояк нощни насекоми. — Ако той… бях готов да грабна меча си и да го пратя на оня свят преди той нас.

— Аз също, но сенсея ни наблюдаваше много строго и щеше да убие и двама ни, преди да сме помръднали.

— Да, пак си прав. — По-младият потръпна. — Неговият удар почти ми откъсна главата. Ийе, толкова е силен, че не е за вярване! Радвам се, че е на наша страна, а не срещу нас. Той ни спаси, само той. Върти господаря Санджиро на малкия си пръст. — Внезапно Ори помръкна. — Шорин, докато чаках, аз… за да се окуража, съчиних предсмъртното си стихотворение.

Лицето на Шорин прие същия тържествен израз.

— Мога ли да го чуя?

— Да.

Шорин размисли над стихотворението, наслади се на хармонията на думите и на дълбокия подтекст. После рече изтежко:

— Мъдър е самураят, съчинил предсмъртно стихотворение. Още не съм успял да сторя това, но ще го направя, после целият останал живот е като дар божи. — Той завъртя глава наляво и надясно, ставите и сухожилията му изпукаха и се почувства по-добре. — Знаеш ли, Ори, Сенсей беше прав, ние наистина се поколебахме, затова загубихме.

— Аз се поколебах, прав е, можех да убия момичето лесно, но видът й сякаш ме парализира. Никога не съм… чуждоземските й дрехи, лицето й — като странно цвете с един такъв нос подобно на чудовищна орхидея, с две големи и сини петна, увенчани с жълти тичинки, тези невероятни очи, очи на сиамска котка, и буйната сламена коса под смешната шапка, толкова отблъскваща, но и толкова… толкова привлекателна. — Ори се изсмя нервно. — Бях като омагьосан. Сигурно е ками 12 от варварските краища.

— Свали й дрехите и ще стане съвсем обикновена, но дали ще е привлекателна… не зная.

— И аз мислих за това, чудех се как ще изглежда. — Ори погледна луната за момент. — Ако легна с нея… Мисля, че аз ще съм мъжкия паяк, а тя — женския.

— Мислиш, че тя ще те убие след това ли?

— Да, ако легна с нея, насила или не, тази жена ще ме убие. — Ори махна във въздуха, насекомите се превръщаха в напаст. — Никога не съм виждал жена като нея — нито пък ти. Забеляза я, нали?

— Не, всичко се случи толкова бързо, опитвах се да убия големия грозен мъж с пистолета, а после тя вече беше избягала.

Ори се загледа в мъждукащите светлинни на Йокохама.

— Чудя се как ли се казва, какво е направила, когато се е върнала там. Никога не съм виждал… тя беше толкова грозна, но все пак…

Шорин усети безпокойство. Обикновено Ори едва забелязваше жените, само ги използваше, когато се нуждаеше от тях, оставяше ги да го забавляват, да го обслужват. Като се изключеше обожаваната му сестра, не можеше да си спомни Ори да е обсъждал някоя жена преди.

— Карма.

— Да, карма. — Ори намести превръзката си по-удобно, туптенето се усили. Кръв изби изпод платното. — И така да е, не зная дали загубихме. Трябва да чакаме, трябва да сме търпеливи и да видим какво ще се случи. Винаги сме възнамерявали при първа възможност да тръгнем срещу гай-джин — бях прав, — трябваше да се нахвърлим срещу тях в онзи момент.

Шорин се изправи.

— Изморих се от толкова мислене и от ками, и от смъртта. Ще опознаем смъртта много скоро. Сенсей ни подари живота за соно-джой. От нищо в нищо — ала сега имаме пред себе си още една нощ, нека да й се порадваме. Баня, саке, храна, после някоя истинска дама на нощта, сочна и уханна, и влажна… — Той тихо се засмя. — Цвете, а не орхидея, с красив нос и нормални очи. Нека…