Сраснати

Той ще оживее.

Ще оживее.

Тя ляга на пропитата с кръв земя, сгушила гръб до него.

Той ще оживее.

Взима ръката му, тежка и мускулеста, и я слага около кръста си. После се взира през мъглата. Ел Капитан и Хелмут стоят до коня, втренчени в тревата.

Тогава чува дихание. Брадуел притиска тялото ù и свива длан в юмрук.

Тя поглежда назад.

Очите му са широко отворени.

От гърлото му се изтръгва стон и той надава вик от болка. Въпреки засъхналата кръв Преша вижда как раната на гърдите му – разкъсаната кожа и откритите мускули – малко по малко започва да се затваря. Всеки прорез по тялото му се свива и се покрива с твърда кожа.

Брадуел изрича името ù само веднъж:

– Преша.

В същия миг тя чува името си, долетяло като далечен вик. Това е Ел Капитан. До слуха ù достига приятен глас, който звънти сред дърветата и повтаря напевно името ù. Възможно ли е това да е Хелмут?

Тя става и вижда Ел Капитан, който тича към нея.

– Той е жив! – провиква се тя. – Успях да го съживя!

Лицето на Ел Капитан е призрачно бяло, изопнато в маска на истински потрес. На ужас.

– Какво направи? – възкликва той.

Долавя шумолене на пера зад гърба си – подобно на монотонното жужене на вентилатор. Преша се опира на близкото дърво, страхувайки се да погледне. Усеща грубата кора под пръстите си. Накрая вдига поглед към Ел Капитан. Устата му е отворена, сякаш иска да каже нещо, само че не може.

Трябва да се обърне и да види онова, което вижда той. Прилошава ù, но се озърта през рамо.

Брадуел – жив е, ала се гърчи в агония. Превива се, отмята глава от болка. Едва се изправя. Зеещата рана на гърдите му, по която е засъхнала кръв, постепенно се затваря и образува дълъг и тъмен белег. Ръцете му изглеждат по-силни и за миг ù се струва, че е загърнат с плътно и тъмно наметало... от пера.

Ала Преша знае, че това не е наметало. А птиците, които са станали огромни. Какво друго бе очаквала? Всичко, но не и това...

От двете страни на гърба му се извиват крила – необятни и лъскави, но не един чифт. Не. На гърба на Брадуел пляскат шест крила. Докато тялото му се тресе неудържимо, той поглежда Преша:

– Какво направи с мен?

За миг мига тя сякаш онемява. После успява да промълви:

– Съживих те.

Партридж

Целувка

На сутринта Бекли се връща и, съдейки по звука, чука по вратата с дръжката на пистолета си. Партридж е облечен. Пликът с хапчето е в единия джоб на панталоните му, а списъкът – в другия. Най-разумно е да унищожи списъка, но не може да го направи. Нуждае се от късче истина, на която да се опре.

Щом отваря вратата, Партридж изобщо не се учудва, когато вижда Айралийн в коридора – стои със скръстени на гърдите ръце и неспокойно се оглежда.

– Готов ли си? – пита Бекли.

Партридж не се чувства готов, но кимва. Бе прекарал нощта в размишления и накрая бе решил, че баща му няма да го убие. Кутрето му – пораснало почти напълно и дори с оформящ се нокът – и изтритата му памет са безпорно доказателство. Ако наистина смята да го убие, той не би се погрижил за това. Защо да си прави труда? В крайна сметка Партридж реши, че Айралийн е изтълкувала погрешно намеренията му. Ала все пак предпочита таблетката да е у него. Но дали не го измъчват съмнения? Може би.

Тъй като поемат по тайния за широката общественост път, пристигат в медицинския център малко по-рано. Една санитарка ги отвежда в уединено помещение.

– Изчакай отвън – казва тя на Бекли. – Пази на вратата.

Стаята е малка, кремава на цвят. Има легло, покрито с чаршаф от бял креп, няколко стола и вграден в стената компютър.

– Първо искам да видя баща си – казва Партридж.

– Това не е предвидено.

– Подранихме, а той е тук, нали?

Санитарката кимва, но на лицето ù е изписано объркване.

– Не мога да позволя такова нещо.

– Тогава искам да видя доктор Уийд – казва Партридж.

– Не мисля, че доктор Уийд е планирал консултация преди самата процедура. Ще говориш с него след това.

Айралийн хваща Партридж под ръка и го ощипва лекичко над лакътя.

– Нали знаеш кой е той? – обръща се тя към санитарката. – Или по-скоро кой ще бъде един ден? При това много скоро.

На лицето на санитарката се появява усмивка, която прилича повече на нервен тик.

– Партридж Уилъкс – отвръща тя. – Разбира се, че знам.

– И знаеш също, че завещанието на баща му е вече факт. То е подписано. Властта ще бъде прехвърлена незабавно в ръцете на сина му. Разбираш ме, нали? Е, Партридж би искал да се види с баща си. Какво ще кажеш? – Тя се навежда към табелката и прочита името на санитарката. – Розалинда Крендъл?

– Ще потърся доктор Уийд. Ще го помоля той да разреши – отвръща тя. – Извинете. – Тя излиза бързо от стаята, в която е монтирана камера.

Партридж придърпва Айралийн към себе си. Докосва леко бузата ù и заравя лице в шията ù.

– Няма да го направя – прошепва на ухото ù. – Защото той няма да ме убие. Просто не се връзва.

Тя се усмихва заради камерата. Целува го и прошепва:

– Май още не си наясно.

Той поклаща глава.

Тя го прегръща силно. После свива ръце до ухото му и казва:

– Той иска да живее вечно. Иска мозъкът му да просъществува. Но тялото му пречи. Твоето обаче...

В гърдите му се надига гореща вълна. Моето тяло – мисли си той. Баща ми има нужда от тялото ми. Изведнъж всичко си идва на място. Ето защо му прехвърля цялата власт. Самият той ще бъде Партридж. Ще направи опит за трансплантация. Божичко, това ли са измислили хората на Арвин Уийд? Затова ли го поздравяваха на празненството? Когато присадят мозъка на Уилъкс в тялото на Партридж, той ще иска кутрето му да е непокътнато.

Партридж се навежда към Айралийн. Усеща, че му призлява.

– Защо не ми каза по-рано?

– Казах ти, че смята да те убие. Не обичам да издавам повече информация, отколкото е необходимо. Понякога тайните са единственото оръжие, с което човек разпола.

Той я поглежда в очите.

– Но това значи... че ти ще бъдеш...

– Това винаги е било част от плана му – отвръща тя, а той усеща топлия ù дъх на шията си. – Бях предвидена за теб, но ако трансплантацията е успешна, ще бъда...

– Негова?

– Такава е ролята ми.

– А майка ти?

– Тя е изпълнила ролята си. И вече няма да се изразходват допълнителни ресурси.

Партридж се чувства зле. Иде му да строши камерата, да разбие с юмрук компютъра и да обърне леглото.

– Ти беше прав – прошепва тя, играейки си с кичур коса. – Уилъкс натопи баща ми. Тикна го в затвора, за да се добере до майка ми. Всичко е започнало много отдавна. Убий го. – Гласът ù е нисък. – Направи го.

Той усеща яростта, стаена в нея. Изпитва същата омраза, която го изгаря отвътре. Заради себе си, заради Айралийн, заради оцелелите навън и заради всички хора в Купола, изгубили свои близки. Заради майка си и брат си. Смърт. Толкова много смърт.

И все пак не всичко се връзва.

– Ами мозъкът му? – казва Партридж. – Той сигурно се влошава заедно с останалите органи, ако не и по-бързо. Все пак е бил подложен на много мозъчни стимулации. Защо смята, че мозъкът му, повреден от ускорената клетъчна дегенерация, ще заработи в моето тяло?

Айралийн го хваща за кутрето.

– Стига да има незасегната част от мозъка и благоприятни условия, в които да се развива...

Уийд ще възстанови мозъка му от тази част? Щом успя със собствения му пръст, сигурно ще може да стори същото и с мозъчната тъкан.

– Добре – отстъпва Партридж, но има още един факт, който го притеснява. – Ясно ми е защо баща ми иска здраво тяло, в което да прехвърли мозъка си, но защо ще изтрива паметта ми? В това няма никакъв смисъл.

– Наистина ли вярваш, че разбираш баща си? – Айралийн се взира в него със стоманен поглед. После слага ръка на гърдите му и прошепва: – Знам само, че ще имаш четирийсет секунди, преди таблетката да се разтвори и отровата да подейства. Ако не искаш камерите да те проследят, ще трябва... – Но не довършва. Вместо това застава на пръсти и го целува по устните.