Сраснати

Той хуква надолу, оглеждайки се за Джарв, и накрая го открива – четвърти от края. Името му е ясно изписано на креватчето. В съседното креватче има пеленаче, но последните две са празни. Лицето на Джарв е бледо, а устните, свити около тръбичката, имат синкав оттенък, както и клепачите му. Ръцете и краката му обаче изглеждат все така розови и пълнички – но по всяка вероятност са подпухнали. По коленете му се виждат кристалчета, а единият му крак е покрит със сребриста ледена коричка, сякаш е обул дантелен чорап.

– Как да го изключим? – Преминава отново край стъклените витрини. – Божичко! Как да ги изкараме оттук? – Открива метална врата. Оказва се заключена. Напъва бравата с все сила. – Трябва да го извадим оттук.

– Дори да успееш да влезеш, ще бъде прекалено опасно да го изкараш от състоянието на хибернация. Това може да направи само лекар.

– Къде има лекар? Мога да го убедя да ми помогне. Да го извади от това състояние!

– Тук няма лекари през цялото денонощие. Идват само при необходимост. Жизнените функциите на хибернираните се следят от компютри. А ако някой от тях не издържи, не е кой знае каква трагедия, нали? Истинската трагедия вече се е случила.

Партридж притиска чело към стъклото.

– Значи родителите му не знаят?

– Не знаят точно къде се намира, но вероятно имат някакви подозрения.

– Не мисля, че знаят.

– Понякога размразяват най-малките и ги отвеждат в медицинския център. А родителите идват да ги видят. Но това се случва рядко. Трябва да имаш специални връзки, за да получиш разрешение.

– Трябва да сложим край на това. – Той се дръпва от стъклото. – Не може да продължава така.

– Той има планове за теб, Партридж. Нещо много по-страшно от това.

Партридж я поглежда замислено.

– Нещо не разбирам. Нали каза, че иска да ме убие – защо тогава ще ме подготвя за свой наследник, щом смята да ме премахне?

– Не знам. – Тя извръща лице от него.

– Лъжеш. Има нещо, което не ми казваш, прав ли съм?

– Можеш да сложиш край на това. Знаеш как.

– Той е убиецът. Или искаш и аз да стана престъпник?

– Искам само да останеш жив – отвръща тя. – Дръж таблетката в себе си. За четирийсет секунди ще се разтвори, а след още три минути всичко ще свърши. Само ти можеш да се добереш до него.

Таблетката е в плика, сгънат и прибран в джоба му.

– Ще я запазя, но няма да я използвам.

– Искам да видиш един човек. – Тя стига до края на коридора и се обръща. – Обикалям наоколо винаги, когато мога. Не искам хората тук да се чувстват напълно изоставени. Не е каквото си представяш. Изследователите, които следят жизнените ни функции, не вярват, че в това състояние сме способни на каквито и да е възприятия. Но аз мисля, че разбираме, когато ни посещават.

Свиват по друг коридор – отново табелки с имена. „ФЕНЪРИ УИЛКС“, „БАРЕТ ФЛИН“ , „ХЕЛИНГА ПЕТРИ“ .

– Лично аз разбирам, когато идват непознати хора, долавям разликата.

– Кой е този човек? – пита Партридж. Той знае, че майка му и брат му са мъртви – факт, в който няма никакво съмнение.

– Случи се, докато ти беше навън. Докараха го от медицинския център. Помня го, защото е различен от другите. Първо, той е по-възрастен от всички в Купола. Знаеш, че разходът на ресурси не си струва за възрастните, да не говорим, че е малко вероятно да доживеят до създаването на новия рай. Но другото – тя забавя стъпки, вглеждайки се внимателно в имената – което ми направи впечатление, е, че не поставиха кислородна тръба в устата му. Вместо това я запечатаха и пъхнаха тръбата в гърлото му. – Тя спира пред една врата и посочва табелката. – Одуалд Белс – казва Айралийн. – Познато ли ти е това име? Белс?

Усеща, че нещо проблясва в съзнанието му. Белс. Белс. Опитва се да си спомни. Докосва табелката с ръка. Отливката на кутрето му потраква. За част от секундата в съзнанието му се мярва око – малко и стъклено. Окото е отворено. Трак. Затворено. Трак. Отново е отворено.

Стъкленото око на кукла.

Айралийн стига до края на коридора. Слага ръка на една огромна метална врата. Тя е заключена, а на стената до нея е инсталирана алармена система.

– А тази тук е здраво залостена и на нея не пише нищо. Кой знае какво се крие отзад?

Преша

Светлина

Финън отброява първо километрите, после метрите. Накрая Преша го вижда в подножието на дълъг, тревист склон. Нюгрейндж. Огромната могила не е била заличена от лицето на земята. Останала е непокътната.

– Още колко остава? – пита тя.

– Четири минути и трийсет и седем секунди – отговаря Финън.

Небето вече е бледорозово. Тя хуква надолу. С всяка крачка усеща пареща болка от драскотините по краката си. Светлината от прожектора на Финън криволичи пред нея, подскачайки сред изровените в земята коловози и бръшляна. Студеният вятър щипе бузите ù. Дробовете ù тръпнат от мразовития въздух – по-ясен и по-чист, отколкото у дома.

Тя се втурва към могилата. Когато стига, оглежда покритите с мъх едри камъни. Докосва странните спирали, издълбани в скалата, и прокарва ръка по студената кварцова стена. Най-сетне открива входа. Скрит зад плътна завеса от бръшлян, проходът е запречен от големи скални блокове, но не е запечатан. Тя разкъсва бръшляна с ръце, разкривайки не само входа към тунела, но и един прозорец над каменния перваз.

Слънцето започва да се очертава на хоризонта. Тя се втурва по тесния тъмен проход – дълъг шейсет стъпки – и накрая се озовава в малка камера. Помещението е с форма на кръст с две ниши отляво и отдясно. Сякаш се намира в древен храм. Замисля се за статуята на Света Уи в криптата, където Брадуел бе започнал да отправя молитвите си към Бога. Замисля се за момчето от моргата и за дядо си, който бе извършил толкова много погребения, но самият той не бе погребан, за майка си и за Седж, които не бяха положени за вечна почивка. Телата им, или по-скоро онова, което бе останало от тях, се превърнаха в неразделна част от пръстта в гората.

– Таванът – прошепва тя на Финън. Той насочва прожектора нагоре и пред очите им изниква укрепена арка, изградена от плътно прилепващи един към друг камъни – сигурна и здрава опора за цялата конструкция. В този миг съжалява, че е сама. Иска ù се Брадуел, Ел Капитан и Хелмут също да видят това. Представя си лицата на призрачните момичета, взиращи се от стените на каменната хижа. Те щяха да се гордеят с нея.

Тук съм – иска ù се да им каже.

После подканя Финън да изключи прожектора.

– Не трябва да има светлина.

Настъпва пълен мрак.

Сяда на земята, облегнала гръб на една от стените. В съзнанието ù отеква гласът на Брадуел: „Мястото, което отреждахме на Господ... ставаше все по-малко и по-малко, докато остана само частица от него, един атом.“ В този миг я изпълва увереност, че е оцелял поне един атом от божията сила, защото как иначе да си обясни случващото се – щом слънцето се издига над хоризонта, през малкия прозорец над входа нахлува светлина, която преминава по целия проход, очертавайки ярко, искрящо петно на пода. Преша разбира със сигурност, че мястото е свято.

Финън стои до нея.

– Ти не си просто кутия – повтаря тя думите от Посланието на Уолронд. – Ти си ключ. – Всъщност обаче няма никаква представа как кутията ще се превърне в ключ. Обзема я паника. Всичките ù надежди са в една кутия – пълна с информация, но все пак кутия.

Но както изглежда, Финън, знае какво се иска от него. Той се придвижва с бръмчене до средата на камерата. От вътрешността му се разгъва дълга, тънка ръчица, на чийто край е закрепена фина стъклена леща почти колкото главата на куклата. Финън я задържа неподвижно. Тогава слънчевата светлина прониква през лещата.

Преша затаява дъх. През палтото си усеща студенината на камъка. Не смее да откъсне очи от Финън.

Отначало не забелязва нищо особено. Само напуканата втвърдена пръст по пода на камерата.