Сраснати

Къде би могъл да скриеш нещо, което да намериш по-късно с ясната представа, че дори няма да знаеш, че трябва да го търсиш? Единственият начин е да го скриеш там, където ще го намериш случайно.

Разхожда се бързо из стаята, оглеждайки дъските на пода, таблата на леглото, кръста на стената. Отваря вратите на гардероба с надеждата, че е оставил бележка, която да изпадне. Издърпва малкото чекмедже под масичката до леглото и го затръшва ядосано. После влиза в банята и пуска крановете за чешмата и ваната. Накрая дърпа връвчицата на старомодната тоалетна чиния. Чува се щракване. Но вода не потича.

Развалена е.

Той спуска капака на тоалетната, качва се отгоре и отваря казанчето. На земята пада сгънат лист хартия.

– Намерих нещо – казва той на Айралийн и го взима. Най-отгоре зърва думите: За: Партридж. От: Партридж – изписани със собствения му почерк. После разгъва бележката и открива списък.

Избяга от Купола. Срещна Преша, твоята полусестра, и намери майка си. Майката ти и Седж са мъртви. Уби ги баща ти.

Влюбен си в Лайда Мерц. Тя е извън Купола. Един ден трябва да я спасиш.

Обещал си на Айралийн да се преструвате на сгодени. Грижи се за нея.

В тази сграда има живи хора в състояние на хибернация, затворени в замръзнали капсули. Спаси ги. Джарв може също да е сред тях.

Вярвай на Гласингс. Недей да вярваш на Форстийд.

Не помниш тези неща, защото баща ти нареди да изтрият спомена за бягството от паметта ти. Той причини Детонациите. Хората в Купола знаят това. Властта му трябва да бъде отнета.

Поеми управлението. Поведи хората отвътре. Започни отначало.

Излиза от банята. Вдига бележката нагоре. Ръката му трепери. Поглежда Айралийн. Но тя не обелва и дума. Тогава сваля плексигласовата отливка и се взира в чуканчето.

– Случило се е извън Купола – казва Айралийн. – Но Уийд се е погрижил и пръстът ти ще порасне отново.

Гласингс. Може да има доверие на Гласингс. За какво обаче? За историята на света?

Трудно му е да осмисли всичко наведнъж.

Айралийн става и отива до него.

Партридж се сеща, че има полусестра. Замисля се за майка си и за Седж, които са ту живи, ту мъртви.

– Лайда – прошепва той, спомняйки си, че тя пееше в хора. Лицето, изникнало в съзнанието му, бе на момичето, което го гледаше от поляната. Отново усеща странна болка. Оказва се прав – не е от любов, а от носталгия по любим човек. – Лайда Мерц – казва той и вдига очи към Айралийн.

Тя кимва.

Има чувството, че гърдите му ще се пръснат от болката. Дали баща му наистина е убил майка му и брат му? Дали той е унищожил целия свят?

– Баща ми не е идеален, но не може да е причинил Детонациите. Сигурен съм. Това е почти толкова налудничаво, колкото и бягството ми от Купола.

– Няма нищо налудничаво – отвръща Айралийн. – И ти го знаеш много добре.

Изведнъж го обзема гняв.

– Нали не очакваш да повярвам, че...

– Можеш да го спреш. Гласингс ти обясни как.

– Гласингс. Може би трябва да му вярвам.

– А не трябва да му вярваш.

– Какво имаш предвид?

– Играех двойна игра – прошепва тя.

– Какво? Но защо?

– Просто нямах избор. Нали не смяташ, че само нещастниците трябва да мислят за оцеляването си? Не бъди толкова наивен.

– Какво? Айралийн, аз...

– Партридж, аз съм такава, каквато съм във всеки момент. Това е единственият начин да ме опознаеш.

– Но, Айралийн, аз ти вярвам. Наистина ти вярвам. Ти си добър човек. Сигурен съм в това. Усещам го.

Тя затваря очи, сякаш е много изморена. Накрая се усмихва и казва:

– Може да се окаже, че си единственият човек, когото съм познавала истински. Разбираш ли какво имам предвид?

– Разбирам. – Да познаваш някого и да бъдеш опознат. Това се оказва много по-важно, отколкото е предполагал. – Слушай, Айралийн. Кажи ми откъде познаваш Гласингс?

– Водеха ме на уроци. Ако исках да бъда достойна за теб, трябваше да съм образована, въпреки че не учех в академията. Всъщност ме водеха на уроци при хора, на които не вярваха. Трябваше да изпитам лоялността им, да слушам внимателно. И аз го правех.

– Докладваше ли за тях?

– Докладвах, че съм отегчена. Че обучението ми е безсмислено – казва тя, след което добавя: – Гласингс ми даде нещо за теб. – Подава му малък бял плик. Той го отваря. Вътре има само една таблетка.

– Какво е това?

– Отрова, смъртоносна. Трябва да я дадеш на баща си. Таблетката ще се разтвори за четирийсет секунди и отровата бързо ще проникне в кръвта му. Ще е мъртъв след три минути.

– Не мога да убия баща си. Дори да ликвидираш убиец, не си по-добър от него.

– Казал си същото и предишния път.

– Е, поне съм последователен.

– Но би могъл да промениш решението си. Мога да ти покажа тъмните тайни на баща ти – казва тя, – ако това ще ти помогне да решиш. Те са тук. В тази сграда.

Хибернираните тела.

– Джарв – изрича той.

– Точно така – отвръща тя. – Джарв.

Айралийн бързо го повежда по едно стълбище. Минават през една голяма и празна стая с напукани стени, с минаващи през нея тръби и, колкото и да е странно, с най-обикновено пиано. Това му се струва познато. Бил е тук и преди. Ако не умът, то тялото му помни. Ледени тръпки полазват по гърба му.

Не иска да вижда мрачните тайни на баща си, но няма избор. Не може да повярва на списъка, докато не се увери със собствените си очи.

Тя го хваща за ръка и го повежда по дълъг коридор с врати. На всяка има табелка с име.

Напредват по коридора врата след врата и с всяка следваща го обзема безпокойство.

– Какво е това място?

– Голяма част от живота си съм прекарала тук в състояние на хибернация. За да се запазя свежа и да остарявам почти незабележимо през годините.

– Прекарала си голяма част от живота си тук? На колко си години?

– Няма да ти кажа.

– От Детонациите са изминали само девет години. Не може да си на много.

– Партридж, тази технология е създадена още преди Детонациите. Двете с майка ми не сме подвластни на времето като останалите. С нея започнахме отрано.

– Колко рано?

– За първи път ме подложиха на хибернация, когато бях на четири.

Лицето ù е гладко. Без бръчки. Очите ù са ясни и искрящи.

– Божичко, Айралийн. Тогава на колко години си? Просто ми кажи.

– Партридж, аз съм на твоята възраст. Въпросът е, че съм на тази възраст доста по-дълго от теб. И ще е така, докато мога.

– Айралийн – прошепва той. – Какво са сторили с теб?

Тя поклаща глава. Не ù се говори за това.

Партридж минава бавно край табелите: „ПЕТРИН СЪР“, „ЕТЪРИДЖ ХЕС“, „МОРГ УИЛСЪН“.

– Но някои хора не са тук, за да останат млади – казва той. – Джарв не е тук за това. Познавам родителите му. Те са добри хора. Не би им хрумнало да го консервират.

– Какво не беше наред с него? – пита Айралийн сухо.

– Нищо – отвръща той отбранително, но после я поглежда изпитателно, защото нещо с Джарв наистина не беше наред. – Какво имаш предвид?

– Понякога най-малките идват тук, защото нещо с тях не е както трябва. Защо да се изразходват излишни ресурси? От друга страна обаче, ще имаме нужда от повече хора, когато преминем в новия рай. Тогава ще има достатъчно за всички. Отидем ли там, той ще може да порасне. Важното е, че не е евтаназиран. Това са добри новини.

– Добри новини ли? Това, че не са го убили, защото се развива малко по-бавно от другите?

– Бил е със забавено развитие.

– Да. Родителите му бяха много разтревожени. Помня, че имаше някакъв проблем. Не знам какъв точно. Беше миналата зима.

„ХИКБИ НЮСЪМ“, „ВИРА ТРЕНТ“, „ВРЕНА СИМС“.

– Неговата скромна колекция от реликви – изрича Айраийн. – Някои трябваше да бъдат екзекутирани заради простъпките си, за предателство. Но той реши да ги запази от сантименталност.

Коридорът завива и двамата се озовават пред редица прозорци. Това, което вижда, е извратена представа за детски ясли в родилното отделение. Леглата са с яйцевидна форма и са затворени в стъклени рамки. В тях има деца. От устата на всяко излиза кислородна тръба. Партридж долавя съскането на електричеството.